Решение № 8972 от 7.07.2020 г. на ВАС по адм. д. № 996/2020 г.

Решение № 8972 от 7.07.2020 г. на ВАС по адм. д. № 996/2020 г., IV о., докладчик съдията Мира Райчева Производството е по чл. 208 и сл. от АПК. Образувано е по касационната жалба на директора на Областна дирекция на МВР – Русе, подадена чрез пълномощника главен юрисконсулт Димитрова, против решение № 56 от 18.11.2019 г., постановено по адм. д. № 493/2019 г. по описа на Административен съд - Русе, с което съдът е отменил негова заповед № 5373 пам-29 от 17.07.2019 г. за отнемане правото на постоянно пребиваване в страната на Б. Х., [гражданство]. Касаторът навежда доводи за неправилност на съдебния акт поради постановяването му в нарушение на материалния закон, при съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – отменителни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Твърди, че съдът не е обсъдил всички представени доказателства. Счита, че първоинстанционният съд неправилно е приел, че административният орган не е съобразил всички фактически обстоятелства, които го задължава законодателя с разпоредбата на чл. 44, ал. 2 от Закона за чужденците в РБ /ЗЧРБ/ с оглед зачитане правата на човека и основните свободи съгласно ЕКЧПЧОС. По подробно мотивирани съображения в касационната жалба се отправя искане до съда да отмени решението на административния съд, като вместо него се постанови друго, с което подадената първоинстанционна жалба бъде отхвърлена като неоснователна. Претендира юрисконсултско възнаграждение за двете съдебни инстанции. Ответникът Б. Х., чрез пълномощника си адв. Ангелова, в писмено становище излага обстойни доводи за правилността на постановения съдебен акт. Претендира разноски, съобразно списък. Представителят на Върховна административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, като провери правилността на обжалваното решение, приема следното: Пред първоинстанционния съд е оспорена заповед № 5373 пам-29 от 17.07.2019 г. на директора на Областна дирекция на МВР – Русе, с която е отнето правото на постоянно пребиваване в страната на Б. Х., [гражданство], на основание чл. 40, ал. 1, т. 6 ЗЧРБ и му е определен 30-дневен срок за напускане на страната. Административният орган е мотивирал акта си с извършена справка в информационните масиви на МВР, от която е извел заключението, че чужденецът не е пребивавал на територията на страната най-малко 12 последователни месеца в периода 17.09.2016 г. - 19.12.2018 г. В акта е прието за установено още, че чужденецът не е представил доказателства оспорващи констатираното отсъствие, а при извършените проверки и проведеното интервю е отчетено, че той живее приоритетно в Сирия с втората си съпруга и не са налице предпоставките на чл. 44, ал. 2 ЗЧРБ. За да отмени обжалвания индивидуален административен акт, съдът е приел, че макар заповедта да е издадена от компетентен орган и при спазване на установената от закона форма, същата страда от пороци, които водят до нейната материална незаконосъобразност по съображения, че същата е постановена в нарушение на чл. 44, ал. 2 ЗЧРБ, а също и в нарушение на принципа на съразмерност, разписан в чл. 6 от АПК. Преди нейното издаване административният орган не е съобразил всички факти и обстоятелства, които го задължава визираната разпоредба, с оглед зачитане на основните права и свободи на човека, прогласени от ЕКЗПЧОС. С оглед гореизложеното съдът е приел, че заповедта е издадена при липса на посоченото в нея фактическо основание и е материално незаконосъобразна, като е отменил същата. Решението е неправилно. По делото не се спори, че на Б. Х., [гражданство], е било предоставено право на постоянно пребиваване в Република България, както и факта, че същият е отсъствал от територията на страната ни повече от 12 последователни месеца (а именно от 17.09.2016 г. до 19.12.2018 г. ). Не се твърди и не е установено правото на постоянно пребиваване на чужденеца да е било разрешено на основание чл. 25, ал. 1, т. 6, 7, 8, 13 и 16 от ЗЧРБ, за да е налице основание за неприлагане на разпоредбата на чл. 40, ал. 1, т. 6 ЗЧРБ. След като е установил, че Х. е отсъствал от територията на страната, респ. на друга страна - членка на ЕС повече от 12 месеца, административният орган е наложил предвидената с разпоредбата на чл. 40, ал. 1, т. 6 ЗЧРБ принудителна административна мярка "Отнемане на правото на пребиваване в РБ" и му е определил 30 дневен срок за напускане на страната. Позовал се е на Предложение рег. № 5373 р- 1180 от 12.07.2019 г. на група "Миграция" при ОДМВР- Русе и приложените материали по преписката. Съдът правилно е посочил, че съгласно разпоредбата, въз основа на която е издадена оспорената заповед /чл. 40, ал. 1, т. 6 от ЗЧРБ/ отнемане правото на пребиваване на чужденец в Република България се налага, когато се установи, че чужденецът, получил разрешение за дългосрочно или постоянно пребиваване, е отсъствал от територията на държавите - членки на Европейския съюз, за период от 12 последователни месеца, освен в случаите на разрешено постоянно пребиваване по чл. 25, ал. 1, т. 6, 7, 8, 13 и 16 от ЗЧРБ, както и по отношение на членове на семейство на лице по чл. 25, ал. 1, т. 6, 7, 8, 13 и 16 от ЗЧРБ. Посочил е, че аналогично, с разпоредбата на чл. 9, пар. 1, т. "в" от Директива 2003/109 ЕО е регламентирано, че чужденецът губи правото си на статут на дългосрочно пребиваващ при отсъствието от територията на общността за период от дванадесет последователни месеци. В съответствие с предвидената в чл. 9, пар. 2 от Директива 2003/109 ЕО възможност, в нормата на чл. 40, ал. 1, т. 6 от ЗЧРБ са регламентирани хипотези, при които отсъствия над дванадесет последователни месеца да не са причина за отнемане или загуба на статута. Неправилно, обаче, съдът е приел, че административният орган не е направил преценка за наличието на обстоятелствата, посочени в чл. 44, ал. 2 от ЗЧРБ, сред които конкретно за продължителността на пребиваване на чужденеца на територията на РБългария, за което е задължен, въпреки че действа в условията на обвързана компетентност. Първостепенният съд необосновано е приел наличие на "изключително кратък коментар" досежно предпоставките на чл. 44, ал. 2 ЗЧРБ, формирайки в резултат на това извода си за материална незаконосъобразност на заповедта. Водещият аргумент на съда е, че неправилно от административния орган е игнориран особено съществения факт, че "половината от съзнателния живот" на лицето е преминала на територията на РБ. Настоящият състав намира, че нормата на чл. 44, ал. 2 ЗЧРБ не предполага едно такова самоцелно извеждане на продължителността на пребиваване като правно значим факт за сметка на всички останали релевантни за спора факти. Действително, лицето е живяло на територията на България над двадесет години, но към датата на издаване на заповедта чужденецът няма семейство на територията на Република България, не попада в категориите уязвими лица, по отношение на него не са установени производства по Закона за убежището и бежанците. Макар и да е принципно верен изводът, че в самата заповед са изложени лаконични мотиви по повод предпоставките на чл. 44, ал. 2 ЗЧРБ, всички извършени проверки в административното производство, в това число интервю, проверки по местоживеене, справки в АИС на МВР и документалния масив, намерили отражение в изготвеното Предложение, са именно и все във връзка с визираните в горепосочената норма обстоятелства. Други обстоятелства, които съдът посочва- изплащане на ипотека на жилище и собственост върху фирма не са били взети предвид, както защото в хода на административното производство доказателства за тях не са представени пред административния орган, така и защото чл. 44, ал. 2 от ЗЧРБ не предвижда имотното състояние на чужденеца да бъде пречка за налагане на ПАМ. Основателно в касационната жалба се поддържа, че съдът е достигнал до необосновани изводи относно причините за отсъствието на Х. от страната. Административният орган е изследвал тези причини, за които са представени доказателства, а именно здравословното състояние на лицето. Счетено е, че честите посещения на лекарски кабинети по повод бъбречно- каменна болест не са достатъчно основателна причина за отсъствие от страната за период от 2 години и 3 месеца, тъй като не са представени нито доказателства за продължително болнично лечение с хоспитализиране, нито за нуждата от грижи и лечение, препятстващи свободното му придвижване, респективно завръщане в Р България, т. е. не са били налице обективни пречки за завръщането му в страната. Следва да бъде споделен и довода на касатора, че в Предложението е съобразен факта, че ако действителното желание на лицето е било да остане в страната, то същото- при твърдяното сериозно влошено здравословно състояние, би възстановило здравноосигурителните си права, за да се лекува, което Х. и понастоящем не е сторил. Съдът е приел, че процесната ПАМ противоречи на принципа за съразмерност, тъй като засяга правото на семеен живот по смисъла на ЕКЗПЧОС. За да мотивира този извод, административният съде посочил, че признанието на Х. в интервюто, че е сключил втори брак с жена от Сирия е неправилно интерпретирано от административния орган, който не е съобразил, че лицето изрично е заявило, че иска да живее със съпругата си в България. Настоящият състав не споделя извода на административния съд, че актът накърнява правото на личен и семеен живот на лицето. Противно на приетото от съда, оставането на Х. в Сирия непрекъснато повече от две години сочи на наличието на здрави семейни, културни и социални връзки с държавата му по произход. Ако лицето е сключило граждански брак в Сирия /което не е подкрепено от него с доказателства/, то това обстоятелство законосъобразно е отчетено от административния орган именно в светлината на липсата на препятствие за пълноценно упражняване на правото му на семеен живот, тъй като настоящото му семейство /съпруга или жена, с която живее на семейни начала/ се намира в Сирия. Бившата му съпруга и пълнолетните му синове не се явяват членове на неговото семейство по смисъла на ЗЧРБ. Останалите релевирани от съда обстоятелства, като например настъпила смърт на бащата на Х. през 2016 г., нуждата от полагане на грижи за майка му, необходимостта от уреждане на документи за наследствени права, от една страна са неподкрепени с доказателства и съставляват единствено твърдения, а, от друга, същите са преценени правилно от административния орган, кат са превратно интерпретирани от съда в полза на лицето. това е така, тъй като и тези обстоятелства предпоставят именно извода, че лицето е запазило връзките си с държавата по произход, а отнемането на правото му на пребиваване в страната няма да накърни прекомерно личния му и социален живот. Предвид изложеното, като е отменил оспорения административен акт, първоинстанционният съд е постановил неправилно решение, което следва да се отмени. Вместо него, при изяснена фактическа обстановка, следва да се постанови друго, по съществото на спора, с което жалбата на Б. Х. срещу заповед № 5373 пам-29 от 17.07.2019 г. на директора на Областна дирекция на МВР – Русе бъде отхвърлена като неоснователна. С оглед изхода на правния спор и своевременно направеното искане за присъждане на разноските по делото от пълномощника на касатора, в полза на Областна дирекция на МВР – Русе следва да бъдат присъдени разноски за защита от юрисконсулт в размер на 200 лв. за двете съдебни инстанции, на основание чл. 143, ал. 4 АПК, във вр. с чл. 78, ал. 8 ГПК, вр. с чл. 144 АПК, вр. с чл. 37, ал. 1 ЗПП и с чл. 24 от Наредбата за заплащането на правната помощ. Воден от горното, Върховният административен съд