Решение № 14611 от 27.11.2018 г. на ВАС по адм. д. № 2264/2018 г.
ВАСI отделение27.11.2018 г.докладчик т Светлозара Анчева
Диспозитив
ОСТАВЯ В СИЛА решение № 10/15.01.2018 г., постановено по адм. дело № 618/2017 г. по описа на Административен съд – гр. Добрич. Решението не подлежи на обжалване.
Мотиви
Решение № 14611 от 27.11.2018 г. на ВАС по адм. д. № 2264/2018 г., I о., докладчик председателят Светлозара Анчева Производството по делото е по реда на чл. 208 и сл. от АПК. Образувано е по касационна жалба на Г. Георгиев от [населено място] срещу решение № 10/15.01.2018 г., постановено по адм. дело № 618/2017 г. по описа на Административен съд – гр. Добрич, с което е отхвърлена жалбата му против заповед № 17-0355-000154/10.11.2017 г. (допусната техническа грешка от първоинстанционния съд при изписване на номера на заповедта вместо посочения по-горе номер, съдът е изписал № 17-0355-00154) на началника на Районно управление – гр. Тервел при Областна дирекция на МВР – гр. Добрич (ОДМВР) за налагане на принудителна административна мярка на основание чл. 171, т. 2а от Закона за движение по пътищата (ЗДвП) "прекратяване регистрацията на пътно превозно средство за срок от 185 дни". Релевират се оплаквания за неправилност на обжалваното решение на отменителните основания по чл. 209, т. 3 АПК. Според касационния жалбоподател съдът не е обсъдил посочените от него възражения, че в процесната заповед е посочено, че принудителната административна мярка се налага на основание чл. 171, т. 2а, без да е означено от кой закон е цитираната разпоредба и затова следва да се приеме, че заповедта не съдържа правно основание за издаването й. Касационният жалбоподател счита, че необосновано в обжалваното решение е прието, че наложената ПАМ е на основание чл. 171, т. 2а ЗДвП, както и липсвали каквито и да било аргументи и обсъждания по изложените от него твърдения за незаконосъобразност на заповедта само на това основание, а също и правна квалификация и затова е неясно защо му е наложена мярката. Оплаква се, че в заповедта не е конкретизирано моторното превозно средство, поради което не са налице задължителните реквизити по чл. 59, ал. 2, т. 4 и 5 АПК. Според касационния жалбоподател при издаване на заповедта е допуснато нарушение на принципа на съразмерност съгласно чл. 6, ал. 1 АПК, което неправилно не е възприето от съда, както и не е обсъдено в обжалваното решение, че чл. 171, т. 2а ЗДвП се отнася за водачи, които никога не са притежавали свидетелство за управление, както и когато водачът не притежава правоспособност за конкретната категория и на които по съответния ред това удостоверение е отнето поради лишаване от правоуправление по съдебен или административен ред или поради загуба на правоспособност и изрично предвидените в закона случаи. Останалите оплаквания са, че с наложената принудителна административна мярка не би могла да се постигне нито една от целите на административната принуди, но и ограничава правото на касационния жалбоподател на собственик в по-голяма степен от необходимото, тъй като го лишава от възможността да управлява притежаването от него МПС в рамките на 185 дни. Позовава се на практика на Административен съд – гр. Добрич по идентични дела. В останалата част от касационната жалба се сочи законодателната промяна на разпоредбата на чл. 171, т. 2 ЗДвП в сила от 03.01.2018 г., която съдът не е съобразил, както и не е извършил преценка за по-благоприятния закон, влязъл в сила из между действалите през периода различни норми за времето от извършване на нарушението до постановяване на решението на 15.01.2018 г. Иска отмяна на обжалваното решение и отмяна на заповедта за налагане на ПАМ, както и присъждане на направените разноски в размер на 400 лв. и 35 лв. държавни такси за двете съдебни производства. Ответникът по касационната жалба началникът на РУ – гр. Тервел при ОДМВР – гр. Добрич, редовно призован, не е изпратил свой представител и не е взел становище. Представителят на Върховна административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба, а обжалваното съдебно решение като правилно да се остави в сила. Върховният административен съд, Първо отделение счита, че касационната жалба е подадена от надлежна страна и в срока по чл. 211, ал. 1 АПК и е процесуално допустима, но разгледана по същество е неоснователна поради следните съображения: За да отхвърли жалбата първоинстанционният съд е приел, че обжалваната заповед е издадена от компетентно длъжностно лице по смисъла на чл. 172, ал. 1 ЗДвП, в кръга на предоставените му правомощия съгласно заповед № 357 з-815/19.04.2017 г. на директора на ОДМВР – гр. Добрич, както и че заповедта съдържа необходимите реквизити по отношение на форма и съдържание и при издаването й не са допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила и е материално законосъобразна. Според съда вярно е, че в текста на чл. 171, т. 2а ЗДвП не е посочено, че управляваният от водача автомобил не е негова собственост, а на лицето, на което е наложена ПАМ, но това не води до неяснота на фактическата обстановка, в която изрично е направено разграничение между собственика и водача на автомобила чрез описание на основните им идентификационни данни. Пропускането в диспозитива на заповедта от кой нормативен акт е разпоредбата на чл. 171, т. 2а ЗДвП според съда не представлява съществено процесуално нарушение, водещо до липса на мотиви и отмяна на акта на това основание. Съдът е изложил мотиви, че посочените факти в заповедта не създават съмнение или неяснота относно вида и характера на наложената мярка, видно и от съдържанието на жалбата до съда. Правнорелевантните факти за налагане на ПАМ според съда са, че на лицето се налага мярката като собственик на МПС, което е управлявано от друго лице, което не притежава съответното свидетелство за управление и са без значение причините, поради които водачът не притежава това свидетелство. Наред с тези мотиви, съдът се е позовал на Наредба № І-157/01.10.2002 г. за условията и реда за издаване на свидетелство за управление на МПС, отчета на водачите и тяхната дисциплина, издадена от министъра на вътрешните работи, както и на трайно установената съдебна практика на ВКС с цитиране на конкретни решения по адм. дела № 204/2016 г. и № 2161/2012 г. на Наказателната колегия. Съдът е счел, че е без значение, че жалбоподателят е правоспособен водач, тъй като не е предвиден в хипотезиса на приложимата правна норма. Съдът е приел за неоснователно възражението на жалбоподателя, че заповедта за ПАМ е издадена в нарушение на принципа на съразмерност по чл. 6, ал. 1 АПК, тъй като след издаването му лицето И. Иванов се е снабдил с валидно свидетелство за управление на МПС, но въпреки това новото свидетелство е издадено след заповедта за ПАМ и не оборва факта, че към датата на нарушението автомобилът на жалбоподателя е управляван от лице, непритежаващо съответното свидетелство за управление на МПС. Предвид изложените мотиви съдът е приел, че жалбата е неоснователна и като такава я е отхвърлил. Обжалваното решение е правилно постановено. Не е спорно по делото, че на 04.11.2017 г. около 9, 00 часа в гр. Тервел И. Иванов е управлявал лек автомобил, "Фолксваген Пасат" с рег. [рег. номер на МПС] със свидетелство за управление, което е с изтекъл срок на годност. Не се спори също така, че автомобилът, който е управляван от нарушителя Г. Иванов е собственост на жалбоподателя Г. Георгиев, на който е наложена ПАМ. Правилно първоинстанционният съд е приел, че заповедта за ПАМ е издадена от компетентен орган в кръга на правомощията му съгласно заповед № 357 з-815/19.04.2017 г. на директора на ОДМВР – гр. Добрич, при спазване на административнопроизводствените правила, както и същата е и материално законосъобразна. Изрично в мотивната част на заповедта е посочен нарушителят, т. е. той е идентифициран, а също и моторното превозно средство, което е управлявал и е собственост на жалбоподателя. В тези мотиви изрично е посочено, че нарушителят, който в случая е водача на МПС, собственост на друго лице е управлявал автомобила със свидетелство за управление с изтекъл срок, а изрично в разпоредбата, посочена в заповедта - чл. 150а, ал. 1 ЗДвП е задължително да се притежава, поради което непосочването в диспозитива на заповедта на конкретния закон, по сила на който се налага ПАМ, а само разпоредбата на чл. 171, т. 2 е безспорно от ЗДвП, предвид изложените в заповедта мотиви. В този смисъл оплакването в жалбата, че в заповедта за ПАМ е посочена разпоредба, но не е ясно от кой закон, е неоснователно и този пропуск не може да доведе до отмяна на оспорената пред съда заповед само на това основание. В касационната жалба неоснователно се твърди, че в чл. 171, т. 2а ЗДвП липсва основание за налагане на ПАМ, когато е изтекъл срокът на свидетелството за управление на водача на автомобила, тъй като изрично в тази разпоредба се има предвид прекратяване регистрацията на автомобил, когато водачът не притежава свидетелство за управление и затова е без значение поради каква причина не е налице такова свидетелство. Изрично в чл. 171, т. 2а ЗДвП в редакцията, в сила от 26.09.2017 г. (ДВ. бр. 77/26.09.2017 г.) е посочено, че принудителната административна мярка се налага на собственик на автомобил, който е предоставен на водач, който не притежава свидетелство за управление. Следва в тази връзка да се приеме, че свидетелство с изтекъл срок на годност се приравнява на липса на такова и затова са законосъобразни изводите на първоинстанционния съд, че принудителната административна мярка, наложена на жалбоподателя като собственик на автомобила е в съответствие с материалноправните разпоредби на ЗДвП. Правилно първостепенният съд в обжалваното решение е приел за неоснователно възражението на жалбоподателя, че пропускането на срока за подновяване на свидетелството за управление не означава, че лицето не притежава съответното свидетелство за управление на МПС. В тази връзка съдът правилно се е позовал на трайна практика на ВКС, Наказателна колегия и в цитираните решения изрично е прието, че управлението на МПС с изтекъл срок на валидност е равнозначно на липса на свидетелство за правоуправление. В решения по адм. дела № 337/2014 г. и № 3037/21014 г. на ВАС категорично се приема, че съгласно § 35, т. 3 от ДР на ЗДвП и предвид легалната дефиниция в чл. 3, ал. 3 и чл. 50, ал. 1 от Закона за българските лични документи (ЗБЛД), свидетелството за управление на моторно превозно средство е официален свидетелстващ документ, който с обвързваща доказателствена сила установява релевантния факт – правоспособността на притежаващия го да управлява съответното моторно превозно средство, а законодателят в § 1, т. 2, б. "з" ЗБЛД изрично сочи, че личен документ "с изтекъл срок на валидност", е нередовен. Настоящият съдебен състав възприема изцяло тази съдебна практика, отговаряща и на законовите изисквания за притежаване на свидетелство за управление на МПС и липсата на такова, независимо от причината, не може да доведе до отмяна на наложената заповед за ПАМ на посоченото в нея основание по чл. 171, т. 2а ЗДвП. Касационният жалбоподател излага и оплакване, че съдът не е съобразил, че заповедта за ПАМ е издадена в нарушение на принципа на съразмерност по чл. 6, ал. 1 АПК. В обжалваното решение се съдържат изрични мотиви, че не е нарушен посочения принцип, като издаденото впоследствие след заповедта за ПАМ свидетелство за управление на МПС не води до други изводи и както е приел първоинстанционния съд не се оборва факта, че към датата на нарушението водачът на автомобила не е притежавал валидно свидетелство за управление, каквото е задължението му по чл. 100, т. 1 и чл. 150а, ал. 1 ЗДвП (в редакцията в ДВ, бр. 9/2017 г., в сила от 26.01.2017 г.). За неоснователно следва да се приеме и касационното оплакване, че в заповедта за налагане на ПАМ не е описано моторното превозно средство. Идентифицирането на автомобила, който е управлявал нарушителят е марка "Фолксваген Пасат" с рег. [рег. номер на МПС] и това изрично е описано в мотивите на заповедта за ПАМ, както и е описано и свидетелството му за управление с изтекъл срок на 03.04.2017 г. При постановяване на решението си съдът е съобразил и приложил законът, действал към момента на издаване на процесната заповед, поради което оплакванията в касационната жалба в тази връзка, са неоснователни. С оглед гореизложеното настоящият касационен съдебен състав счита, че обжалваното решение е правилно постановено и не са налице визираните в касационната жалба отменителни основания по чл. 209, т. 3 АПК, поради което на основание чл. 221, ал. 2, предл. 1 АПК следва да бъде оставено в сила. Водим от горното и в същия смисъл Върховният административен съд, Първо отделение
Цитирани разпоредби
1- чл. 171, т. 2