Решение № 11769 от 1.11.2024 г. на ВАС по адм. д. № 7585/2024 г.

Производството е по реда на чл.208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/. Образувано е по касационна жалба от изпълнителния директор на Държавен фонд Земеделие (ДФЗ), подадена чрез пълномощника юрисконсулт А. Иванова. Жалбата е срещу решение 673 от 23.05.2024г., постановено по адм. дело 328/2024г. от Административен съд София - област. С него по оспорване на Църковно настоятелство на църква Св. Великомъченик Георги е отменено решение 23/07/6/0/00101/4/01/03/02 за допълване на решение за изплащане на финансова помощ 23/07/6/0/00101/4/01/03/01 с изх. 01-2600/170 от 18.01.2024г., издадено от заместник-изпълнителния директор на ДФЗ. С касационната жалба се релевират доводи за неправилност на обжалваното съдебно решение поради противоречие с материалния закон и необоснованост касационни отменителни основания по чл.209, т.3 от АПК. Иска се отмяната му, както и присъждане на сторените разноски за двете инстанции. Прави се и възражение за прекомерност на изплатеното от ответната страна адвокатско възнаграждение. Ответникът Църковно настоятелство на църква Св. Великомъченик Георги с писмен отговор, представен от процесуалния му представител адвокат И. Атанасова, и в съдебно заседание, чрез председателят на настоятелството Б. И. А., оспорва касационната жалба като неоснователна. Моли съда да остави атакуваното съдебно решение в сила. Претендира и присъждане на разноски за адвокатски хонорар и деловодни такива. Представителят на Върховната прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Счита, че първоинстанционният съд въз основа на правилно установени факти по делото, правилно е приел, че актът е материално незаконосъобразен, поради липса на основания за постановяване на административен акт по реда на чл.62 от АПК. Настоящият състав на Върховния административен съд, четвърто отделение, намира касационната жалба като подадена от надлежна страна и в срока по чл.211, ал.1 от АПК, за процесуално допустима. Разгледана по същество, съобразно чл.218 от АПК, касационната жалба е неоснователна. Производството пред Административен съд София - област е било образувано по жалба на Църковно настоятелство на църква Св. Великомъченик Георги против решение 23/07/6/00101/4/01/03/02 за допълване на решение за изплащане на финансова помощ с 23/07/6/0/00101/4/01/03/01 и изх. 01-2600/170 от 18.01.2024г. С него на основание чл.20а, ал.2 от ЗПЗП във вр. с чл.62, ал.1 от АПК е допълнено решение за изплащане на финансова помощ в частта за раздел I. Посочено е в мотивите, че описаното се основава на факта, че църквата е получила като авансово плащане сумата от 314 162,48 лв., като заявява за плащане със заявка за окончателно плащане 23/07/6/0/00101 от 19.04.2017г. само сума в размер на 313 986,92 лв., а не претендира плащане на цялата одобрена с административния договор финансова помощ от 628 325,03лв. Затова за органа не възниква задължение да възстанови сумата по усвоената банкова гаранция от 314 162,48 лв., тъй като църквата не е поискала, нито е доказала, че е извършила разходи в такъв размер. Съдът е възпроизвел и съдържанието на решение 23/07/6/0/00101/4/01/03/01 с изх.01-2600/170 от 18.01.2024г. (допълненото), издадено от заместник - изпълнителния директор на ДФЗ, като конкретно е посочил, че с него е одобрено изплащането на финансова помощ на Църква Свети Великомъченик Георги по договор 23/07/6/0/00101 от 19.04.2017г. по проект Ремонт на Църква Свети Великомъченик Георги гр.Етрополе, съгласно заявка за окончателно плащане в размер на 295 387,11лв. в Раздел I и е отказало частично изплащане на 18599,81 лв. в раздел II. Административен съд София област е мотивирал извод, че никъде в мотивите на решението не се коментира, че има внесена и усвоена банкова гаранция и същата не е предмет на постановеното решение. С обжалваното решение 673 от 23.05.2024г. по адм. дело 328/2024г. съдът е отменил решение 23/07/6/00101/4/01/03/02 за допълване на решение за изплащане на финансова помощ с 23/07/6/0/00101/4/01/03/01 и изх.01-2600/170 от 18.01.2024г. За да постанови този резултат, съдът е приел, че обжалваният административен акт е издаден от компетентен орган и в срока предвиден по чл.62, ал.1 от АПК. Посочил е, че е спазена формата при издаването му и не са допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила, но при издаването ми е нарушен материалния закон. Мотивирал се е, че в решението от 18.01.2024г. липсва нарочен диспозитив на органа за невъзстановяване на внесената банкова гаранция, поради което в нарушение на разпоредбата на чл.62, ал.1 от АПК, органът е издал оспореното решение, с което е допълнил мотивите към издаването на решението от 18.01.2024г. Посочил е, че в конкретния случай първото решение, с което е одобрено изплащането на финансовата помощ и частично е отказано изплащането, не е обжалвано нито пред по-горестоящия административен орган, нито пред съда и е влязло в сила. Същевременно, в последния ден от срока за обжалване, органът с оспореното решение е отказал връщане на сумата от 314 162,48лв. по усвоената банкова гаранция, тъй като сумата не била поискана. Следователно, за първи път в това допълнително решение се излагат фактически и правни основания за невръщане на усвоената банкова гаранция, каквито фактически и правни основания липсват в издаденото решение от 18.01.2024г. Обжалваното решение е правилно. При правилно изяснена фактическа обстановка съдът е извел обоснован правен извод за незаконосъобразност на решение 23/07/6/0/00101/4/01/03/02 за допълване на решение за изплащане на финансова помощ 23/07/6/0/00101/4/01/03/01, с изх.01-2600/170 от 18.01.2024г. Според касатора изводът на съда, че в оспореното решение не може за първи път административният орган да постанови отказ, за който не е изложил мотиви в първоначалния акт, е неправилен. В тази връзка в касационната жалба се възпроизвежда дословно съдържанието на оспорения административен акт, което не може да се приеме като основателно възражение. Разпоредбата на чл.62, ал.1 от АПК предвижда, че преди изтичането на срока за обжалване административният орган може да отстрани допуснати непълноти в акта. В случая, както законосъобразно е приел и първоинстанционният съд, не са отстранени непълноти, а реално е налице нов административен акт, който акт е с ново съдържание и с нов диспозитив. Отстраняването на допуснати непълноти в акта, въпреки използвания от законодателя термин решение за допълване, става чрез издаване на нов индивидуален административен акт с акцесорно значение. Той не би могъл да има самостоятелно съществуване, доколкото по дефиниция допълва вече направено изявление на публичната власт. Допълващият административен акт има по дефиниция ограничено съдържание и с него не може да се изменя съдържанието, както и правата и задълженията на адресата с допълваният административен акт. В случая не може да се приеме, че с второто (допълващото решение) административният орган е допълнил първото си решение по реда на чл.62, ал.1 от АПК. Чрез способа на чл.62, ал.1 от АПК административният орган на практика се е опитал да издаде нов административен акт с различно съдържание. Правилно е прието от първоинстанционния съд, че разпоредителната част е тази, която обективира волята на органа и тя действително не може да бъде променяна в посока на увеличаване на задължението, като е добавено, че не подлежи на възстановяване сумата по усвоената банкова гаранция от 314 162,48 лв. В тази връзка следва да се приеме, че не е необходимо църквата да е поискала възстановяване на цитираната сума, каквито мотиви е изложил административния орган. В случая приложение намира възстановяването на нарушеното право по реда на чл.301 от АПК, чието изпълнение е възложено на органа. След отмяната на административен акт, на основание чл.301 от АПК, за административния орган възниква задължението в едномесечен срок да възстанови нарушеното право. С оглед фактическите установявания по делото няма спор, че на 27.04.2020г. сумата по банковата гаранция е била усвоена и така авансовото плащане, получено от Църква Св. Великомъченик Георги по договора за финансиране, е било възстановено. Няма спор и, че е налице отменен от съда Акт за установяване на публично държавно вземане 23/07/6/0/00101/3/01/04/01 от 27.03.2020г., издаден от изпълнителния директор на ДФЗ, което представлява изплатено по договора авансово плащане в размер на 314 162,48 лв. В тази връзка за административния орган е възникнало задължението да възстанови цитираната сума по усвоената банкова гаранция, независимо че липсва изрично искане за това. По тези доводи и по мотивите, изложени от първоинстанционния съд, към които настоящата инстанция може да препрати, съгласно разпоредбата на чл.221, ал.2, изр.2 от АПК, обжалваното решение като правилно следва да бъде оставено в сила. Предвид изхода на спора и съдържанието на разпоредбите на чл.143, ал.1 от АПК, е неоснователно искането на касатора за присъждане на разноски за производството. Основателна на основание чл.143, ал.3 от АПК се явява претенцията на ответника за присъждане на разноски. Разноските са своевременно поискани и доказани с приложения по делото договор за правна защита и съдействие, видно от който същите са реално платени. Направеното възражение за прекомерност по чл.78, ал.5 от ГПК от страна на процесуалния представител на изпълнителния директор на ДФЗ е неоснователно, тъй като спорът е с определен материален интерес невъзстановяване на сумата по усвоената банкова гаранция от 314 162,48 лв. Заплатеното адвокатско възнаграждение е под минималния размер според чл.8, ал.1, вр. чл.7, ал.2, т.5 от Наредба 1 от 9.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Затова възражението за прекомерност е неоснователно, поради което Държавен фонд Земеделие следва да бъде осъден да заплати на Църковно настоятелство на църква Св. Великомъченик Георги разноски в размер на 8800 лв. Водим от горното и на основание чл.221, ал.2, предложение първо от АПК, Върховният административен съд, четвърто отделение,