Решение № 10891 от 9.11.2023 г. на ВАС по адм. д. № 4001/2023 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на Г. Тодоров и С. Тодорова - Андонова, чрез адв. Москов като процесуален представител, против решение 1356 от 02.03.2023 г., постановено по адм. дело 9013/2022 г. по описа на Административен съд София-град. В касационната жалба се излагат доводи за неправилност на решението поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Прави се искане за отмяната му, както и присъждане на направените по делото разноски. Ответниците главният архитект на Столична община и Ц. Тодорова, чрез пълномощниците си, в писмени отговори изразяват становище за неоснователност на касационната жалба. Претендират присъждане на разноски за настоящото производство. Прокурорът от Върховната административна прокуратура дава заключение за правилност на обжалваното решение. Върховният административен съд, второ отделение, намира касационната жалба за процесуално допустима, като подадена от надлежни страни срещу неблагоприятен за тях съдебен акт и в срока по чл. 211, ал. 1 АПК. С обжалваното решение са отхвърлени жалбите на Г. Тодоров и С. Тодорова Андонова срещу заповед РА-52-68/25.08.2022 г. на главния архитект на Столична община, с която по подадени от тях заявления и на основание § 16, ал. 1 от Преходните разпоредби на Закона за устройство на територията (ПР ЗУТ) във вр. с чл. 145, ал. 1, т. 1 ЗУТ е отказано издаването на удостоверение за търпимост за жилищна сграда с идентификатор 68134.4086.936.1 със застроена площ 113 кв.м и жилищна сграда с идентификатор 68134.4086.936.2 със застроена площ 30 кв.м, находящи се в поземлен имот с идентификатор 68134.4086.936, УПИ XII-936, кв. 68, местност [адрес]- Столична община. За да постанови този резултат, съдът приема, че оспорената заповед е издадена от компетентен орган, в предвидената форма, при липса на допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила, в съответствие с материалния закон и неговата цел. Посочва, че строежът, представляващ сграда с идентификатор 68134.4086.936.1 е изпълнен в настоящия си вид и обем в периода 1965 г. -1983 г., поради което това попада в приложното поле на § 16, ал. 1 ПР ЗУТ, както и на идентичната норма на § 127, ал. 1 ПЗР ЗИД ЗУТ. Излага съображения, че в посочения период са действали последователно Законът за планово изграждане на населените места (ЗПИНМ, отм., ДВ, бр. 29 от 1973 г.), Законът за териториално и селищно устройство (ЗТСУ, отм., ДВ, бр.1 от 2001 г.) и правилниците за тяхното приложение (съответно ППЗПИНМ и ППЗТСУ, отм.), а правилата и нормативите по устройство на територията са регламентирани със Строителни правила и норми за изграждане на населени места (СПНИНМ, обн. ДВ, бр. 75 от 1959 г., отм. ДВ, бр. 69 от 1977 г.) и Наредба 5 за правила и норми по териториално и селищно устройство от 1977г. (Наредба 5 от 1977 г., отм. ДВ, бр. 48 от 1995 г.). Като проследява регулационния и кадастрален статут на имота, при изследване на действащите за него планове и позовавайки се на заключението на съдебно-техническата експертиза, приема, че сградата не отговаря на изискванията за отстояния от страничните регулационни линии съгласно § 7 и § 71, ал. 3 СПНИНМ, относим към застрояването на селата, каквото до началото на 1978 г. е бил сегашният [жк], както и чл. 10 от Наредба 5 от 1977 г. Посочва, че се установяват значително намалени отстояния на сградата и спрямо регулационната линия в дъното на парцела, неотговарящи на изискването по § 12, ал. 2 СПНИНМ. Прави извод, че строежът не е бил допустим по правилата и нормативите, действали в периода от започване на строителството до завършването му през 1983 г. Излага съображения, че отстоянията на строежа от страничната граница на УПИ и към дъното на имота не отговарят и на изискванията по чл. 31, ал. 1, т. 1 и т. 2 ЗУТ. Идентично е заключението на съда и по отношение на втората сграда с идентификатор 68134.4086.936.2, със застроена площ 30 кв.м, за която приема, че е изпълнена през 1964 г., когато е нанесена в кадастрален план, на регулационната граница със съседния имот без да има одобрен застроителен план, допускащ свързано застрояване, каквото е изискването на чл. 71 във вр. с чл. 4 от приложимите в периода на изграждането й СПНИНМ. Посочва, че строежът е недопустим и по сега действащия подробен устройствен план от 1994 г. При извършената по реда на чл. 218, ал. 2 АПК служебна проверка настоящият състав констатира, че обжалваното решение е недопустимо в частта, в която е постановено с участието на Ц. Тодорова като заинтересована страна. Константна е съдебната практика, че в производството по оспорване на отказ за издаване на удостоверение за търпимост страни са заявителите, които са негови адресати и органът, издател на акта. Други заинтересовани лица, вкл. съсобственикът на имота или строежите, предмет на искането, няма. Това е така, защото по отношение на граждани, извън заявителите, отказът няма пряко и непосредствено въздействие, тъй като той не ги засяга, нито създава задължения за тях. Такива възникват по отношение на лицата, поискали издаването на удостоверение за търпимост, с което се цели удостоверяване на факти с правно значение и то само във връзка с извършването на правна сделка с предмет конкретния строеж, които са адресати на отказа. Затова те са субектите, пряко засегнати от постановения по искането им за извършване на административната услуга акт. С оглед изложеното неправилно съдът конституира Ц. Тодорова като заинтересована страна в първоинстанционното производство. Обжалваното решение е недопустимо като постановено с участието на ненадлежна страна, поради което следва да се обезсили в тази част и производството по делото - да се прекрати на основание чл. 221, ал. 3 АПК. Решението в отхвърлителната му оспорванията част е валидно, допустимо и правилно. Фактическите констатации на съда се основават на събраните по делото доказателства, включително неоспореното от страните заключение на съдебно-техническата експертиза. Въз основа на тях са изведени законосъобразни и обосновани правни изводи. По делото се установява, че процесните сгради с идентификатори 68134.4086.936.1 и 68134.4086.936.2 са изградени без строителни книжа. Според устройствените планове, действали до 1967 г. имотът, в който са изпълнени, е с предназначение за индивидуално жилищно строителство, а по плановете, действали от 1967 г. до 1994 г., е урегулиран с други имоти, с предвиждане за комплексно жилищно строителство. По действащия към момента ЗРКП на [жк], одобрен през 1994 г. за имота е отреден парцел XII-936 за жилищно строителство, като е предвидено свързано застрояване на страничната регулационна линия със съседния XI-937, с проектни две жилищни сгради, а съществуващите не се запазват. Сграда с идентификатор 68134.4086.936.1 е изградена поетапно, като първоначално е съществувала едноетажна полумасивна жилищна постройка с площ 38 кв.м, заснета през 1956 г. и отразена за първи път в кадастрален план (КП) от 1957 г. и в регулационен план от 1959 г., а в сегашния си вид е изпълнена в периода 1964 г. - 1983 г. Във времето от 1957 г. до 1964 г. съществуващата постройка е била пристроена от източната страна, като е била заличена разделителната стена между първоначално изпълнената с площ от 38 кв. м и пристроената част. Сградата е отразена в КП поетапно чрез заснемане през 1956 г., 1964 г. и 1983 г., с обща площ от 97 кв. м и според заключението на вещото лице същата съответства по местоположение на сграда с идентификатор 68134.4086.936.1, с площ 113 кв.м по действащата кадастрална карта. При тези данни правилен е изводът на съда, че сградата е изградена в периода 1964 г. 1983 г., като не съответства на доказателствата по делото посоченото в декларацията до органа, както и твърдението в касационната жалба, че във вида, в който съществува към момента, е изпълнена през 1957 г. По отношение на сграда с идентификатор 68134.4086.936.2 вещото лице установява, че при попълване на КП през 1964 г. в югозападния край на имот с идентификатор 68134.4086.936 е заснета и едноетажна масивна барака на границите с имот пл. 1285 и с [улица], с площ 29 кв. м, съответстваща на процесната с идентификатор 68134.4086.936.2. При попълване на КП през 1983 г. по отношение на същата е променен условния знак от МБ (масивна барака) на МЖ (едноетажна масивна жилищна постройка). При тези данни и в съответствие с доказателствата по делото е направеното заключение, че тази сграда е изпълнена към 1964 г., а е отразена като жилищна постройка през 1983 г. Предвид установения период на изпълнение на строежите правилен е изводът на съда, че преценката за това дали всеки от тях е търпим и неподлежащ на премахване следва да се извърши в хипотезата на § 16, ал. 1 ПР ЗУТ. В разпоредбата са предвидени три условия, които следва да са изпълнени кумулативно: 1. строежът да е изграден до 7 април 1987 г.; 2. да е допустим съгласно подробен градоустройствен план, действал към момента на извършване на строежа или сега действащ; и 3. да е допустим по правилата и нормативите, действали по време на извършването му или съгласно ЗУТ. Съображенията на съда за липса на втората и третата предпоставка по § 16, ал. 1 ПР ЗУТ се споделят от настоящата инстанция. Както правилно е прието, в периода на извършване на строителството на процесната сграда с идентификатор 68134.4086.936.1 и довършването й в настоящия вид и параметри нормативните изисквания за териториално и селищно устройство са уредени в ЗПИНМ (отм.), ЗТСУ (отм.), съответно ППЗПИНМ (отм.) и ППЗТСУ (отм.), а правилата и нормативите по устройство на територията са регламентирани със СПНИНМ (отм.) и Наредба 5 от 1977 г. Противно на доводите в касационната жалба, от съда са съобразени относимите разпоредби на § 70 - § 79 СПНИНМ, в които са регламентирани правилата за застрояване на селата, приложими спрямо процесния имот поради това, че до януари 1978 г. сегашният [жк], гр. София е със статут на село. Съгласно § 71, изр. трето СПНИНМ при свободно застрояване сградата трябва да отстои от страничните регулационни линии на разстояния съгласно § 7, а именно: при допустима височина на сградата до 2 етажа - най-малко на 3 метра. От заключението на вещото лице се установява, че към източната граница с имот с идентификатор 68134.4086.937 процесната сграда с идентификатор 68134.4086.936.1 е на разстояние от 0,63 м в най-северната си част до 1,22 м в южния край. Тези отстояния спрямо страничните регулационни линии не отговарят на посочените нормативни изисквания за минимални отстояния по § 71 във вр. с § 7 СПНИНМ, както и на тези по чл. 10 от Наредба 5 от 1977 г., предвиждащи при свободно застрояване и височина до 8,5 м (до 2 етажа), сградата да отстои най-малко на 3 м от страничните регулационни линии. Установява се още, че отстоянието на сградата към регулационната линия в дъното на УПИ XII-936 е 2,68 м на изток и 1,92 м в западния край на имота. Това е значително по-малко от изискуемите минимални отстояния по § 12 във вр. с § 79 СПНИНМ, който гласи, че сградата трябва да отстои от регулационната линия в дъното на парцела най-малко на 8 м, а ако разстоянието между външната строителна линия и регулационната линия в дъното на парцела е 15 и по-малко метра - най-малко на 5 м, като обаче се съблюдава разстоянието между съседните сгради откъм дъното на парцелите да не бъде по-малко от два пъти височината на сградите минус 3 метра. Когато сградите са с различна височина, разстоянието между тях се определя, като се изхожда от височината на сградите откъм слънчевата страна. Не са спазени и изискванията за отстояния съгласно чл. 10 от Наредба 5/1977 г., приложима към годината на довършване на сградата в сегашния й вид. Обоснован е изводът на съда за несъответветствие на сграда с идентификатор 68134.4086.936.1 с действащия ЗРКП, одобрен със заповед РД-09-50-481/23.09.1994 г., съгласно който в парцел (УПИ) XII-936 се предвижда сключено застрояване с УПИ XI-937, като съществуващите сгради в имота не се запазват. Правилно е заключението и за недопустимост на строежа по правилата и нормативите за разполагане на сградите на основното застрояване в чл. 31, ал. 1, т. 1 и 2 ЗУТ. Съгласно тази разпоредба при ниско жилищно застрояване сградите на основното застрояване трябва да отстоят от страничната граница на урегулирания поземлен имот - най-малко 3 м, а до границата към дъното на урегулирания поземлен имот - най-малко 5 м. В случая минималните отстояния не са спазени. По отношение на сграда с идентификатор 68134.4086.936.2 от вещото лице е установено, че е изпълнена на регулационната граница със съседния имот с идентификатор 68134.4086.935. Съгласно приложимите към периода на изграждането на сградата правила в § 4 СПНИНМ застрояването на парцелите е свободно или групово, като по изключение въз основа на застроителен план се допуска сключено застрояване по една или повече страни на квартала, за оформяне на вече изградени главни улици съобразно с архитектурно-градоустройствените, строително-художествените и санитарно-хигиенните изисквания. Съдът правилно се позовава и на разпоредбата на § 71 СПНИНМ, която предвижда парцелите в селата да се застрояват поначало свободно, а групово и сключено застрояване на сградите се допуска само въз основа на застроителен план. Според заключението на съдебно-техническата експертиза застроителен план, предвиждащ сключено застрояване за сградата няма, следователно съответен на доказателствата по делото е изводът на съда, че същата е изпълнена в нарушение на посочените разпоредби от СПНИНМ. Строежът се явява изпълнен в нарушение и на сега действащия застроителен план, който предвижда свързано застрояване, но на границата с УПИ XI-937. Предвид изложеното не са налице сочените от касаторите отменителни основания на чл. 209, т. 3 АПК. Обжалваното решение, с което е отхвърлено оспорването на Г. Тодоров и С. Тодорова Андонова срещу заповед РА-52-68/25.08.2022 г. на главния архитект на Столична община, като правилно следва да бъде оставено в сила. При този изход на спора и с оглед своевременно заявената претенция от процесуалния представител на ответния административен орган за присъждане на разноски, представляващи юрисконсултско възнаграждение, на основание чл. 78, ал. 8 ГПК във вр. с чл. 144 АПК касационните жалбоподатели следва да заплатят на Столична община сума в размер на 100 лева. По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 2 АПК Върховният административен съд, второ отделение,