Решение № 5191 от 24.4.2024 г. на ВАС по адм. д. № 12275/2023 г.

буква (а) от Регламент 1303/2013, на основание чл. 55, ал. 1, т. 4 ЗУСЕФСУ във връзка с чл. 8 ал. 1, т. 1 от ПМС 189/2016. С т. 3 от акта ръководителят на УО е извършил финансова корекция по установено нарушение по смисъла на чл. 70, ал. 1, т. 9 ЗУСЕФСУ по проведена процедура по реда на чл. 18, ал. 1, т. 1 ЗОП с предмет "Доставка на хранителни продукти за нуждите на детски ясли, млечна кухня, социални услуги, в общността и специализирани институции за предоставяне на социални услуги и общинска хранителна банка по пет обособени позиции". Община Сливен е обжалвала пред съда издаденото решение в частта по т. 2 и т. 3. Първоинстанционният съд е приел, че оспореният акт е издаден от компетентен орган и в предвидената от закона писмена форма. Решението на ръководителя на УО е издадено на основание чл. 62, ал. 1 и ал. 3 ЗУСЕСИФ. Съдът е приел, че административният акт в частта по т. 2.1 е обоснован и съответства на материалния закон, поради което е отхвърлил жалбата на общината като неоснователна. В тази част съдебното решение като неоспорено е влязло в сила. По отношение на разходите по т. 2.2 административният съд се е обосновал, че от разпоредителната част на акта не става ясно тези разходи верифицират ли се или не се верифицират, което представлява нарушение на чл. 59, ал. 2, т. 5 АПК, водещо до ограничаване правото на защита на адресата на акта, а поради това и основание за отмяна на основание чл. 146, т. 3 АПК. Съдът е приел, че органът е посочил чл. 57, ал. 1, т. 2 ЗУСЕФСУ, но не е посочил конкретната хипотеза, която е нарушена, което е приел за достатъчно основание за отмяна на решението в тази част. Обосновал е извод за наличие и на нарушение на чл. 59, ал. 2, т. 4 АПК, тъй като органът не е посочил фактическите основания за издаване на акта, което води до ограничаване правото на защита на адресата. По отношение на оспорената т. 3 от решението на органа съдът е приел, че волеизявлението е неясно и не позволява преценка за същността на акта, като неяснотата в разпоредителната част на акта води до невъзможност да бъде упражнен ефективен контрол за законосъобразност, което представлява самостоятелно основание за отмяна на акта в посочената част. С тези мотиви е отменил административния акт в частите му по т. 2.2. и по т. 3 като незаконосъобразен, като в частта по т. 2.2. от диспозитива на акта преписката е върната на органа за ново произнасяне при спазване указанията на съда за излагане на конкретика относно спазени/нарушени критерии за допустимост на заявените разходи. Решението е неправилно. Съгласно чл. 59 ЗУСЕФСУ конкретните национални правила и детайлните правила за допустимост на разходите за съответния програмен период се определят с нормативен акт на Министерския съвет. За всяка процедура по програма по чл. 3, ал. 2 се определят: 1. допустимите категории разходи и максималните размери на разходите, ако има такива; 2. методът, приложим за определянето на разходите, и условията за изплащане на безвъзмездната финансова помощ и възстановимата помощ, когато за тях се прилагат формите по чл. 55, ал. 1, т. 2 4 ЗУСЕСИФ; 3. при проекти, които генерират приходи - методът, по който нетните приходи се приспадат от разходите за проекта; 4. специфичните условия, на които да отговорят разходите, за да се третират като допустими, включително условията, при които проектът се смята за осъществен извън програмния район. За допустимостта на разходите е необходимо те да бъдат заложени като разход в проектното предложение, да са направени в срока съобразно графика на дейностите и да са необходими за постигане на поставените цели. По направено искане за плащане разходите се верифицират въз основа на документите по чл. 60, ал. 3 ЗУСЕФСУ, представени от бенефициера, чрез извършване на управленски проверки. В конкретната процедура е извършена документална проверка. Правилно съдът е посочил, че за да бъде един административен акт законосъобразен, следва да е мотивиран, да съдържа фактически и правни основания за издаването му. Изискването за мотивиране на акта означава той да съдържа конкретни съображения - фактически и правни. Освен конкретни, тези съображения трябва да бъдат и напълно относими към материалното право. Мотивите са задължителен реквизит на административния акт и съставляват изложение на направените от административния орган разсъждения по фактите и обстоятелствата от значение за случая. Неизпълнението на изискването на чл. 59, ал. 1, т. 4 АПК винаги е основание за отмяна на акта, доколкото без наличието им не е възможна проверка за съществуването на фактите, послужили като основание за издаване на акта, а оттук и на законосъобразността му. Според касационната инстанция изводът на първоинстанционния съд за немотивираност на оспореното решение на ръководителя на УО на ОПРЧР в частта по т. 2.2 е неправилен. Актът съдържа конкретни фактически установявания, които органът е подвел под посочените правни норми, въз основа на които е формирал властническото си волеизявление. Установяването на фактическото основание означава органът да посочи конкретните правнорелевантни факти и обстоятелства, изпълващи състава на съответната правна норма, които са го мотивирали да издаде административен акт с конкретно съдържание. В т. 2.2. ръководителят на УО е посочил, че за верификация са предявени разходи, които надхвърлят определения допустим процент спрямо допустимите преки разходи. Монтивирал е извод, че сумата не се верифицира на основание чл. 57, ал. 1, т. 2 ЗУСЕФСУ, поради което необосновано е заключението на съда за неяснота относно това дали разходите се верифицират или не. За да откаже да верифицира сумата от 313,77 лв., органът е приел, че по бюджетно перо "непреки разходи" се верифицират такива в размер на 7% от допустимите преки разходи, определени чрез прилагане на процент към една или няколко определени категории разходи, съгласно чл. 67 (1), точка г., чл. 67 (5), точка a., (i) и (ii) и чл. 68

буква (а) от Регламент 1303/2013 на основание чл. 55, ал. 1, т. 4 ЗУСЕФСУ във връзка с чл. 8 ал. 1, т. 1 ПМС 189/2016. В уводната част на оспорения акт са посочени и процесуалните разпоредби, относими към производството по верифициране на разходи. В диспозитива на акта е конкретизирал бюджетни редове и размера на отказаните разходи. Съгласно разпоредбата на чл. 57, ал. 1, т. 2 ЗУСЕФСУ разходите се считат за допустими, ако попадат във включени в документите по чл. 26, ал. 1 и в одобрения проект категории разходи. А според разпоредбата на чл. 26, ал. 1 от същия закон ръководителят на управляващия орган на програмата, съответно на водещата програма, утвърждава за всяка процедура насоки и/или друг документ, определящи условията за кандидатстване и условията за изпълнение на одобрените проекти. Документите трябва да са съобразени и с изискванията на чл. 59, ал. 2 ЗУСЕФСУ. Конкретно утвърдените Условия за кандидатстване за предоставяне на БФП по програмата попадат в категорията документи по чл. 26, ал. 1 ЗУСЕФСУ. С тях бенефициерът е изрично запознат и е бил длъжен да се съобрази в хода на кандидатстването и в хода на изпълнението на проекта, поради което доводът на съда, че не е посочен относимия документ, е неправилен. Правилата за всяка процедура се уреждат в съответните Условия/Насоки за кандидатстване, с този документ се уреждат и правилата за плащане и същият е част от приложената на електронен носител административна преписка. Подлежи на доказване в производството размерът на допустимите преки разходи, който е основата, върху която органът е достигнал до извод за надвишаване размера на допустимите непреки разходи с мотив, че съгласно т. III "Единна ставка", т.4.4.1 "Непреки разходи" от същите, непреките разходи се определят чрез прилагане на единна ставка, определена чрез прилагане на процент. Съдът следва да провери предвидения процент непреки разходи по конкретните Условия за кандидатстване за предоставяне на БФП по процедурата, съотнесен към посочения максимален размер на тези разходи по чл. 8, ал. 1, т. 1 от ПМС 189/2016 г. Също така начинът за изчисление на на сумата, посочена в т. 2.2 от акта, е въпрос по съществото на спора, а не обосновава извод за неяснота на мотивите на органа, които съдът е приравнил на липса на мотиви. Органът се е мотивирал, че предявените за верификация непреки разходи надхвърлят допустимия по Условията за кандидатстване размер от 7% спрямо допустимите разходи, което е ясно от текста на акта. Размерът на отказаната сума е въпрос на изчисление, след като съдът провери условията за тяхната допустимост, посочени от ръководителя на УО, и използва специални знания за проверка на приетия от органа размер. Основния спорен въпрос по същество, а именно извършил ли е административният орган коректно изчисление на посочените надвишения на непреките разходи, представляват ли те непряк разход и дали този разход е съобразен с допустимия такъв съгласно Условията за кандидатстване, съдът не е подложил на изследване и анализ. Недопустимо е в касационното производство за първи път да се правят фактически установявания и да се анализират доказателства. Предвид изложеното, като е отменил оспорения акт в частта по т. 2.2 от оспорения акт поради нарушение на чл. 59, ал. 2, т. 4 АПК, първоинстанционният съд е постановил неправилно решение в тази част, което следва да бъде отменено. Недопустимо е в касационното производство за първи път да се правят фактически установявания и да се анализират доказателства, поради което делото следва да бъде върнато на съда за ново произнасяне по съществото на спора в тази част на основание чл. 222, ал. 2 АПК. Правилно първоинстанционният съд е обосновал извод за незаконосъобразност на оспорения акт в частта по т. 3. В тази част органът е формирал волеизявление за извършване на финансова корекция за установено нарушение по смисъла на чл. 70, ал. 1, т. 9 ЗУСЕФСУ по проведена процедура по реда на чл. 18, ал. 1, т. 1 ЗОП, определена от органа с предходно решение. Оспореният акт е с посочено правно основание чл. 62, ал. 1 ЗУСЕФСУ и проведена процедура по чл. 63, ал. 1 ЗУСЕФСУ. Ръководителят на УО е определил общ размер на верифицирани разходи, както и съответните суми неверифицирани разходи, като с т. 3 не е включил разходи, засегнати от нарушение, за което е определена финансова корекция. Производството по верификация на разходи е уредено в чл. 60 - 68 ЗУСЕФСУ. Съгласно сочените разпоредби, междинни и окончателни плащания се извършват след верифициране с цел потвърждаване допустимостта на извършените разходи и при наличието на физически и финансов напредък на проекта. Общите условия за допустимост на разходите са изложени в чл. 57 и 58 ЗУСЕФСУ. Признаването на извършените разходи се предхожда от преценка на тяхната допустимост с оглед съответствието им с нормативно установените изисквания. В раздел III "Администриране на нередности и извършване на финансови корекции" е посочен редът за определяне на финансова корекция и съответно нейното извършване. Конкретно волеизявлението на органа по т. 3 от оспореното решение не съдържа правно основание. Посочените от органа правни основания на акта не кореспондират с разпоредителната част по т. 3. Това обосновава извод за неяснота във волята на административния орган. Ръководителят на УО е извършил смесване на отказа за верификация на недопустимите разходи и извършването на финансова корекция, засягащи допустимите разходи. Това смесване на резултата от различни производства в един акт прави невъзможна проверката за законосъобразност на оспорения акт и препятства правото на защита на бенефициера. Правилното съотнасяне на установените от органа фактическите обстоятелства към съответната правна норма, която се твърди, че е нарушена, е условие за законосъобразност на акта, което в случая не е сторено от органа и представлява нарушение на чл. 59, ал. 2, т. 4 АПК. Изпълнението на това законово изискване предпоставя адресатът на акта да упражни в пълнота правото си на защита и съдът да изпълни задължението си да осъществи контрол за законосъобразност на акта. Ето защо, като е отменил решението на ръководителя на УО в частта по т. 3, първоинстанционният съд е достигнал до правилен краен правен извод за незаконосъобразност на акта в частта по т. 3, поради което обжалваното решение следва да бъде оставено в сила в тази част. С оглед изхода на правния спор по разноските в производството дължи произнасяне Административен съд - Сливен на основание чл. 236, ал. 3 АПК.