Решение № 11339 от 12.11.2025 г. на ВАС по адм. д. № 7549/2025 г.

Производството е по реда на чл. 208-228 от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба, подадена от Ф. Б., гражданка на Република Турция, чрез пълномощник адв. С. Али, против решение 1059/12.05.2025 г., постановено по адм. дело 25/2025 г. по описа на Административен съд Кърджали, с което е отхвърлена жалбата й срещу заповед 292з-3664 от 09.12.2024 г. на директора на ОДМВР Кърджали за налагане на принудителна административна мярка (ПАМ) "Отнемане на правото на пребиваване на чужденец в Република България". В касационната жалба са наведени доводи, че атакуваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Касационният жалбоподател намира, че наложената му ПАМ не е издадена от компетентния административен орган по чл. 44, ал. 1 от Закона за чужденците в Република България (ЗЧРБ). Сочи, че съдът неправилно е приел, че процесната заповед отговаря на предвидената в чл. 59, ал. 2 АПК форма, тъй като същата не съдържа изискуемите от закона реквизити, с означение на фактическите и правни основания за издаването й. Счита, че заповедта е издадена без да бъдат извършени фактически проверки в АИС на МВР в едногодишния период от разрешението за постоянно пребиваване. Моли за отмяна на обжалваното решение. Ответникът директорът на ОДМВР, гр. Кърджали не взема становище по касационната жалба. Представителят на Върховната касационна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Настоящият състав на Върховния административен съд, четвърто отделение, намира касационната жалба за процесуално допустима като подадена от надлежна страна и в срока по чл. 211, ал. 1 АПК. Разгледана по същество касационната жалба е неоснователна. Производството пред Административен съд Кърджали е образувано по жалба на Ф. Б., гражданка на Република Турция, срещу заповед 292з-3664 от 09.12.2024 г. на директора на ОДМВР Кърджали, с която на основание чл. 40, ал. 1, т. 6 и чл. 44, ал. 1 ЗЧРБ и чл. 18, ал. 1, т. 15 от Правилника за устройството и дейността на МВР е отнето правото й на постоянно пребиваване в Република България. С обжалваното решение 1059/12.05.2025 г., постановено по адм. дело 25/2025 г., Административен съд Кърджали е отхвърлил жалбата на Ф. Б. срещу горепосочената заповед на директора на ОДМВР Кърджали. За да постанови този резултат, съдът е приел, че оспорваният акт е издаден от компетентен орган и в предвидената от закона форма, при спазване на административнопроизводствените правила и в съответствие с приложимия материален закон. Компетентността на издателя на акта е преценена съобразно чл. 44, ал. 1 ЗЧРБ, в приложимата му редакция, както и чл. 18, ал. 1, т. 15 от Правилника за устройството и дейността на МВР. Съдът е развил подробни съображения, че в случая са налице материалноправните предпоставки на чл. 40, ал. 1, т. 6 ЗЧРБ да се отнеме правото на пребиваване на чужденката в Република България, тъй като е установено безспорно, че е тя е отсъствала от територията на Република България повече от 12 последователни месеца в периода от 10.12.2022 г. до 17.12.2023 г. Изложил е мотиви за това, че с подаването на заявление за издаване на разрешение за постоянно пребиваване турската гражданка е заявила желанието си да се установи трайно на територията на Република България и няма как да не е наясно, че трябва да посещава страната ни, каквито възражения са поддържани в първоинстанционната й жалба. Съдът е приел, че с оспорената заповед не е нарушен и принципът за съразмерност, защото с нея няма да се ограничи или затрудни правото на личен и семеен живот на жалбоподателката или пряко да създаде затруднения или ограничения за поддържане на нейните семейни и социални връзки, предвид факта, че в проведеното интервю тя е заявила, че е пенсионерка, живееща постоянно в гр. Бергама, Република Турция, двете й деца също живеят в Република Турция и няма роднини в Република България. Постановеното решение е правилно. В разпоредбата на чл. 40, ал. 1, т. 6 ЗЧРБ /в приложимата редакция, доп. ДВ, бр. 28 от 2020г., в сила от 13.03.2020г./, послужила като основание за издаване на оспорената заповед, са регламентирани различни хипотези, при които се налага отнемане на правото на пребиваване на чужденец в Република България, включително когато се установи, че чужденецът, получил разрешение за дългосрочно или постоянно пребиваване, е отсъствал от територията на държавите-членки на Европейския съюз, за период от 12 последователни месеца, освен в случаите на обявено извънредно положение или на разрешено постоянно пребиваване по чл. 25, ал. 1, т. 6, 7, 8, 13 и 16 ЗЧРБ. Аналогично, с разпоредбата на чл. 9, § 1, т. в от Директива 2003/109 ЕО от 25.11.2003 г. относно статута на дългосрочно пребиваващи граждани от трети страни /Директива 2003/109 ЕО/ е регламентирано, че чужденецът губи правото си на статут на дългосрочно пребиваващ при отсъствието от територията на общността за период от дванадесет последователни месеци. В съответствие с предвидената в чл. 9, § 2 от Директива 2003/109 ЕО възможност, в нормата на чл. 40, ал. 1, т. 6 ЗЧРБ са регламентирани хипотези, при които отсъствия над дванадесет последователни месеца да не са причина за отнемане или загуба на статута. Установено е по делото, че такива изключения не са налице по отношение на Ф. Б.. От друга страна, разпоредбата на чл. 44, ал. 2 ЗЧРБ предвижда при прилагане на принудителните административни мерки компетентните органи да отчитат продължителността на пребиваване на чужденеца на територията на Република България, категориите уязвими лица, наличието на производства по Закона за убежището и бежанците или производства за подновяване на разрешение за пребиваване или друго разрешение, предоставящо право на пребиваване, семейното му положение, както и съществуването на семейни, културни и социални връзки с държавата по произход на лицето. По делото няма спор, че Ф. Б. е получила статут на постоянно пребиваващ на основание чл. 25, ал. 1, т. 9 ЗЧРБ. След анализ на представените по делото доказателства, вкл. с оглед заявеното на проведеното с чужденката интервю на 13.11.2024г., съдът е направил обоснован извод, че чужденката няма роднини на територията на Република България, предвид обстоятелството, че живее в собствено жилище в страната си по произход и че не е трайно установена в Република България, с която по делото липсват данни да са създадени трайни връзки. Неоснователно е твърдението в касационната жалба, че приложената принудителна административна мярка не е издадена от компетентния административен орган по чл. 44, ал. 1 ЗЧРБ. Съгласно чл. 44, ал. 1 ЗЧРБ принудителните административни мерки се налагат със заповеди на председателя на Държавна агенция "Национална сигурност", директорите на главните дирекции "Национална полиция", "Гранична полиция" и "Борба с организираната престъпност", директорите на Столичната и областните дирекции, директора на дирекция "Миграция", директорите на регионалните дирекции "Гранична полиция" на Министерството на вътрешните работи или на оправомощени от тях длъжностни лица. В настоящия случай, макар разрешението по чл. 25, ал. 1, т. 9 ЗЧРБ за постоянно пребиваване да е било издадено от група "Миграция" към ОДМВР-Търговище, не е налице законова пречка оспорената ПАМ да бъде издадена от друг административен орган (директор на областна дирекция на МВР), стига той да е от изброените в чл. 44, ал. 1 ЗЧРБ органи. Правилен е в тази връзка изводът на АС Кърджали, че обстоятелството, кой е административният орган, издал разрешението за постоянно пребиваване, не е определящо за компетентността на органа, издаващ заповедта за налагане на принудителната административна мярка отнемане на правото на постоянно пребиваване на чужденец в Република България. С оглед на установеното от фактическа страна, административният съд, след като е обсъдил наведените от страните доводи и представените по делото доказателства от значение за правилното решаване на спора, е приел, че административният орган е издал законосъобразен акт, на посоченото в него правно основание - чл. 40, ал. 1, т. 6 ЗЧРБ. Направените в тази връзка обосновани и правилни изводи, че заповедта е издадена от компетентен орган, действащ при условията на обвързана компетентност, мотивирана е с посочване на фактическите и правни основания за това и при постановяването й не са допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила, нито противоречие с приложимия материален закон и неговата цел, се споделят изцяло от касационната инстанция, поради което не следва да бъдат излагани повторно в мотивите на настоящото решение. Обосновано административният съд е приел, че не е налице и нарушение на принципа на съразмерност, установен в чл. 6 АПК. В случая административният орган е упражнил правомощията си добросъвестно и е преценил всички релевантни за спора факти и обстоятелства. Следва да се отбележи, че правото на чужденците да пребивават постоянно на територията на Република България не е абсолютно. То не е обусловено и от разрешеното през 2021г. право на постоянно пребиваване на Ф. Б.. В конкретната хипотеза точно е установено, че отнемането на правото на постоянно пребиваване в страната не засяга семейния живот на чужденката, поради това, че същата е пенсионер и живее постоянно в Република Турция, като от 12.10.2021г. /когато е получила статут на постоянно пребиваващ в страната чужденец/ е пребивавала в Република България общо само 11 дни. Ето защо не е налице и несъразмерност между наложената принудителна административна мярка и засегнатите права и законни интереси на чужденеца. При липса на пороците, сочени като касационни основания за отмяна, постановеното от първоинстанционния съд решение, като валидно, допустимо и правилно следва да бъде оставено в сила. По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо АПК, Върховният административен съд, четвърто отделение,