Решение № 50048 от 31.08.2023 г. на ВКС по гр. д. № 2897/2022 г.

Решение № 50048 от 31.08.2023 г. на ВКС по гр. д. № 2897/2022 г., II г. о., ГК, докладчик съдията Снежанка Николова Производството е по чл. 290 и сл. ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Г. Р. М., представляван от адв. М. Г., срещу решение № 109 от 11.05.2022 г. по в. гр. д. № 65/2022 г. на Окръжен съд – Враца.

В първоинстанционното производство Врачанският районен съд е приел за разглеждане иск с правно основание чл. 50, вр. с чл. 45 ЗЗД, предявен от Г. Р. М. против "Технотест" ООД, Министерство на отбраната и Държавата, представлявана от Министъра на регионалното развитие и благоустройството, за заплащане на сумата 13 000,00 лв. обезщетение за имуществени вреди, причинени от паднала на 15.05.2020 г. покривна метална конструкция на сградата на Военно окръжие – [населено място] върху собствения на ищеца лек автомобил "Х. ", модел "А. " с рег. [рег. номер на МПС], ведно със законната лихва от предявяването на иска – 25.03.2021 г. до окончателното й изплащане.

Установено е по делото, че сградата е актувана като публична държавна собственост с акт от 2008 г., а правата за управление са предоставени на Министерство на отбраната. Като собственик на самостоятелен обект в сградата се легитимира и ответното "Технотест" ООД. При тези констатации и двете съдебни инстанции са мотивирали извод за наличие на пасивна материална легитимация на ответниците. До разминаване в крайните им изводи по предмета на делото е довело несъответствието във фактическите им констатации по основния спорен между страните въпрос, а именно относно наличието на непреодолима сила като обстоятелство, изключващо отговорността на ответниците за неподдържане на сградата в безопасно и добро техническо състояние.

За да уважи исковата претенция първоинстанционният състав се е обосновал с изготвена комплексна експертиза в хода на приобщеното по делото досъдебно производство по описа на Военно-окръжна прокуратура – София. Въз основа на заключението е направил извод, че дори и при по-силен вятър от измерения към датата на инцидента, при полагане грижата на добрия стопанин и използване на съвременните технологии, знания и науката, покривната конструкция би следвало да издържи.

Произнасяйки се по жалбите на ответниците въззивният съд е преквалифицирал предявените искове. Посочил е, че ответниците са юридически лица, които винаги извършват правни и фактически действия чрез възлагане на физически лица, поради което и отговорността за неподдържане на сградата в безопасно и добро техническо състояние е по чл. 49, във вр. с чл. 45 ЗЗД. При обсъждане на въпроса относно причините за рухване на покривната конструкция обаче окръжният съд приел, че от събраните по делото доказателства не може да се направи извод за наличие на пряка причинна връзка между настъпилите вреди и бездействието на лицата, на които е възложено да поддържат покривната конструкция на сградата. Извършена е констатация също така, че първоинстанционният съд се е позовал на събрана в досъдебното производство експертиза в нарушение на процесуалните правила, която не може да служи като доказателство във въззивното производство с оглед принципа на непосредственост в гражданския процес по чл. 11 ГПК. При това положение е пристъпил към приложение на неблагоприятните последици от разпределение на доказателствената тежест и е отменил първоинстанционното решение в обжалваната му част, с която предявените искове са уважени до размер на сумата 12 406 лв.

Недоволен от така постановеното съдебно решение е останал касаторът Г. М., който се позовава на касационните отменителни основания по чл. 281, т. 3 ГПК – неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Моли за неговата отмяна и вместо това иска да бъде постановено решение, с което да се уважи предявеният иск.

В открито съдебно заседание процесуалният представител на касатора адв. М. Г. заявява още, при условията на алтернативност, ако се приеме, че е налице необходимост от допълнително събиране на доказателства, делото да се върне на въззивния съд със задължителни указания относно назначаването на съответната необходима и относима експертиза. Моли касационната инстанция, с решението си да се произнесе по всички останали оплаквания относно правилността на въззивното решение, така както са изложени в касационната жалба.

Ответниците "Технотест" ООД, чрез пълномощника си адв. В. Д., Министерство на отбраната, чрез пълномощника си държавен експерт-юрист Г. Т., и Държавата, представлявана от Министъра на регионалното развитие и благоустройството чрез юрисконсулт Д. К., оспорват жалбата в писмени отговори по съображения за неоснователност. В отговорите на "Технотест" ООД и Държавата се заявява и искане за присъждане на разноски пред касационната инстанция.

В открито съдебно заседание представител се явява единствено за Министерство на отбраната – юрисконсулт Г. Т., която изразява становище, че вредата е настъпила при форсмажорни обстоятелства, изключващи вината. Освен това автомобилът на пострадалото лице бил паркиран неправомерно в двора на военното окръжие, който е предназначен само за служебни автомобили – в този смисъл поддържа довод за евентуално съпричиняване на вредите от страна на ищеца. Що се касае до оплакванията на касатора за допуснато съществено процесуално нарушение заявява, че такова не е налице и страните са имали достатъчно време да докажат тезите си.

Върховният касационен съд, в настоящия състав на Второ гражданско отделение, като взе предвид доводите на страните и въз основа на събраните доказателства, приема следното:

Касационната жалба е допустима като подадена от легитимирана страна по делото, в срока по чл. 283 ГПК и срещу решение на въззивен съд, допуснато до касационно обжалване с определение № 50137 от 3.04.2023 г. по настоящото дело, на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК поради констатирано противоречие със задължителната тълкувателна практика, както и с практиката на ВКС по чл. 290 ГПК, по уточнения и конкретизиран въпрос: "относно приложението на чл. 266, ал. 3 ГПК в хипотезата на констатирано процесуално нарушение от страна на първоинстанционния съд, изразяващо се в позоваване на приета експертиза в досъдебно производство в нарушение на принципа за непосредственост".

По поставения правен въпрос, след като съобрази установената съдебна практика, настоящият състав на ВКС, ІІ г. о., намира следното:

Съгласно дадените разяснения в т. 3 от ТР № 1 от 9.12.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК, необходимост от ново установяване на факт пред въззивния съд възниква, когато доказването на този факт е извършено в нарушение на съдопроизводствените правила и въззивната жалба съдържа оплакване за това. В случай, че установяването му е предпоставено от съобразяване на определени правила на опита и положения на науката, изкуството, занаятите и др., изискващи специални знания, въззивният съд служебно назначава експертиза и определя задачата й на разноски на страната, която носи тежестта да докаже съответния факт.

Още в практиката на Върховния съд е разяснено, че гражданският съд не трябва да обсъжда, нито да основава решението си на свидетелски показания и заключения на вещи лица, събрани в други производства, а не по конкретното дело по установения в гражданскопроцесуалния кодекс ред /решение № 636 от 24.03.1977 г. по гр. д. № 3017/76 г., I г. о. /. Това тълкуване е възприето и доразвито в практиката на Върховния касационен съд. В решение № 133 от 4.04.2012 г. по гр. д. № 1243/2011 г., състав на II г. о., приема, че разпоредбата на чл. 157 ГПК (отм.) изключва процесуална възможност заключение, дадено пред друг орган на съдебна власт - орган на досъдебно наказателно производство или прокуратура, да се цени в общия исков процес като експертно заключение, без вещото лице да е определено от съда, без да е спазена процедурата по чл. 160 ГПК (отм.) и заключението да е прието от решаващия делото граждански съд. Уредената в процесуалния закон процедура гарантира освен непосредственото възприемане от страните на депозираното заключение на вещото лице, така и правото им на защита и дадената им в тази насока възможност както да задават въпроси на вещото лице, така и да оспорят същото по предвидения ред. Аналогично разрешение се дава и при сега действащия граждански процесуален кодекс – в решение № 66 от 12.03.2015 г. по гр. д. № 5839/2014 г., състав на IV г. о. на ВКС се позовава на чл. 235, ал. 2 ГПК, като приема, че цитираната разпоредба задължава съда да формира убеждението си по правнорелевантните факти въз основа на относимите и допустими доказателства, които са събрани по предвидения от ГПК ред. Посочено е като несъмнено, че това са тези доказателства, които са събрани "пред и от оня съд, който ще решава делото".

На база изложеното, настоящият съдебен състав възприема следния отговор на поставения въпрос: Когато въззивната инстанция констатира процесуално нарушение от страна на първоинстанционния съд, изразяващо се в позоваване на приета експертиза в досъдебно производство в нарушение на принципа за непосредственост, и въззивната жалба съдържа оплакване за това, въззивният съд може и е длъжен дори служебно да назначи експертиза и да определи задачите й, стига само установяването на съответния факт да е предпоставено от съобразяване на определени правила на опита и положения на науката, изкуството, занаятите и др. В този случай няма пречка вещото лице да използва /включително/ събраните материали по експертизата от досъдебното производството и данните от нея. Експертизата се назначава на разноски на страната, която носи тежестта да докаже съответния факт.

По основателността на касационната жалба, настоящият състав на ВКС, II г. о., намира следното:

В исковата си молба ищецът обосновава отговорността на ответниците с твърдението за липса на адекватна грижа за целостта и устойчивостта на покрива на Военното окръжие в [населено място]. Позовава се също така на установени от представените по досъдебното производство документи, от които е видно, че в периода 2015 – 2020 г. са подавани сигнали до висшестоящите ръководни органи на Министерство на отбраната за необходимостта от ремонт на покривната конструкция.

При тези твърдения претенцията правилно е преквалифицирана от въззивния съд като такава с правно основание чл. 49 ЗЗД. Отговорността по чл. 50 ЗЗД е за увреждане, последица от специфичните качества на дадена вещ/животно, без връзка с действия или бездействия на лицата, които я ползват или на лицата, под чийто надзор е тя. Ако причинените от вещ вреди на трети лица не са резултат на свойствата на вещта, а са свързани с неправилното й съхраняване, или други човешки действия, отговорността е по чл. 45, съответно 47, 48 и 49 ЗЗД – в този смисъл решение № 27 от 22.04.2019 г. на ВКС по гр. д. № 1321/2018 г., IV г. о. Юридическите лица, държавните предприятия, учрежденията и организациите отговарят по чл. 49 ЗЗД за вредите, причинени от техни работници и служители при или по повод на възложената им работа и тогава, когато не е установено кой конкретно измежду тях е причинил тези вреди – т. 1 и т. 7 от ППВС № 7 от 1959 г. Правилно е възприето в мотивите към обжалваното решение също така, че за възложителя възниква отговорност и в хипотезите на бездействие, изразяващо се в неизпълнение на задължения, които произтичат от закона, техническите и други правила и/или от характера на възложената работа - и по конкретно нарушение на установеното в чл. 195, ал. 1 ЗУТ задължение за собствениците на строежи да ги поддържат в техническо състояние, отговарящо на основните изисквания по чл. 169, ал. 1 и 3 от същия закон.

По делото е безспорно установено, че ищецът е претърпял имуществени вреди, причинени от паднала на 15.05.2020 г. покривна метална конструкция на сградата на Военно окръжие – [населено място] върху собствения му лек автомобил "Х. ", модел "А. " с рег. [рег. номер на МПС]. Поземленият имот и сградата са актувани като публична държавна собственост с АДС № 1088 от 22.08.2008 г. Не е спорно между страните, че правата за управление са предоставени на Министерство на отбраната със заповед № 1220 от 20.07.1984 г. на ОНС [населено място]. Като собственик на самостоятелен обект в сградата се легитимира и ответното "Технотест" ООД, по силата на представения нотариален акт за покупко-продажба № 101 от 8.07.2004 г.

При разглеждане на делото е възникнал спор относно легитимацията на Държавата да отговоря по предявения иск. По аргумент от разпоредбата на чл. 14 ЗДС съдебните състави на Върховния касационен съд последователно приемат, че държавните органи и учреждения, на които е предоставено правото на управление на държавни имоти, действат като процесуален субституент на държавата – те владеят, ползват и поддържат тези имоти от името на държавата, за своя сметка и на своя отговорност /така напр. решение № 308 от 12.12.2014 г. по гр. д. № 7585/2013 г., IV г. о., решение № 6 от 1.06.2011 г. по гр. д. № 833/2009 г., IV г. о., решение № 176 от 20.12.2018 г. по гр. д. № 5111/2017 г., I г. о. /. Въпросът за характеристиката на отговорността на Държавата и редът за нейното реализиране, когато от действията или бездействията на държавен орган бъдат причинени вреди на трети лица, е подробно разгледан в решение № 72 от 21.04.2020 г. по гр. д. № 2377/2019 г., IV г. о. Съгласно приетото в него, Държавата и нейните органи не са различни правни субекти в отношения на разделност, а са органически обединени и интегрирани в едно цяло. С оглед на това действията на държавния орган се явяват действия на самата държава, поради което и за държавния орган не възниква самостоятелна отговорност за причинените на третите лица вреди, която да съществува едновременно с отговорността на Държавата за същите вреди. Отговорността на Държавата за вреди може да бъде реализирана чрез предявен против самата нея иск, а в случаите, когато това е допустимо и чрез иск против причинилия увреждането неин орган, в който случай последният има качеството на процесуален субституент. Във втория случай Държавата не става страна по делото, но е обвързана от постановеното по него решение. Недопустимо е предявяването на иск за обезщетение против Държавата и против нейния орган, който е причинил вредите, в едно и също производство. Предявеният иск не може да бъде разгледан едновременно по отношение на носителя на задължението и по отношение на неговия процесуален субституент, който извършва действия в процеса от свое име. Тези постановки са възприети още в решение № 249 от 15.01.2021 г. по гр. д. № 4069/2019 г., IV г. о., като се споделят и от настоящия съдебен състав. С оглед даденото разрешение въззивното съдебно решение следва да се обезсили частично като процесуално недопустимо и производството по делото да се прекрати в частта му по предявения иск срещу Държавата, чрез Министъра на регионалното развитие и благоустройството.

В останалата му част обжалваното решение следва да се отмени като неправилно поради допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила, довело до неговата необоснованост и делото да се върне за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд. Съображенията за това са следните:

В случая, в хода на въззивното производство пред Врачанския окръжен съд между странните е възникнал спор относно доказателствената сила на приетата в досъдебното производство комплексна експертиза. Ищецът е поддържал становище, че същата следва да бъде ползвана, докато ответниците са обосновавали тезата за необходимостта от назначаване на експертиза в самото исково производство. По този въпрос съдът не е взел отношение в откритото съдебно заседание, а едва с постановеното решение е обективирал становището си, че изготвената по досъдебното производство експертиза не съставлява допустимо доказателство в рамките на гражданския процес. Съответно, при невъзможността същата да бъде ползвана приема, че от събраните по делото доказателства не може да се направи извод за наличие на пряка причинна връзка между настъпилите вреди и бездействието на лицата, на които е възложено да поддържат покривната конструкция на сградата.

Така формираният извод е явно необоснован. Обуславящи за изхода на делото в случая се явяват въпросите относно техническото състояние на покривната конструкция на Военното окръжие в [населено място] и по конкретно дали нейното рухване е причинено единствено от възникналия бурен вятър /квалифициран като непреодолима сила/ в деня на инцидента или се дължи на лошата й поддръжка и несъответствие с изискванията на чл. 169, ал. 1 и 3 ЗУТ. Установяването на тези факти въз основа на представените по делото доказателства и данните от досъдебното производство е свързано със специални знания. С оглед на това и предвид дадения отговор на поставения правен въпрос, по който е допуснато касационното обжалване, при повторното разглеждане на делото съдът следва да назначи съдебно-техническа експертиза, която да даде отговор на следните въпроси:

1. "Какво е било техническото състояние на покривната конструкция на Военното окръжие в [населено място] към датата на инцидента /15.05.2020 г. / и отговаряло ли е същото на изискванията на ЗУТ за безопасност на строежите - механично съпротивление и устойчивост, съответно намаляване на риска от бедствия?";

1. "Каква е причината за рухването на покривната конструкция – дължи ли се само и изключително на регистрирания силен порив на вятъра, който да може да се квалифицира като непреодолима сила предвид съвременните технологии, знанието и науката или за настъпването на инцидента са допринесли лошото техническо състояние на покрива и липсата на адекватна поддръжка?";

1. "В случай че покривната конструкция е изградена при съблюдаване на действащите нормативни изисквания за безопасност на строежите към 15.05.2020 г. и е положена дължимата грижа за нейната поддръжка, то следвало ли е и би ли могла същата да издържи на поривите на вятър с такава сила?".

Заключението следва да бъде изготвено след извършен оглед на място, запознаване с необходимата строителна документация, както и при използване на събраните материали в хода на приобщеното по настоящото дело досъдебно производство. Съобразно дадените отговори на поставените въпроси, ако приеме, че са налице предпоставките за ангажиране отговорността на ответниците, въззивният съд следва да се произнесе и по въведеното възражение за съпричиняване в отговора на исковата молба от Министерство на отбраната.

Настоящата инстанция не дължи произнасяне по въпроса за разноските, тъй като съгласно чл. 294, ал. 2 ГПК при повторно разглеждане на делото съдът се произнася и по разноските за водене на делото във Върховния касационен съд.

Водим от горното и на основание чл. 293, ал. 3 ГПК настоящият състав на ВКС, II гражданско отделение,