Решение № 17507 от 19.12.2019 г. на ВАС по адм. д. № 1628/2019 г.

Решение № 17507 от 19.12.2019 г. на ВАС по адм. д. № 1628/2019 г., 5-членен с-в, докладчик съдията Мира Райчева Производството е по реда на чл. 208 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на И. М. срещу решение № 15287 от 10.12.2018 г. по адм. дело № 3825/2018 г. по описа на Върховния административен съд, трето отделение, с което е отхвърлено искането на И. М., за обявяване нищожността на Писмо с рег. № 22-10-169/19.07.2013 г., издадено от министъра на отбраната. В касационната жалба са изложени твърдения за материална незаконосъобразност и необоснованост на постановеното решение – отменителни основания по смисъла на чл. 209, т. 3 АПК. Твърди се, че в Писмо с рег. № 22-10-169/19.07.2013 г министърът на отбраната се е основал на нормата на чл. 319, ал. 2 от Закона за отбраната и въоръжените сили на Република България /ЗОВРСБ/ извън сферата на нейното действие. Липсата на законова опора, т. е. на приложима по време, място и лица материално- правна норма при издаването на административния акт обуславя неговата нищожност. Въз основа на подробно развити доводи в касационната жалба, допълнително поддържани и в писмени бележки, се отправя искане до настоящата инстанция решението на ВАС, трето отделение, да бъде отменено, като вместо него бъде постановено друго по съществото на спора, с което да прогласи нищожността на акта. Претендират се и старените разноски пред двете съдебни инстанции, съобразно приложен списък. Ответникът по касационната жалба- Министърът на отбраната, чрез процесуалния си представител главен експерт- юрист Д. М. в писмен отговор и в съдебно заседание поддържа доводи за нейната неоснователност. Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба в подробно становище по съществото на делото. Върховният административен съд, петчленен състав на първа колегия, след като прецени допустимостта на касационната жалба и направените в нея оплаквания, при спазване на разпоредбите на чл. 218 АПК и чл. 220 АПК, намира жалбата процесуално допустима, а по същество – основателна, поради следното: С обжалваното решение е отхвърлено искането на И. М., за обявяване нищожността на Писмо с рег. № 22-10-169/19.07.2013 г., издадено от министъра на отбраната, с което, на основание чл. 319, ал. 2 от ЗОВРСБ е отказано на лицето да закупи ателие № 2 в град С., ул. "А. Й. Т." №... а, вх. ... /Ателието/. Първоинстанционният съд е установил фактическата обстановка, която в обобщени мотиви се свежда до следното: Процесното Писмо е издадено във връзка с молба с рег. № 22-10-169/04.07.2013 г., подадена от И. М. до министъра на отбраната, с която молителят, в качеството си на офицер във въоръжените сили и преподавател във Военната академия "Г. С. Р." и с цел задоволяване на "творчески нужди", е поискал закупуване на Ателието. Към датата на подаване на молбата Маринов е ползвател на Ателието по наемно правоотношение с Министерство на отбраната /М0/, както и че то е частна държавна собственост и като такава представлява част от инфраструктурата на отбраната. Съдът е съобразил още, че отказът, съдържащ се в Писмото, е мотивиран на основание § 129 от ЗИД на ЗОВСРБ (ДВ, бр. 16/2010) и следващата се от това отмяна на чл. 300 – 315 от ЗОВСРБ във вр. с чл. 319, ал. 2 от ЗОВСРБ и фактът, че Ателието като имот, намиращ се в гр. С., не попада в приложното поле на нормата. При обосноваване на правните си изводи, тричленният състав на ВАС е счел, че липсата на нарочно наименование на писмения документ, съдържащ волеизявлението на административния орган не е повод да се приеме, че е налице нарушение на общата писмена форма на акта. Що се отнася до компетентността на издателя на акта, то съдът е приел, че при издаването на Писмото министърът на отбраната е действал в рамките на своите правомощия, съобразно чл. 26, т. 23 от ЗОВСРБ, според който именно той управлява предоставените на министерството държавни имоти и ръководи инвестиционната политика в министерството, както и съобразно чл. 319, ал. 2 от ЗОВСРБ (ред. ДВ, бр. 16/10 г.), изрично предвиждащ, че министърът на отбраната може да продава жилища, ателиета и гаражи от жилищния фонд на Министерството на отбраната, които се намират в населени места, в които няма структури на Министерството на отбраната, структурите на пряко подчинение на министъра на отбраната и на Българската армия, при условия и по ред, определени в акт на Министерския съвет. Решаващите мотиви на тричленния състав на ВАС са основани на извода, че нормата на чл. 319, ал. 2 от ЗОВСРБ е специална спрямо общата норма на чл. 53 във вр. с чл. 46, ал. 2 от ЗДС и като краен резултат не допуска продажба на жилища, ателиета и гаражи от жилищния фонд на Министерството на отбраната в населени места, в които има структури на Министерството на отбраната, структурите на пряко подчинение на министъра на отбраната и на Българската армия, при условия и по ред, определени в акт на Министерския съвет. Според съда, гореизложеното е достатъчно да мотивира извода, че изследването на компетентността на органа следва да се ограничи до нормата на чл. 319, ал. 2 от ЗОВСРБ, но дори и да се пристъпи към проверка на компетентността от гледна точка чл. 53 във вр. с чл. 46, ал. 2 от ЗДС, то крайният резултат би останал непроменен. Изложени са подробни доводи в подкрепа на така застъпената теза. В обобщение, съдът е установил, че е налице материално основание за издаване на акта и като е отчел, че служебната проверка не установява нарушаване на императивни норми с характер на основни правни принципи, е приел, че Писмото като издадено от компетентен орган и в изискуемата от закона форма е действителен административен акт- същият не страда от съществени недостатъци, които да го дисквалифицират като правопораждащ юридически факт за разпоредените правни последици. Решението е неправилно. Същото е постановено при изяснена фактическа обстановка, но е необосновано, което е довело и до неправилно приложение на материалния закон. Въпреки че е отчел, че Писмо с рег. № 22-10-169/19.07.2013 г. е издадено от министъра на отбраната във връзка с молба с рег. № 22-10-169/04.07.2013 г., подадена от И. М. до него, с която молителят, в качеството си на офицер във въоръжените сили и преподавател във Военната академия "Г. С. Р." и с цел задоволяване на "творчески нужди", е поискал закупуване на горепосоченото Ателие, първоинстанционният съдебен състав е игнорирал самото съдържание на тази молба. Същото, обаче, е от основно значение и е следвало да предопредели характера на развилите се отношения. Съдът е игнорирал обстоятелството, че и административният орган е възприел превратно искането на Маринов и именно това е обусловило спора му с администрацията и е довело до иницииране на съдебно производство. Молбата на Маринов, с формираното в нея искане, е основана на чл. 46, ал. 2 и чл. 53 от Закона за държавната собственост /ЗДС/. Съгласно цитираните разпоредби, държавни служители, включително военнослужещи, имат право да придобиват недвижими имоти- жилища, ателиета и гаражи- частна държавна собственост, предоставени за управление на съответните ведомства без търг, ако са налице определени условия, по цени, не по- ниски от данъчните оценки на имотите. При липса на всякаква опора в така заявеното искане, министърът на отбраната е отказал на Маринов закупуването на процесното ателие, като е посочил, че същото, като имот в С., не е включено в министерски заповеди № 3 С-64/18.01.2011 г., изм. с МЗ № 3 С- 2049/27.06.2011 г., ЗС 2458/30.11.2011 г. и ЗС 635/02.10.2012 г., в които са определени имотите, които подлежат на продажба по реда на Наредбата за продажба на жилища, ателиета и гаражи от жилищния фонд на Министерството на отбраната, които се намират в населени места, в които няма структури на Министерството на отбраната, структурите на пряко подчинение на министъра на отбраната и на Българската армия /Наредбата/, тъй като не попадат в приложното поле на чл. 319, ал. 2 ЗОВРСБ. Обсъждайки произнасянето на административния орган, материализирано в оспореното Писмо, първостепенният съдебен състав е достигнал до принципно правилния извод, че министърът на отбраната разполага с компетентност да се произнесе както по искания за продажба по реда на чл. 46, ал. 2 ЗДС, така и по такива с правно основание чл. 319, ал. 2 ЗОВРСБ. Всъщност, в разглеждания казус, компетентността на министъра на отбраната да се произнесе по молбата на Маринов с вх. № от 04.07.2013 г. не е и спорна между страните. Не на това основание е твърдяната от лицето нищожност на акта, но решаващият състав е пренебрегнал този факт. В разглеждания случай съдът не е отчел, че се касае за два самостоятелни материално правни режима на придобиване и разпореждане с недвижими имоти от инфраструктурата на отбраната: Разпоредбите на Г. четвърта "Придобиване и разпореждане с имоти и вещи- частна държавна собственост", и по- конкретно тези на чл. 46, ал. 2 и чл. 53 от ЗДС, регламентират придобиването от държавни служители и служители по трудово правоотношение в администрацията, както и от военнослужещи, без търг на недвижими имоти- жилища, ателиета и гаражи- частна държавна собственост. Разпоредбата на чл. 319, ал. 2 от Г. единадесета "Инфраструктура на отбраната от ЗОВРСБ, предоставя правомощие на министъра на отбраната да продава жилища, ателиета и гаражи от жилищния фонд на МО с отпаднала необходимост, които се намират в населени места, в които няма структури на МО. Както бе посочено, Маринов е основал искането си да закупи ателието, в което е наемател по реда на чл. 46 от ЗДС. Игнорирайки това съществено за правния спор обстоятелство, съдът е формирал извод, който не следва от установената фактическа обстановка. Дори и верен, изводът че нормата на чл. 319, ал. 2 от ЗОВСРБ е специална спрямо общата норма на чл. 53 във вр. с чл. 46, ал. 2 от ЗДС, същият се явява несъответен на основния спорен въпрос- налице ли е било основание за министъра на отбраната да издаде оспорения акт, и не дава отговор на същия. Искането на Маринов е заявено по общия ред, който позволява придобиване на имоти- частна държавна собственост от военнослужещи, какъвто той, в качеството си на офицер във въоръжените сили и преподавател във Военната академия "Г. С. Р.", към датата 04.07.2013 г., несъмнено е бил, но министърът на отбраната е разгледал молбата като такава, депозирана по реда на чл. 319, ал. 2 ЗОВРСБ. Тричленният състав на ВАС не е съобразил, че административният орган се е произнесъл не на нормативното основание, с което е бил сезиран. По същество за последния са липсвали предпоставки и условия за произнасянето му по реда на чл. 319, ал. 2 от ЗОВРСБ и поради това актът му се явява изцяло лишен от законово основание и в резултат на това- нищожен. Налице е един много тежък порок, който дисквалифицира акта като правопораждащ юридически факт за разпоредените с него правни последици. Нищожността се констатира и обявява, което следва да стори петчленният състав в настоящото производство Първостепенният съд, като не е констатирал този порок на акта, е постановил неправилно съдебно решение. Същото следва да бъде отменено. Делото е изяснено от фактическа и правна страна и не са налице обстоятелствата по чл. 222, ал. 2 АПК, поради което настоящият съдебен състав следа да го реши по същество, като обяви нищожността на Писмо с рег. № 22-10-169/19.07.2013 г. на министъра на отбраната. На основание чл. 173, ал. 2 АПК преписката следва да се върне на административния орган за ново произнасяне при спазване на дадените в настоящото решение задължителни указания по тълкуването и прилагането на закона. За пълнота на изложението следва да се посочи, че настоящият състав не може да се произнесе по допълнително заявени искания в касационната жалба, като това да бъде задължено МО да прехвърли на Маринов като обезщетение собствеността върху процесното ателие; да бъде разпоредено вписване на ателието в Агенцията по вписвания; да бъде задължено МО да му продаде имота по данъчна оценка, както и да бъде задължено същото министерство да изплати на Маринов сумата 120 000 лв. като обезщетение за претърпени вреди, тъй като не подлежат на разглеждане по реда на настоящото производство. Приобщените като писмени доказателства от касационната инстанция множество удостоверения, както и други документи, представени от касатора, са ирелевантни за правилното решаване на настоящия спор, поради което и не следва да бъдат обсъждани. При този изход на спора на касатора следва да се присъдат претендираните и доказани разноски, които възлизат на 385 лв., съобразно представения списък. Лихви върху тази сума не следва да бъдат присъждани, въпреки че се претендират по същия списък, тъй като не се дължат. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2 във вр. с чл. 222, ал. 1 във вр. с чл. 172, ал. 2 АПК, Върховният административен съд, петчленен състав