Решение № 53 от 24.07.2020 г. на ВКС по т. д. № 881/2019 г.

Решение № 53 от 24.07.2020 г. на ВКС по т. д. № 881/2019 г., II т. о., ТК, докладчик съдията Петя Хорозова Производството е по реда на чл. 290 ГПК. Образувано е по касационни жалби, подадени срещу решение № 9 от 02.01.2019 г. по гр. д. № 2663/2018 г. по описа на Софийския апелативен съд, ГК, 2 състав, с което е потвърдено решение № 4756 от 30.06.2017 г. по гр. д. № 12400/2015 г. на Софийски градски съд, ГО, І-16 състав. С него ЗД БУЛ ИНС АД е осъдено да заплати на основание чл. 226, ал. 1 КЗ (отм.); на Д. В. Т. сумата 8 000 лв., представляваща застрахователно обезщетение за претърпени неимуществени вреди – болки и страдания от травматични увреждания, причинени в резултат на ПТП, настъпило на 03.11.2012 г. по вина на водача М. С. П., привлечена като трето лице – помагач на ответника, като искът е отхвърлен за разликата над посочената сума до пълния предявен размер от 26 000 лв.; както и е отхвърлен обратният иск на ЗД БУЛ ИНС АД срещу М. С. П. с правно основание чл. 274, ал. 1, т. 1 пр. посл. КЗ (отм.); за сумата от 26 000 лв., под условие, че застрахователят я заплати. С определение № 82/18.02.2020 г. е допуснато касационно обжалване на въззивното решение в следните части: 1 за отхвърляне на иска на Д. В. Т. по чл. 226, ал. 1 КЗ (отм.); за разликата над 8 000 лв. до претендираните 26 000 лв., представляващи обезщетение за претърпени неимуществени вреди резултат на ПТП, настъпило на 03.11.2012 г.; 2 за отхвърляне на иска на ЗД БУЛ ИНС АД срещу третото лице – помагач М. С. П. по чл. 274, ал. 1, т. 1 пр. посл. КЗ (отм.); за сумата от 26 000 лв. Касационното обжалване е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по жалбата срещу решението, постановено по иска по чл. 226, ал. 1 КЗ (отм.); , с оглед правния въпрос относно критериите, които съдът следва да съблюдава при определянето на обезщетение за неимуществени вреди, съгласно чл. 52 ЗЗД; и на основание чл. 280, ал. 2 пр. 2 ГПК – по обратния иск на ЗД БУЛ ИНС АД с правно основание чл. 274, ал. 1 КЗ (отм.);. В касационната жалба на ищцата се излага, че са налице всички основания на чл. 281, т. 3 ГПК за отмяна на решението в обжалваната част като неправилно и уважаване на исковата претенция в предявения размер. Според нея, съставът на въззивния съд не е преценил всички релевантни за определяне на обезщетението за неимуществени вреди обстоятелства, съответно посочени, включително факта, че тъй като ищцата преди произшествието се е придвижвала с проходилка, то счупването на дясната й ръка е довело до пълна невъзможност да се движи, както и не е оценил надлежно остатъчните явления от травмата, поради което присъдената сума е несправедлива по смисъла на чл. 52 ЗЗД. В касационната жалба на ответника се сочат пороци, изразяващи се в противоречие с материалния и процесуалния закон и необоснованост. Оспорва се преценката на въззивния съд, че липсва виновно отклоняване от проверка за употреба на алкохол, като в тази насока са изложени подробни съображения. Моли се въззивното решение в обжалваната част да бъде отменено и предявеният иск срещу третото лице – помагач по чл. 274, ал. 1 КЗ (отм.); да бъде уважен. Против касационната жалба на ЗД БУЛ ИНС АД е постъпил писмен отговор от третото лице – помагач - М. С. П., чрез процесуален пълномощник, с който се оспорва основателността й. Поддържа се, че по делото няма данни тя виновно да се е отклонила от проверка за алкохол, поради което въззивното решение е правилно. Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните и като провери служебно допустимостта на въззивното решение, а правилността му - съобразно чл. 290, ал. 2 ГПК, приема следното: За да постанови обжалвания краен резултат, съставът на Софийския апелативен съд е приел от фактическа страна, че ищцата е пострадала в резултат на пътно-транспортно произшествие, настъпило на 03.11.2012 г., виновно причинено от третото лице – помагач, като ответникът е застраховател на гражданската отговорност на делинквента. Посочил е, че механизмът на произшествието, противоправното поведение на водача М. С. П., вредите и причинната им връзка с ПТП са установени от събраните пред първата инстанция доказателства и по тях няма спор. За да уважи иска в посочения размер, въззивният съд е изходил от постановките на ППВС № 4/1968 г. - че справедливостта като критерий за определяне размера на обезщетението при деликт не е абстрактно понятие, а предпоставя винаги преценка при мотивирано изложение на обективно съществуващи, конкретни обстоятелства, като характера на увреждането, начина на извършването му, интензитета и продължителността на търпените болки и страдания, допълнително влошаване състоянието на здравето, причинените морални страдания, осакатявания, загрозявания и т. н. В тази връзка е посочил, че видно от приетата съдебно-медицинска експертиза ищцата вследствие на произшествието е получила счупване на дясната лъчева кост на типично място, като фрактурата е имобилизирана с гипсова шина. Контузията е зараснала в общоприетия срок от 30 дни и функционално ръката и китката са възстановени добре. Остатъчни явления са свързани с лека деформация на китката, дължаща се на натрупания калус в зоната на счупването, и леко намаления дорзо-вотален ъгъл от 10 градуса, но това не се отразява на функцията на ръката. Ищцата е изпитвала остри болки в началото за период от 3-5 дни, като постепенно подвижността на пръстите се е подобрявала, но тъй като ръката е била поставена в гипсова превръзка, това е затруднявало обслужването й. Прогнозата е за болки в китката при натоварване и промяна на времето, но причините, освен посттравматични, може да се свързват и с възрастовите промени в опорно-двигателния апарат. Съдът е обсъдил показанията на разпитания по делото свидетел – внук на ищцата, че баба му дълго време не можела да си служи с дясната ръка и се оплаквала от болки, които продължават и до днес при използването на проходилката, с която се придвижва, както и че й било мъчно, че никой не дошъл даже да се извини за станалото. С оглед така установеното въззивният съд е изложил мотиви, че съобразява продължителността на периода, през който са търпени болки и страдания, възрастта на пострадалата, икономическите условия в страната към датата на настъпване на ПТП – м. ноември 2012 г., лимитите на отговорност, установени от 2012 г., както и съдебната практика за подобни случаи, въз основа на което счита, че сума в размер на 8 000 лв. адекватно ще обезщети причинените на ищцата неимуществени вреди. По предявения обратен иск съдът е приел, че съгласно чл. 274, ал. 1, т. 1 КЗ (отм.); застрахователят по застраховка "гражданска отговорност" има право да получи от застрахования платеното обезщетение, когато последният при настъпването на ПТП виновно се е отклонил от проверка за алкохол, като в хипотезата на правната норма не попада напускането на местопроизшествието /каквото е безспорно установено по делото/. Регресната отговорност на застрахованото лице в подобна хипотеза е уредена едва със сега действащия КЗ – чл. 500, ал. 1, т. 3, който обаче не се явява приложим закон. Юридическият факт, на който ищецът се позовава и с който законът свързва пораждането на правото на застрахователя по застраховка "гражданска отговорност" да претендира изплатеното обезщетение от причинителя, е виновното отклонение от проверка за алкохол. Касае се за правопораждащ регресното право на застрахователя юридически факт, който следва да се установи от него по изключващ каквото и да е съмнение начин – при условията на пълно и главно доказване, каквото липсва по делото. В приложените доказателства не се съдържат данни за предприета непосредствено след настъпване на произшествието проверка за алкохол на виновния водач, поради което и не може да се приеме, че застрахованият виновно се е отклонил от нея. І. По касационната жалба на Д. В. Т., съставът на ВКС, ТК, ІІ т. о. приема следното: Съгласно задължителните за съдилищата постановки, дадени с ППВС № 4/1968 г. и доразвити с практиката на ВКС по реда на чл. 290 ГПК, понятието "справедливост" не е абстрактно, а е свързано с преценка на редица обективно съществуващи конкретни обстоятелства. За да се определи размерът на справедливото овъзмездяване на претърпени от деликт болки и страдания, е необходимо да се установи действителният размер на моралните вреди, при съобразяване с характера и тежестта на причинените увреждания, интензитета и продължителността на болките, психическите и физически последици от телесните увреди и пр. Всички относими обстоятелства, вкл. икономическата конюнктура в страната към момента на увреждането, белег на която са и лимитите на отговорност на застрахователя по § 27 КЗ (отм.); /решение № 99/08.10.2013 г. по т. д. № 44/2012 г. на ВКС, ТК, ІІ ТО, решение № 66/03.07.2012 г. на ВКС по т. д. № 619/2011 г. на ВКС, ТК, ІІ ТО и др. /, следва да бъдат обсъдени и въз основа на комплексната им оценка да се заключи, кой е справедливият размер на дължимото обезщетение за неимуществени вреди. Обсъждането не може да се състои единствено в изброяване на обстоятелствата, свързани с уврежданията, а същите следва да бъдат преценени и анализирани в тяхната съвкупност /решение № 93/23.06.2011 г. по т. д. № 566/2010 г., на ВКС, ТК, ІІ ТО; решение № 158/28.12.2011 г. по т. д. № 157/2011 г. на ВКС, ТК, І ТО и др./. Предвид изложеното настоящият съдебен състав намира, че въззивното решение в обжалваната част е постановено в отклонение от задължителните указания на ППВС № 4/1968 г. и съдебната практика по посочения въпрос, макар съдът изрично да е указал, че се съобразява с нея. В обжалваното решение липсва изискуемият анализ на фактите, както и отчитане на всички релевантни за спора обстоятелства. Съдът не е оценил, че счупването в областта на гривнената става на дясната ръка на пострадалата е довело не само до обичайните затруднения в обслужването й, поради поставяне на гипсова шина, но и до пълната й невъзможност да се придвижва самостоятелно, доколкото по делото е установено, че още преди произшествието ищцата се е движела с проходилка. Пропуснал е да отдаде значение на установената от вещото лице по-ниска степен на възстановяване от увреждането /изрично посочена като задоволителна, а не оптимална/. Не са оценени надлежно и онези последици, доказани от гласните доказателства и потвърдени от експертното заключение, че в продължителен период след заздравяване на счупването и проведената рехабилитация ищцата е изпитвала и продължава да изпитва болки в ръката при използване на проходилката, тъй като това действие само по себе си е натоварващо за травмираната китка. Търпените болки след приключване на възстановяването не могат да се отдадат само на възрастови изменения /последните по правило засягат и двата крайника/. Изброени са, но без вложен оценъчен елемент за тяхното конкретно значение, обстоятелствата относно възрастта на пострадалата към момента на инцидента /на 71 години/ и икономическите условия в страната към м. ноември 2012 г. В резултат на допуснатите нарушения при приложението на нормата на чл. 52 ЗЗД, довели и до частичната необоснованост на решението, дължимото обезщетение по чл. 226, ал. 1 КЗ (отм.); е било занижено. Като съответно на критерия за справедливост, при допълнително отчитане на посочените по-горе обстоятелства, както и на обществено-икономическата конюнктура в страната към момента на ПТП, обезщетението за понесените от касатора болки, страдания и неблагоприятни последици следва да се завиши общо до сумата от 15 000 лв., която настоящият съдебен състав счита за адекватен еквивалент на причинените неимуществени вреди. В този размер предявеният иск се явява основателен, поради което след отмяна на въззивното решение в съответната част, в полза на ищцата следва да бъде присъдена сумата 7 000 лв., представляваща разлика между вече присъденото обезщетение от 8 000 лв. и общо дължимото в размер на 15 000 лв., ведно със законната лихва върху нея, считано от 03.11.2012 г. до окончателното й изплащане. В останалата част, а именно за разликата над 15 000 лв. до 26 000 лв., решението за отхвърляне на исковата претенция по чл. 226, ал. 1 КЗ (отм.); е правилно и следва да бъде оставено в сила. При този окончателен резултат от спора относно размера на застрахователното обезщетение, ответникът по касация следва да бъде осъден да заплати държавната такса за настоящата инстанция, в размер на 140 лв. ІІ. По касационната жалба на ЗД БУЛ ИНС АД становището на настоящия съдебен състав произтича от следното: На първо място следва да се посочи, че като е потвърдил решението на първата инстанция за отхвърляне на обратния регресен иск за сумата от 26 000 лв., а не съобразно уважения размер на предявения от ищцата иск, съставът на въззивния съд се е произнесъл плюс петитум. Този извод следва от самото естество на исковата претенция, предявена за съвместно разглеждане по реда на чл. 219, ал. 3 ГПК. Съгласно практиката на ВКС по чл. 290 ГПК /решение по т. д. № 877/2010 г. на ІІ т. о. решение по т. д. № 814/2009 г. на І т. о/, по своята правна характеристика предявяването на обратен иск по реда на чл. 219, ал. 3 ГПК съставлява последващо обективно съединяване на искове при условията на положителна евентуалност. Обратният иск на ответника срещу третото лице – помагач подлежи на разглеждане по същество само при уважаване на иска на ищеца против ответника и само до размера, до който първият иск е уважен. Касае са за специална хипотеза на евентуално съединяване на искове не по почин на ищеца, при който условието, за да настъпят процесуалните предпоставки за произнасяне по него, е уважаване на главния иск, като неговите граници са и граници на обратния иск. В този смисъл е бил формулиран и петитумът на предявения по делото обратен иск – третото лице помагач да бъде евентуално осъдено да заплати изцяло сумата, за която ЗД БУЛ ИНС АД бъде осъдено, ако бъде осъдено и след като заплати присъденото по предявения срещу него иск обезщетение за вреди. Предвид изложеното, по аргумент от чл. 271, ал. 2 ГПК и доколкото при осъществения касационен контрол главният иск е намерен за основателен за сумата от 15 000 лв., то решението на въззивния съд по обратния иск за разликата над 15 000 лв. до 26 000 лв. се явява недопустимо и следва да бъде обезсилено. По жалбата в допустимата му част, съставът на Върховния касационен съд, Търговска колегия, второ отделение намира следното: Въззивният съд е постановил решението си в съответствие с установената практика на ВКС за приложението на чл. 274, ал. 1 КЗ (отм.);. С постановените по реда на чл. 290 ГПК решения - № 183 от 22.11.2010 г. по т. д. № 30/2010 г. и № 16/2.02.2011 г. по т. д. № 374/2010 г. на ІІ т. о. и др. е прието, че фактът на напускане на местопроизшествието от застрахования водач - причинител на вредите, сам по себе си не може да се квалифицира като виновно поведение за отклоняване от проверка за алкохол и не е достатъчен, за да се ангажира отговорността на водача към неговия застраховател по застраховката "Гражданска отговорност" при условията на чл. 274, ал. 1, т. 1, пр. 3 КЗ (отм.); ; Отказът на водача да се подложи на проверка за алкохол или виновното му отклонение от нея подлежи на пълно главно доказване от застрахователя - ищец по иска с правно основание чл. 274, ал. 1, т. 1 КЗ (отм.); ; Само при наличие на данни за предприети мерки за извършване на проверка за алкохол на участник в ПТП, от която последният виновно се е отклонил, би могло да се приеме, че е налице основанието по чл. 274, ал. 1, т. 1 пр. 3 КЗ (отм.);. В аналогичен смисъл са и решаващите изводи на въззивния съд, поради което решението му в обжалваната от ЗД БУЛ ИНС АД част се преценява като правилно. Доводите на касатора, основани на цитираната в жалбата съдебна практика по чл. 290 ГПК /а именно решение № 152 от 05.11.2014 г. по т. д. № 2080/2013 г. на І т. о./, не се споделят от настоящия състав на ВКС. Тази практика, съобразно дадения с нея отговор на правния въпрос, е приложима в случаите, когато ответникът по регресния иск не е оспорил обстоятелствата, на които искът се основава. По делото освен извършеното своевременно оспорване от страна на третото лице – помагач е налице и проведено насрещно доказване, че напускането на местопроизшествието от страна на водача не е направено с цел да се осуети извършването на проверка за алкохол. Предвид изложеното, решението на въззивния съд, с което искът по чл. 274, ал. 1 КЗ (отм.); е отхвърлен за сумата от 15 000 лв. следва да бъде оставено в сила. Така мотивиран, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, второ отделение