Решение № 14654 от 10.11.2011 г. на ВАС по адм. д. № 3626/2011 г.

Решение № 14654 от 10.11.2011 г. на ВАС по адм. д. № 3626/2011 г., I о., докладчик съдията Здравка Шуменска Производството е по реда на чл. 208 и сл. от АПК. Образувано е по касационна жалба на Иван Стоянов Попов срещу решение № 167 от 28.01.2011 г. по адм. дело № 2065 по описа за 2010 г. на административния съд - Варна, с което е отхвърлена жалбата му срещу акт за установяване на задължение по декларация под № МД-АУ-189 от 19.03.2010 г. на органа по приходите при дирекция "Местни данъци", община Варна, потвърден с решение № МД-РШ-006 от 14.05.2010 г. на директора на дирекция "Местни данъци", община Варна, с който му е определено задължение в размер на 181.44 лв. за данък върху превозните средства за периода 1.01.2007 г. - 31.12.2009 г. и лихва за забава в размер на 32.46 лв. В касационната жалба са развити доводи за нищожност и за неправилност на обжалваното решение, поради нарушаване на материалния и процесуалния закони, което съставлява отменително касационно основание по чл. 209, т. 1 и т. 3 от АПК. Иска се отмяна на обжалваното решение. Ответната страна по касационната жалба - директорът на дирекция "Местни данъци", община Варна оспорва същата като неоснователна чрез депозирано становище по реда на чл. 163, във връзка с чл. 228 от АПК. Представителят на Върховна административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, първо отделение, след като прецени допустимостта на касационната жалба и наведените отменителни основания, и с оглед на чл. 218 от АПК, приема за установено следното от фактическа и правна страна: Касационната жалба е процесуално допустима като подадена в срока по чл. 211 от АПК и от надлежна страна, а разгледана по същество е неоснователна. Административният съд - Варна е бил сезиран с жалба срещу акт за установяване на задължение по декларация под № МД-АУ-189 от 19.03.2010 г. на органа по приходите при дирекция "Местни данъци", община Варна, потвърден с решение № МД-РШ-006 от 14.05.2010 г. на директора на дирекция "Местни данъци", община Варна, с който на Иван Стоянов Попов е определено задължение в размер на 181.44 лв. за данък върху превозните средства за периода 1.01.2007 г. - 31.12.2009 г. и лихва за забава в размер на 32.46 лв. По делото не е имало спор за факти. Установява се, че жалбоподателят е собственик на лек автомобил, марка "Москвич", модел 412/2140, с рег. № В хххх П. От представените в съдебното производство писмени доказателства, писмо изх. № 6375 от 1.10.2010 г. от отдел "Обслужване на клиенти", дирекция "Местни данъци", община Варна и писмо изх. № 21946 от 6.10.2010 г. от сектор "КАТ", "Пътна полиция" при РДВР - гр. Варна, се констатира, че жалбоподателят, задължено лице, не е подавал декларации по чл. 54 от ЗМДТ към 30.09.2010 г., като притежаваният от него лек автомобил не е снет от отчет, а е спрян от движение на 23.01.2003 г. При тази фактическа обстановка по спора съдът е обсъдил подробно направените пред него възражения относно действителността на оспорения административен акт, относно нарушаване на материалния закон и конкретно на чл. 58, ал. 4 от ЗМДТ, и на административнопроизводствените правила при издаването му. Съдът е обосновал извод за неговата незаконосъобразност. Настоящият съдебен състав намира, че обжалваното решение е правилно постановено. Обжалваното решение не се явява нищожно, понеже е постановено от надлежен съдебен орган, в съответния надлежен състав, в рамките на неговата правораздавателна власт, в писмена форма и е подписано. Спорът, с който е сезиран съдът е правен и се свежда да преценка на осъщественото тълкуване при прилагане на разпоредбата на чл. 58, ал. 4 от ЗМДТ от страна на административния орган. Съгласно чл. 52, ал. 1 от ЗМДТ с данък върху превозните средства се облагат превозните средства, регистрирани за движение по пътната мрежа в РБългария, а според чл. 53 от ЗМДТ данъкът се заплаща от собствениците на превозните средства. По силата на тези правни норми жалбоподателят се явява носител на задължението за данък върху превозните средства, които притежава, а именно посоченото моторно превозно средство - лек автомобил. Съгласно чл. 58, ал. 4 от ЗМДТ, за превозно средство, което няма да се ползва, данък не се събира, при условие, че до края на предходната година собственикът му е върнал свидетелството за регистрация и е представил удостоверение за разкомплектоване. Обсъжданата разпоредба, която урежда освобождаването от заплащане на данък върху превозните средства, се явява приложима в редакциите за всяка една от посочените години 2007 г., 2008 г. и 2009 г., когато се явява реализиран съответно данъчния състав на посочените чл. 52 и чл. 53 от ЗМДТ, в които норми от своя страна са уредени материалноправните предпоставки за възникване на това данъчно задължение, като и съответно неговият носител. Тази правна норма има едно и също съдържание, това посочено по-горе, като тя, в посочената редакция, има действие за времето от 1.01.2007 г. (ЗИДЗМДТ, ДВ, бр. 105 от 2006 г.) до 1.01.2010 г. (ЗИДЗМДТ, ДВ, бр. 95 от 2009 г.), което съвпада с процесния период от време. Тя изисква едновременното реализиране на двете условия, за да е налице освобождаване от задължението за заплащане на данък върху превозните средства. По повод първото, а именно собственикът да е върнал свидетелството за регистрация по делото не се установява по категоричен начин да е осъществено, но доколкото е безспорно, че процесният лек автомобил е спрян от движение, то с оглед на чл. 40 от наредба № I-45 от 24.03.2000 г. за регистрация, отчета, пускането в движение и спирането от движение на моторните превозни средства и ремаркетата, теглени от тях, следва, че свидетелството за регистрация е иззето, след като лекият автомобил е спрян от движение. По повод второто условие да се представи удостоверение за разкомплектоване на лекия автомобил, то такова не е представено. Не могат да бъдат споделени аргументите на касатора, че след като превозното средство е спряно от движение, то е "снето от данъчно облагане". В мотивите на обжалваното решение подробно са обсъдени всички възражения на жалбоподателя в първоинстанционното производство, които са аналогични на тези в касационното производство. След като приложима се явява разпоредбата на чл. 58, ал. 4 от ЗМДТ, и за посочените години тя има конкретно съдържание, което е обсъдено от първоинстанционния съд при преценка законосъобразността на оспорения акт, то не следва да бъдат повтаряни съображенията на последния, които се споделят от настоящия съдебен състав. Обжалваното решение като правилно следва да бъде оставено в сила. При този изход от спора съдебни разноски не се дължат. Съобразно изложеното и на основание чл. 221, ал. 2 от АПК, Върховният административен съд, първо отделение,