Решение № 6498 от 31.05.2021 г. на ВАС по адм. д. № 13414/2020 г.

Решение № 6498 от 31.05.2021 г. на ВАС по адм. д. № 13414/2020 г., VII о., докладчик председателят Соня Янкулова Производството е по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК).

Образувано е по касационна жалба на заместник-председателя на Комисията за финансов надзор, ръководещ управление "Надзор на инвестиционната дейност", гр. София, ул. "Будапеща" № 16 срещу Решение № 1106 от 29.10.2020 г. на Административен съд, София област, по административно дело № 724/2020 г.

С обжалваното решение съдът е отменил негово Решение № 431-ПД от 18.06.2020 г., с което е задължил "Еврохолд България" АД да представи посредством единната система за предоставяне на информация по електронен път одитиран индивидуален годишен финансов отчет за годината, приключваща на 31.12.2019 г. със съдържание по чл. 100 н, ал. 7 и 8 от Закона за публичното предлагане на ценни книжа.

І. Становища на страните:

1. Касационният жалбоподател - заместник-председателят на Комисията за финансов надзор, ръководещ управление "Надзор на инвестиционната дейност", счита обжалваното решение за неправилно, постановено в нарушение на материалния закон – отменително основание по чл. 209, т. 3 АПК.

Неправилен счита извода на съда за нарушение на чл. 35 АПК, свързан с установяване на различия между уведомлението по чл. 26, ал. 1 АПК и крайния акт. Излага подробно доводи за съдържанието на акта по чл. 26, ал. 1 АПК и на крайния акт, за значението на акта по чл. 26, ал. 1 АПК, за разликата между изискването за представяне на декларация за корпоративно управление и задължението за привеждането на представената декларация в съответствие с нормативните актове, както и за липсата на различни крайни изводи в двата акта.

Излага доводи за неправилността на приетото от съда досежно представителната власт на А. М., като прави анализ на доказателствата, в т. ч. и представените в съдебно заседание. Сочи липсата по делото на доказателства, доказващи, че е разполагал с процесното пълномощно за А. М..

Сочи, че дори и представена декларацията за корпоративно управление е с пропуски, поради което не отговаря на изискванията на чл. 100 н, ал. 8 от Закона за публичното предлагане на ценни книжа (ЗППЦК) като визира конкретни пропуски и значението на липсващата информация.

Неправилно счита решението и в частта за разноските, тъй като съдът не е уважил възражението му по чл. 78, ал. 5 от Гражданския процесуален кодекс (ГПК). Излага доводи за прекомерност на платеното адвокатско възнаграждение.

Моли съда да отмени обжалваното решение и да постанови друго, с което да отхвърли жалбата на "Еврохолд България" АД. Касаторът се представлява от юрисконсулт А. Г..

1. Ответникът по касационната жалба – "Еврохолд България" АД, счита същата за неоснователна.

Излага фактите по делото и счита за правилен извода на съда за нарушение на чл. 35 АПК, тъй като е недопустимо с акта да се изменят първоначалните мотиви за откриване на производството по прилагане на принудителната мярка. Счита, че органът е следвало да му даде възможност да вземе становище, съответно да отстрани в срок твърдените пороци и едва тогава да прилага мярката. Допуснатото нарушение счита за такова и на член 39, параграф 1 от Регламент (ЕС) 2017/1129 на Европейския парламент и на Съвета от 14 юни 2017 година относно проспекта, който трябва да се публикува при публично предлагане на или допускане на ценни книжа до търговия на регулиран пазар, и за отмяна на Директива 2003/71/ЕО (Регламент 2017/1129).

Излага становище за правилност на изводите на съда по съществото на спора като прави анализ на предоставената информация и на относимата уредба.

Моли съда да остави в сила обжалваното решение. Претендира направените по делото разноски. Ответникът се представлява от адв. Т. Я., Софийска адвокатска колегия.

1. Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба.

ІІ. По допустимостта на касационната жалба:

Върховният административен съд счита касационната жалба за допустима – подадена е от надлежна страна, в срока по чл. 211, ал. 1 АПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.

Разгледана по същество касационната жалба е неоснователна.

ІІІ. Фактите по делото:

1. "Еврохолд България" АД е публично дружество, вписано под №РГ-05-0044 в регистъра на публичните дружества и други емитенти на ценни книжа, воден от Комисията за финансов надзор на основание чл. 30, ал. 1, т. 3 от Закона за Комисията за финансов надзор (ЗКФН).

1. На 06.04.2020 г., чрез единната система за предоставяне на информация e-Register, "Еврохолд България" АД подава индивидуален годишен финансов отчет за годината, която приключва на 31.12.2019 г.

1. На 03.06.2020 г. заместник-председателят на Комисията за финансов надзор, ръководещ управление "Надзор на инвестиционната дейност", на основание чл. 26, ал. 1 АПК, уведомява "Еврохолд България" АД за откриване на административно производство по издаване на индивидуален административен акт за прилагане на принудителна административна мярка по чл. 212 а, ал. 1, т. 2 ЗППЦК с диспозитив:

"Задължавам "Еврохолд България" АД, гр. София, в срок до 31.07.2020 г. да представи в Комисията за финансов надзор по реда на чл. 100 т, ал. 4 от ЗППЦК, а именно - посредством единната система за предоставяне на информация по електронен път "e-Register", одитиран индивидуален годишен финансов отчет за дейността на "Еврохолд България" АД за годината, приключваща на 31.12.2019 г., със съдържание по чл. 100 н, ал. 7 и 8 от ЗППЦК. "

В акта е указано, че представеният индивидуален годишен финансов отчет не е със съдържанието по чл. 100 н, ал. 4, т. 2 във вр. с ал. 7, т. 1 във вр. с ал. 8 ЗППЦК – не е представена декларация за корпоративно управление съгласно изискванията на чл. 100 н, ал. 8 ЗППЦК, поради което не отговаря на изискванията на чл. 100 н, ал. 4, т. 1 във вр. с ал. 7, т. 1 във вр. с ал. 8 ЗППЦК.

1. На 11.06.2020 г. "Еврохолд България" АД представя възражение като сочи, че е представен одитиран индивидуален годишен финансов отчет, който съдържа и декларация за корпоративно управление. Посочен е електронният адрес, където декларацията е достъпна, и е представена екранна разпечатка.

1. На 18.06.2020 г., с Решение № 431-ПД, издадено на основание чл. 15, ал. 1, т. 4 от Закона за Комисията за финансов надзор (ЗКФН) и чл. 212 а, ал. 1, т. 2 във вр. с чл. 100 н, ал. 1 и 4, 7 и 8 във вр. с чл. 100 т, ал. 1, изр. 1 ЗППЦК, заместник-председателят на Комисията за финансов надзор, ръководещ управление "Надзор на инвестиционната дейност" прилага на "Еврохолд България" АД принудителна административна мярка:

"Задължавам "Еврохолд България" АД, гр. София, в срок до 31.07.2020 г. да представи в Комисията за финансов надзор по реда на чл. 100 т, ал. 4 от ЗППЦК, а именно посредством единната система за предоставяне на информация по електронен път e-Register, одитиран индивидуален годишен финансов отчет за дейността на "Еврохолд България" АД за годината, приключваща на 31.12.2019 г., със съдържание по чл. 100 н, ал. 7 и 8 от ЗППЦК. "

1. В хода на съдебното производство "Еврохолд България" АД представя пълномощно, с нотариално удостоверяване на подписите с дата 26.04.2016 г., с което К. Б. – изпълнителен член на Управителния съвет на дружеството, и Х. С. – прокурист, упълномощават А. М. с правата да представлява "Еврохолд България" АД пред Комисията за финансов надзор, включително да заявява, подписва, заверява, подава, на хартия или по електронен път всякакви документи във връзка с осъществявания от Комисията за финансов надзор документи.

ІV. Първоинстанционното съдебно решение:

Въз основа на така установените по делото факти съдът приема от правна страна, че оспореното решение е издадено от компетентен орган с оглед на чл. 212 а, ал. 1 ЗППЦК във вр. с чл. 15, ал. 1, т. 4 ЗКФН. Актът е в исканата от закона писмена форма и съдържа реквизитите по чл. 59, ал. 2 АПК, но в хода на административното производство органът е допуснал съществено нарушение на административнопроизводствените правила.

Съдът приема, че със съобщението за образуване на административното производство органът е уведомил дружеството, че причина за производството е липсата на декларация за корпоративно управление към представения годишен финансов отчет. С подаденото възражение дружеството е посочило, че декларацията е приложена към отчета като е посочило електронната страница, където се намира, както и екранна разпечатка с указания за достигане до нея. Други възражения или обяснения не е предоставена възможност на дружеството да даде, като с акта си органът прилага принудителна мярка за това, че декларацията не е подписана и в нея липсва обяснение кои части на кодекса за корпоративното управление по т. 1, б. а) или б) не спазва.

Приема, че ако след възражението органът за първи път констатира, че декларацията не е подписана или не е с необходимото съдържание е бил длъжен на основание чл. 26, 30 и 35 АПК да даде възможност на емитента да вземе становище по установените за първи път факти. Неспазването на това изискване е и нарушение на член 39, параграф 1 от Регламент 2017/1129.

Допуснатото нарушение съдът приема за съществено с оглед на представеното в хода на съдебното производство пълномощно за лицето, което е подписало декларацията.

Въз основа на горното съдът прави извод за незаконосъобразност на оспорения акт и го отменя.

V. По съществото на спора:

Върховният административен съд, след като обсъди твърденията и доводите на касатора и възраженията на ответника и провери обжалваното съдебно решение с оглед на правомощията си по чл. 218, ал. 2 АПК, счита същото за валидно, допустимо и правилно.

Видно от доводите на касатора, възраженията на ответника и мотивите на обжалваното съдебно решение спорът по делото е досежно приложимостта на чл. 26, ал. 1 АПК.

Разпоредбата на чл. 26, ал. 1 АПК създава задължение на административния орган да уведоми заинтересованите граждани и организации за започване на административно производство. Това задължение има своето основание в конституционното право на защита – чл. 56 от Конституцията, и даденото му в Решение № 3 от 17.05.1994 г. по конституционно дело № 1/1994 г. тълкуване от Конституционния съд. Значението на това задължение на органа е да даде възможност на страната в административното производство – адресат на бъдещ административен акт, да е информирана не само за самото започване на административното производство, но и за причината, поради която това производство е започнато. Това значи, да е запознат с фактическите и правни твърдения на органа, със събраните от него доказателства и евентуалните изводи, които с оглед на събраните до момента доказателства, очаква да направи.

Коректността и пълнотата на предоставената на бъдещия адресат на акта информация предпоставя и начина на изпълнение на задължението на органа по чл. 35 АПК – да постанови акта си след като изясни фактите и обстоятелствата от значение за случая и обсъди възраженията и обясненията на страните, защото само когато страната е надлежно уведомена за фактическите и правни основания за започване на административното производство тя би могла да ангажира всички необходими за изясняване на случая факти и обстоятелства.

В случая, видно от доказателствата по делото, в съобщението си по чл. 26, ал. 1 АПК, органът е посочил за установено, че представеният от публичното дружество индивидуален годишен отчет не е със съдържанието по чл. 100 н, ал. 4, т. 1 във вр. с ал. 7, т. 1 във вр. с ал. 8 ЗППЦК. Този извод органът е направил по една единствена причина – липса на изискуемия от сочените разпоредби задължителен елемент на годишния доклад за дейността – декларация за корпоративно управление. Органът изрично сочи, че тази изискуема декларация не е представена.

В даденото от публичното дружество възражение изрично е посочено – с надлежни доказателства, че тази изискуема декларация е представена.

При така събраните в хода на административното производство доказателства, които не е оспорил и оборил, тъй като изрично ги сочи като установени в акта си, органът в оспорения акт въвежда нови фактически основания за доказване на фактическия състав на приложената принудителна административна мярка. Вярно е, че диспозитивът на принудителната мярка, посочен в съобщението по чл. 26, ал. 1 АПК, и този, разпореден с оспорения акт, е идентичен, но идентичността на разпореденото не е равно на идентичност на фактическите основания, обуславящи разпореденото.

Вместо след като е получил възражението от поднадзорното лице и е установил факта на наличие на процесната декларация за корпоративно управление органът да провери съдържанието й и да уведоми лицето, че то – съдържанието, не отговаря на изискванията на закона, органът направо издава акта си. Но фактите са това, което доказва или оборва приетото от органа фактическото основание на всеки индивидуален административен акт и ако адресатът на акта не е бил уведомен за фактите, въз основа на които органът е постановил акта си, органът не само е нарушил формално чл. 26, ал. 1 АПК, но е постановил акта си и в нарушение на чл. 35 АПК, тъй като за релевантните факти не е дал възможност на поднадзорното лице да вземе становище и да ангажира доказателства.

Безспорно е, че тогава, когато органът е изложил в акта си по чл. 26, ал. 1 АПК установените от него факти и във възражението си страната в административното производство е ангажирала доказателства, които оборват всички или част от тези факти, органът е длъжен да ги цени и в съответствие с преценката си за тяхната допустимост и относимост да формира извода си. Това значи, че той би могъл да измени някои от фактическите си основания, ако приеме представените от страната доказателства и доводи за основателни, но това не значи, че може с акта си да въвежда изцяло нови факти и обстоятелства. Никой не очаква от органа да повтори "буквално", както твърди касаторът в касационната си жалба, съдържанието на акта си по чл. 26, ал. 1 АПК в издадения административен акт, най-малкото защото това, при липса на обсъждане на обясненията и възраженията на страната би било нарушение на чл. 35 АПК. В случая не са налице и "незначителни отклонения" във фактите, по израза на касатора, тъй като става въпрос за съвсем нови факти – едно е да липсва декларация за корпоративно управление, друго е представената декларация да не отговаря на законовите изисквания за съдържание.

С оглед на функцията, която разпоредбата на чл. 26, ал. 1 АПК осъществява – да даде възможност на страната в административното производство да прояви активност в защита на правата си, неспазването й от органа би могло да бъде съществено нарушение на административнопроизводствените правила. Преценката за това съдът прави винаги в контекста на фактите по делото. А от гореизложеното е видно, че в конкретния случай нарушението на чл. 26, ал. 1 АПК е довело не само до нарушение на правата на поднадзорното лице, но и до нарушението на чл. 35 АПК. Доводите на касатора за считаните за доказани според него несъответствия на представената от публичното дружество декларация за корпоративно управление може и да са верни, но допуснатото нарушение е такова, че по самата си същност прави засегнатата фактическа констатация недопустима за обсъждане в настоящото съдебно производство.

С оглед на горното доводите на касатора за неподписване на декларацията и за наличие на пропуски в нея са неотносими.

С оглед на горното изводът на първоинстанционния съд за допуснато от органа съществено нарушение на административнопроизводствените правила е правилен, постановен в съответствие с доказателствата по делото и материалния закон, поради което решението като правилно следва да бъде оставено в сила.

Касаторът счита за неправилно обжалваното решение и в частта за разноските. В тази част касационната жалба има характер на частна, с която се иска изменение на решението в частта за разноските, като съдът разглежда касационната и частната жалба едновременно поради факта, че се обжалва и самото съдебно решение. Видно от протокола от съдебното заседание на 08.10.2020 г., когато първоинстанционният съд е приключил съдебното дирене, процесуалният представител на касатора е направил искане съдът "да съобрази размера на претендираните разноски с минимумите в Наредба № 1 от 2004 г. на Висшия адвокатски съвет".

В съдебното заседание касаторът не е изложил мотиви за искането, а съгласно чл. 78, ал. 5 ГПК, за да е налице надлежно сезиране на съда с такова искане страната трябва да обоснове, че претендираното адвокатско възнаграждение е прекомерно с оглед на фактическата и правна сложност на делото. Съдът не е длъжен служебно да мотивира искането по чл. 78, ал. 5 ГПК, а в случая дори обективно такова искане не е направено. Искането за присъждане на минималния размер на адвокатското възнаграждение, определен в чл. 8, ал. 3 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, не намира никакво нормативно основание, за да е принуден съдът да го постанови автоматично.

Това прави искането за изменение на решението в частта за разноските неоснователно.

С оглед на изхода от спора, направено от ответника искане и на основание чл. 143, ал. 1 АПК съдът следва да осъди Комисията за финансов надзор – юридическото лице, в чиято структура е органът – касатор, да заплати на ответника направените по делото разноски. Същите, видно от доказателствата по делото, са в размер на 2 400, 00 лв. адвокатско възнаграждение съгласно фактура № 522 от 20.11.2020 г. и банково извлечение. Касаторът е направил възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК, което не е обосновал. Независимо от липсата на мотиви за направеното възражение съдът счита за необходимо да посочи, че обективно делото не е сложно от фактическа страна, защото става въпрос за факти, изложени в два акта на органа, без да е необходимо тяхното доказване чрез специфични доказателствени средства. Но от правна страна делото поставя въпроса за съдържанието на задължението на органа по чл. 26, ал. 1 АПК и за начина на неговото изпълнение, който не е бил предмет на трайна съдебна практика. С оглед на това съдът счита възражението за неоснователно.

Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2 АПК Върховният административен съд