Решение № 9352 от 7.10.2025 г. на ВАС по адм. д. № 5030/2025 г.

Производството е по реда на чл. 208 - чл. 228 от Административнопроцесуалния кодекс (АПК) във вр. с чл. 160, ал. 7 от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс (ДОПК). Образувано е по касационната жалба на И. О. Т., [ЕГН] от гр. Провадия чрез адв. Савов против Решение 2974/17.03.2025 г. на Административен съд (АС) - Варна по адм. д. 2820/2023 г. в частта, в която е отхвърлена жалбата му против Ревизионен акт (РА) Р-03000318000079-091-001/29.08.2023 г., издаден от органи по приходите при ТД на НАП Варна, в оспорената и потвърдена част с Решение 250/04.12.2023 г. на директора на Дирекция Обжалване и данъчно осигурителна практика (ОДОП) Варна. С доводи за наличието на касационните основания по чл. 209, т. 3 АПК жалбоподателят претендира отмяна на първоинстанционното решение в оспорената му част и отмяна на РА. Ответникът по касационната жалба - директорът на Дирекция ОДОП Варна оспорва същата чрез пълномощника си юрк. Симеонова по съображения, изложени в писмен отговор. Иска да бъде оставено в сила решението на АС - Варна в оспорената му част и да му се присъдят разноски в размер на 3 177.36 лв. Представителят на Върховната касационна прокуратура дава заключение за допустимост и неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд в състав на първо отделение, след като прецени наведените в касационната жалба доводи, валидността, допустимостта и съответствието на решението с материалния закон в изпълнение изискването на чл. 218 АПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното: Касационната жалба е допустима като подадена в срока по чл. 211, ал. 1 АПК от надлежна страна срещу частта от подлежащ на касационно оспорване съдебен акт, неблагоприятна за нея, а разгледана по същество, основателна. Предмет на съдебен контрол в производството пред АС Варна е РА Р-03000318000079-091-001/29.08.2023 г., издаден от органи по приходите при ТД на НАП Варна, в оспорената и потвърдена част с Решение 250/04.12.2023 г. на директора на Дирекция ОДОП Варна, с който на ревизираното лице И. О. Т. са установени задължения за данък върху годишна данъчна основа по чл. 17 ЗДДФЛ за периода 2012 г. 2017 г. Съдът е потвърдил акта за установените с него задължения в общ размер 29 717.35 лв. (главница - 18 131.86 лв. и лихва - 11 585.49). Данъчната основа по чл. 17 ЗДДФЛ с РА е формирана по следния начин: За 2012 г. по реда на чл. 122 ДОПК 18 729.39 лв.; За 2013 г. по чл. 35, т. 3 ЗДДФЛ 11 934.98 лв.; За 2015 г. по реда на чл. 122 ДОПК 16 398.29 лв. и по чл. 35, т. 3 ЗДДФЛ 9 845.41 лв.; За 2016 г. - по реда на чл. 122 ДОПК 8 615.03 лв. и по чл. 35, т. 3 ЗДДФЛ 199.60 лв.; За 2017 г. данъчна основа по чл. 35, т. 3 и т. 6 ЗДДФЛ 125 451.43 лв. За да потвърди акта (за 2012 г. - частично), първостепенният съд обосновава изводи за това, че същият е валиден, издаден от компетентни органи по приходите, че не са допуснати в хода на ревизионното производство съществени нарушения на административнопроизводствените правила, че данъчните задължения са установени при спазване изискванията на материалноправните норми. Приема, че ревизираното лице е местно лице по определението в чл. 4 ЗДДФЛ и съгласно чл. 6 от същия закон е задължено лице за данъци за придобити доходи от източници в Република България. Обсъжда възраженията на жалбоподателя за изтекла погасителна давност и ги преценява като неоснователни. Според настоящия касационен състав така постановеното съдебно решение е валидно и допустимо, но неправилно, поради следните съображения: Не се подкрепя от наличните в административната преписка и събраните в хода на съдебното производство писмени доказателства изводът на съда, че РА е издаден от компетентни органи по приходите. РА Р-03000318000079-091-001/29.08.2023 г. е издаден от възложителя на ревизията - Е. С. Х., началник сектор в ТД на НАП Варна и от ръководителя на ревизията Г. В. К., главен инспектор по приходите. Заповедта за възлагане на ревизията (ЗВР) Р-0303000318000079-020-001/05.01.2018 г. е издадена от Д. Б. К., началник сектор в ТД на НАП Варна в качеството й на заместник на Е. С. Х.. Със Заповед Д-1249/30.06.2017 г. директорът на ТД на НАП Варна е определил на основание чл. 112, ал. 2, т. 1 ДОПК органите по приходите, които могат да възлагат ревизии, сред които са Е. С. Х. и Д. Б. К., като при отсъствие на титуляря Е. С. Х., ЗВР се издават от Д. Б. К.. От страна на ответника не са представени обаче доказателства за отсъствието на титуляря на 05.01.2018 г., налагащо издаването от ЗВР от нейния заместник. Със ЗВР са определени на основание чл. 113, ал. 1, т. 2 ДОПК ръководителят на ревизията Г. З. Х., главен инспектор по приходите и член на ревизиращия екип М. Н. С., инспектор по приходите. С Решение Р-03000318000079-098-001/05.06.2023 г., издадено от възложителя на ревизията, на основание чл. 7, ал. 3 ДОПК, преписката се изземва от Г. З. Х. и се възлага на Г. В. К.. Фактическото основание, посочено в решението, е че Г. З. Х. вече не е служител на ТД на НАП Варна. По делото не са представени обаче от ответника доказателства за това, че Г. З. Х. към датата на решението не е служител на ТД на НАП Варна, за да е налице основание по чл. 7, ал. 3 ДОПК за изземването на преписката, а именно невъзможност за изпълнение на служебните задължения, произтичаща от промяна в длъжността на органа по приходите. Не са представени и доказателства за компетентността на Е. С. Х. началник сектор в ТД на НАП Варна да издаде решение за изземване по чл. 7 ДОПК. В изпълнение на задължението си по чл. 160, ал. 2 ДОПК да извърши преценка относно компетентността на органите, издали РА, административният съд е следвало да укаже на ответника по реда на чл. 171, ал. 5, предл. второ АПК, приложим съгласно § 2 ДР ДОПК, че не сочи доказателства за изброените по горе обстоятелства, а именно за отсъствието на възложителя на ревизията на датата, на която е издадена ЗВР, за наличието на фактическите и правни основания, посочени в решението за изземване на преписката, и за компетентността на издателя на това решение по чл. 7, ал. 3 ЗНАП. Липсата на такива указания следва да бъде преценена като съществено нарушение на съдопроизводствените правила. За 2017 г. с РА е определена данъчна основа по чл. 35, т. 3 и т. 6 ЗДДФЛ в общ размер 125 196.23 лв., включваща 9 935.78 лв. (левовата равностойност на 3 265 евро + 3 550 лв., иззети от дома на Т. с Протокол от 05.10.2017 г. в хода на досъдебното производство ДП 50/2017 г.) и 115 260.45 лв., представляващи стойността на иззетите златни накити. Стойността на златните накити към момента на изземването им е определена от ревизиращия екип на базата на съдебно оценителната експертиза, допусната и приета от Варненския окръжен съд в съдебното производство по гр. д. 2174/2018 г. От данните по делото се установява, че гр. д. 2174/2018 г. по описа на Окръжен съд - Варна е образувано по искова молба от КОНПИ, с която са предявени искове срещу Т. и Н.М.М. за отнемане на незаконно придобито имущество на основание чл. 153 154 ЗОНПИ. Още в подадената до АС Варна жалба против РА жалбоподателят е възразил срещу начина на определяне на стойността на иззетите златни накити чрез присъединяване към доказателствата и кредитиране на съдебно оценителната експертиза, допусната и приета от Варненския окръжен съд по гр. д. 2174/2018 г., макар погрешно да е твърдял, че тази експертиза е допусната и приета в ДП 50/2017 г. Неправилно административният съд е преценил като неоснователни доводите на жалбоподателя за така допуснатото в ревизионното производство съществено процесуално нарушение. В нарушение на чл. 60, ал. 1 ДОПК експертизата не е възложена и не е приета в ревизионното производство на И. О. Т.. Според чл. 63, ал. 1, изр. второ ДОПК експертизата, възложена в хода на едно административно производство, може да бъде използвана за целите и на друго производство, ако се изследва същият обект при пълна идентичност на предмета и задачата на изследването. В случая е налице пълна идентичност на предмета и задачата на изследването, но експертизата не е възложена в друго административно производство, а в друго съдебно производство. Според чл. 10, ал. 4 ЗДДФЛ непаричните доходи се остойностяват в български левове към датата на придобиването им по пазарна цена. В случая органите, издали РА, не са доказали пазарната цена на непаричния доход по чл. 35, т. 6 ЗДДФЛ. Задължението на съда да разреши спора по същество обаче, съгласно чл. 160, ал. 1 във вр. с ал. 4 ДОПК изисква от него да изясни спора от фактическа страна и да определи данъка и неговия размер. В изпълнение на това задължение и на изискването на чл. 171, ал. 5 АПК, приложим с оглед § 2 ДР ДОПК съдът е следвало да укаже на страната доказателствената тежест за установяването на посоченото обстоятелство, а при евентуална пасивност от нейна страна служебно да назначи експертиза по реда на чл. 171, ал. 2 АПК. Като не е сторил това, първостепенният съд е допуснал съществено процесуално нарушение, довело до неизясняване на спора от фактическа страна, което също налага отмяна на решението и връщане на делото за ново разглеждане. По така изложените съображения решението на АС Варна следва да се отмени и делото да се върне за ново разглеждане от друг съдебен състав на същия съд. С решението си съдът следва да се произнесе и по исканията на страните за разноски за касационното производство на основание чл. 226, ал. 3 АПК. Мотивиран така и на основание чл. 221, ал. 2, изр. първо във вр. с чл. 222, ал. 1 и ал. 2 АПК, Върховният административен съд в състав на първо отделение