Решение № 5623 от 26.05.2026 г. на ВАС по адм. д. № 1856/2026 г.

Производството е по реда на чл. 208 и следв. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК) във вр. с чл. 119 от Кодекса за социално осигуряване (КСО). С решение № 42881 от 21.12.2025 г. по адм. д. № 7964/2025 г. Административен съд София-град (АССГ) е отхвърлил жалбата на В. С. П. срещу Решение № 9 от 04.07.2025 г. на директора на Териториална дирекция (ТД) на Национална агенция за приходите (НАП) – София, с което е оставена без уважение жалбата му срещу писмо с изх. № ЕВ-54-2214-1732#2 от 12.06.2025 г., издадено от директор при ТД на НАП София, офис „Изток“, с което е отказано коригиране на вида на осигуряване и Уведомително писмо изх. № ЕВ-54-2214-1732#1 от 11.06.2025 г., с което е отказана корекция на декларация за регистрация на самоосигуряващо се лице, подадена с вх. №22000214475715 от 26.09.2021 г. Срещу съдебния акт е подадена касационна жалба от В. С. П., приподписана от адв. Тослев. В жалбата се излагат доводи за неправилност на обжалваното решение, като постановено в нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – отменителни основания по чл. 209, т. 3 АПК. В жалбата са изложени доводи в подкрепа на оплакванията. Моли Върховния административен съд да отмени оспореното решение и да постанови друго такова по съществото на спора, с което да отмени изцяло оспорения административен акт. Претендира присъждане на разноски за две съдебни инстанции. В проведено открито съдебно заседание касаторът не изпраща представител. В депозирани писмени бележки по делото е заявено искане за даване ход на делото. Ответникът – директорът на Териториална дирекция на Национална агенция за приходите – София, не изразил становище по основателността на жалбата в предоставения срок за отговор. В проведено открито съдебно заседание се представлява от юрк. Антонова, която оспорва касационната жалба и заявява претенция за разноски. Представителят на Върховната касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, първо отделение, след като прецени наведените в касационната жалба доводи, валидността, допустимостта и съответствието на решението с материалния закон в изпълнение изискването на чл. 218 АПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното: Касационната жалба като подадена в срока по чл. 211, ал. 1 АПК и от надлежна страна срещу подлежащ на касационно оспорване съдебен акт, неблагоприятен за нея, е допустима. Разгледана по същество жалбата е неоснователна. Предмет на съдебен контрол в производството пред АССГ е било Решение № 9 от 04.07.2025 г. на директора на ТД на НАП – София, с което е оставена без уважение жалбата на В. С. П. срещу писмо с изх. № ЕВ-54-2214-1732#2 от 12.06.2025 г., издадено от директор при ТД на НАП София, офис „Изток“, с което е отказано коригиране на вида на осигуряване и Уведомително писмо изх. № ЕВ-54-2214-1732#1 от 11.06.2025 г., с което е отказана корекция на декларация за регистрация на самоосигуряващо се лице, подадена с вх. №22000214475715 от 26.09.2021 г. АССГ е приел, че оспорения административен акт е издаден от компетентен орган, в изискуемата писмена форма, при липса на допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила. Съдът отхвърлил оспорването, като е обосновал извод за материална законосъобразност на решението на директора на ТД на НАП – София. Мотивите на първоинстанционният съд, систематизирани за целите на настоящото изложение се свеждат до следното: Административният съд е изложил приложимите към спора материалноправни разпоредби от КСО и НООСЛБГРЧМЛ. Въз основа на събраните по делото доказателства съдът е приел за установено, че В. С. П. на 26.09.2021 г. е подал декларация, в качеството си на самоосигуряващо се лице в изпълнение на задължението му по чл. 1, ал. 2 от НООСЛБГРЧМЛ да декларира започване на нова трудова дейност в 7-дневен срок от настъпване на обстоятелството. Установено е, че В. П. е заявил обстоятелството, че е собственик на дружество „КИЙ ПРИНСИПЪЛС АДВАЙЗЪРИ“ ЕООД с ЕИК 201049002, без в полето „заявявам, че ще се осигурявам за“ да е посочен вид на осигуряване. Предвид тези данни съдът е приел, че лицето следва да се счита осигурено само за задължителните за самоосигуряващите се лица осигурителни рискове - инвалидност поради общо заболяване, старост и смърт. Съдът е отхвърлил възражението на жалбоподателя, че декларацията е некоректно попълнена в следствие на липсата на дадени указания от НАП. Прието е, че като не е маркирал нито една от двете графи в съответствие с приложимите разпоредби това е равнозначно на неподване и правото на лицето се преклудира, с оглед което се счита за осигурено само за задължителните за самоосигуряващите се лица осигурителни рискове. АССГ е приел, че не е налице нарушение на разпоредбата на чл. 102, ал. 3 от ДОПК. Първоинстанционният съд е обосновал извод, че е недопустимо за минал период да се заявява осигуряване и в този случай за жалбоподателя възниква възможността да бъде променен видът на осигуряването съгласно чл. 1, ал. 4 от НООСЛБГРЧМЛ. В подкрепа на изводите си съдът е изложил, че с въвеждането на института на декларация за избран вид на осигуряването, законодателят имплицитно е изключил избор на осигуряване чрез конклудентни действия (например чрез плащане на съответните осигурителни вноски). Посочено е, че това не попада в обхвата на § 1, т. 3 ДР на КСО, тъй като същите вноски не са били дължими, независимо от факта, че са внесени. АССГ е цитирал разпоредбите на чл. 104, ал. 1 и ал. 2 от ДОПК и е обосновал извод, че жалбоподателя е имал възможност да направи промени свързани с подадената от него декларация до седем дни след подаване на декларация с с вх. № 22000214475715 от 26.09.2021 г. Първоинстанционният съд е приел, че в процесния случай не е приложима разпоредбата на ал. 4 на чл. 104 от ДОПК, с която коригиращи декларации за задължителни осигурителни вноски могат да се подават и след изтичане на законоустановения срок за подаване. В тази връзка е изложено, че осигуряването за всички осигурени социални рискове без трудова злополука и професионална болести безработица, не е задължително и при изрично не посочване от страна на самоосигуряващо се лице за кои рискове ще се осигурява, то за приходната администрация осигуряването ще е единствено за задължителните осигурителни рискове, сред които не е общото заболяване. Във връзка с заявеното от жалбоподателя искане да бъде анулирана декларация с вх. № 22000253853071 от 25.04.2025 г., съдът се е позовал на нормата на чл. 1, ал. 3 от НООСЛБГРЧМЛ, съгласно която при започване, прекъсване, възобновяване или прекратяване на всяка трудова дейност самоосигуряващото се лице подава декларация по утвърден образец от изпълнителния директор на Националната агенция за приходите до компетентната териториална дирекция на НАП, подписана от самоосигуряващото се лице, в 7-дневен срок от настъпване на обстоятелството. Прието е, че по делото е приложена декларация с отбелязване прекъсване на дейността, считано от 01.01.2024 г., поради което при възобновяване на трудовата дейност жалбоподателя следва да подаде декларация по образец. АССГ е обосновал крайния извод, че към момента на възникване на осигуряването 26.09.2021 г. В. С. П. е подлежал на осигуряване само за задължителните за самоосигуряващите се лица осигурителни рискове инвалидност поради общо заболяване, старост и смърт. Пропускането на срока по чл. 1, ал. 3 от НООСЛБГРЧМЛ за подаване на декларация в 7-дневен срок от започването на трудовата дейност и преклудира правото на самоосигуряващото се лице да заяви за съответната календарна година друг вид осигуряване. Решението е правилно. При постановяване на обжалвания съдебен акт първоинстанционният съд е обсъдил всички относими за правилното разрешаване на спора доказателства, в следствие на което е пресъздал и възприел вярно и подробно установената фактическа обстановка и е обосновал правилни изводи, които съответстват на материалния закон. Изложените от първостепенният съд съображения се споделят изцяло от настоящия състав и на основание чл. 221, ал. 2, изр. второ от АПК касационната инстанция препраща към тях. Спорът в настоящият случай е свързан с тълкуването и прилагането на чл. 1, ал. 3 и ал. 4 от Наредбата за обществено осигуряване на самоосигуряващите се лица, българските граждани на работа в чужбина и морските лица (НООСЛБГРЧМЛ). Съгласно чл. 1, ал. 1 от НООСЛБГРЧМЛ, задължението за осигуряване за самоосигуряващите се лица по чл. 4, ал. 3, т. 1, 2 и 4 от Кодекса за социално осигуряване - еднолични търговци, съдружници в търговски дружества, собственици на ЕООД, физически лица - членове на неперсонифицирани дружества, лица, които се облагат по реда на чл. 26, ал. 7 от Закона за данъците върху доходите на физическите лица, регистрираните земеделски стопани и тютюнопроизводители, лица, упражняващи по регистрация свободна професия или занаятчийска дейност, възниква от деня на започване или възобновяване на трудовата дейност и продължава до нейното прекъсване или прекратяване. Според чл. 1, ал. 2 от НООСЛБГРЧМЛ при започване, прекъсване, възобновяване или прекратяване на всяка трудова дейност самоосигуряващото се лице подава декларация по утвърден образец от изпълнителния директор на Националната агенция за приходите (НАП) до компетентната териториална дирекция на НАП, подписана от самоосигуряващото се лице, в 7-дневен срок от настъпване на обстоятелството. Декларация за прекъсване на дейността не се подава за периодите по чл. 9, ал. 2, т. 5 от Кодекса за социално осигуряване. От приложните по делото доказателства безспорно се установява, че от страна на В. С. П. е подадена декларация с вх. № 22000214475717/26.09.2021 г. за самоосигуряващо се лице, като собственик на дружество „КИЙ ПРИНСИПЪЛС АДВАЙЗЪРИ“ ЕООД, в съответствие със задължението регламентирано в чл. 1, ал. 2 от НООСЛБГРЧМЛ да декларира започване на нова трудова дейност в 7-дневен срок от настъпване на обстоятелството. Съгласно чл. 1, ал. 3 от НООСЛБГРЧМЛ, самоосигуряващите се лица по чл. 4, ал. 3, т. 1, 2 и 4 от Кодекса за социално осигуряване определят вида на осигуряването си с декларация по образец, утвърден от изпълнителния директор на НАП. Декларацията се подава в компетентната териториална дирекция на НАП в 7-дневен срок от започването или от възобновяването на трудовата дейност. Когато декларацията е подадена извън 7-дневния срок, самоосигуряващото се лице подлежи на осигуряване през съответната календарна година само за инвалидност поради общо заболяване, старост и смърт. В процесния случай между страните не е спорно и не се отрича от касатора, че в подадената декларация от лицето не е бил заявен вида на избраното осигуряване. При съобразяване на тези данни и относимите към спора материалноправни разпоредби правилно и обосновано е прието от административния орган и от АССГ, че срокът по чл. 1, ал. 3 от НООСЛБГРЧМЛ след изменението й с § 2, т. 2 на ПМС № 332 на МС от 30.12.2009 г. (обн. ДВ, бр. 2 от 08.01.2010 г., в сила от 01.01.2010 г.) е преклузивен и с изтичането му се преклудира (прекратява се) правото на самоосигуряващото се лице да заяви за съответната календарна година друг вид осигуряване, с оглед което за тази година то се счита осигурено само за задължителните за самоосигуряващите се лица осигурителни рискове (инвалидност поради общо заболяване, старост и смърт). В настоящият случай от съществено значение е посочването на вида на осигуряването, което както се посочи по – горе не е било сторено от касатора при подаване на декларацията. Самоосигуряващото се лице В. П. е подал декларация по чл. 1, ал. 3 от НООСЛБГРЧМЛ, с която е заявила започване на дейност от 21.09.2021 г., като собственик на ЕООД, но е пропуснал да заяви вида на осигуряването в определение 7 – дневен срок. Следователно, декларацията за започване на дейността и за определяне на вида осигуряване е подадена при действието на 7 - дневния преклузивен срок, с оглед което пропускът за посочване на вида на осигуряването в този срок не може да бъде саниран за съответната календарна година и лицето не може да упражни правото си на избор по чл. 4, ал. 4 от КСО и да се осигурява за общо заболяване и майчинство. За касатора е била налице възможност да направи желаните промени в 7 – дневен срок от подаването на декларацията от 26.09.2021 г., което не е сторено. Правилно при постановяване на съдебния акт съдът е преценил искането за анулиране на декларация с вх. № 22000253853853071 от 25.04.2025 г., в която в приложение 4.3 се съдържат данни за дата на прекъсване на дейността, считано от 01.01.2024 г., като неоснователно. В чл. 1, ал. 4 от НООСЛБГРЧМЛ е предвидено, че видът на осигуряването може да се променя за всяка календарна година с подаване на декларация по ал. 3 от 1 до 31 януари на съответната календарна година. При прекъсване и възобновяване на съответната трудова дейност, както и при започване на друга трудова дейност през календарната година, самоосигуряващото се лице не може да променя вида на осигуряването. Именно в съответствие с тази разпоредба на лицето е изпратено уведомително писмо изх. № ЕВ-54-2214-1732#1 от 11.06.2025 г., с което е отказана корекция на декларация за регистрация на самоосигуряващо се лице, подадена с вх. №22000214475715 от 26.09.2021 г. В писмото е указано на лицето, че видът на осигуряването може да бъде променен за следващата 2026 г. с подаване на декларация за регистрация на самоосигуряващо се лице в срок от 1 до 31 януари на съответната календарна година 2026 г. в съответствие с чл. 1, ал. 4 от НООСЛБГРЧМЛ. Неоснователно е твърдението на касатара за допуснато нарушение на чл. 102, ал. 3 и ал. 4 от ДОПК, изразяващо се в липсата на дадени указания от страна на НАП във връзка с подадената декларация № 22000214475715/26.09.2021 г. Съгласно посочените разпоредби, декларации, документи или данни, които не съдържат единен граждански номер на осигурено лице, периода, за който се отнася информацията, или не отговарят на изискванията за формат на записа и попълване на съответния вид документ, не се приемат и на подателя се изпраща съобщение за отказ в тридневен срок от получаването им. Според ал. 4 на същата норма, подателят е длъжен в 7-дневен срок от получаването на отказа да подаде отговарящи на изискванията декларация, документ или данни. В този случай се прилага чл. 101, ал. 5. В настоящият случай в депозираната от В. П. декларация не са констатирани визираните в нормата на чл. 102, ал. 3 от ДОПК липси на данни и несъответствия, същата е била изрядна от външна страна. Приходните органи не са имали задължение да дават указания и да напътстват лицето при подаване на декларацията във връзка с неговия личен избор на самоосигуряване, доколкото чрез подаването й П. е изразил собствената си воля, която не може да бъде презюмирана от административния орган. Несподелимо е разбирането на касатаора за допуснато съществено нарушение на принципите на законност, съразмерност и истинност по чл. 4, чл. 6 и ал. 7 от АПК от първостепенният съд, изразяващо се в надделяване на нерелевантни формални правила над действителните осигурителни права на гражданите. Поставените към самоосигуряващите се лица изисквания по отношение на декларирането на вида на осигуряването не могат да се възприемат, като формални правила. В закона императивно са разписани правилата и сроковете в съответствие, с които следва да бъде осъществено декларирането на обстоятелствата от значение за осигуряването на лицата. Във връзка с осигуряването е необходимо да е налице сигурност и предвидимост и именно в тази връзка законодателят е предвидил спазването на преклузивните срокове, след пропускането на които се преклудира възможността за промяна на вида на осигуряване за съответната календарна година. Неоснователно касаторът прави опит да вмени във вина на администрацията собствения си пропуск и бездействие. При съобразяване на гореизложеното обжалваното решение е правилно постановено, като не са налице визираните в касационната жалба отменителни основания, с оглед което същото следва да бъде оставено в сила. По разноските: При този изход на спора неоснователна е претенцията на касатора за присъждане на разноски. С оглед изхода от спора следва да бъде уважено искането на ответника по касационната жалба за присъждане на юрисконсултско възнаграждение, определено по реда на чл. 143 АПК, във връзка с чл. 144 АПК и чл. 78, ал. 8 ГПК, във връзка с чл. 37 ЗПП и чл. 24 от Наредбата за заплащането на правната помощ в размер на 102,26 евро. Мотивиран от горното и на основание чл. 221, ал. 2 АПК, Върховният административен съд, състав на първо отделение