Решение № 235 от 21.05.2010 г. на ВКС по н. д. № 173/2010 г.

Решение № 235 от 21.05.2010 г. на ВКС по н. д. № 173/2010 г., II н. о., НК, докладчик съдията Елена Авдева Производството по делото е образувано на основание чл. 349, ал. 1 от НПК по жалба на подсъдимия М. А. М. чрез пълномощника му адвокат С против присъда № 2 от 22. 02. 2010 г. по внохд № 21/2010 г. на Сливенския окръжен съд. В жалбата и допълнението към нея се сочи, че присъдата нарушава материалния закон и е постановена при съществени нарушения на процесуалните правила, ограничили правата на подсъдимия. Изтъква се, че обективно не е настъпил съставомерен резултат, тъй като пострадалият не е понесъл загуба на зъб. В същото време са атакуват и фактическите изводи на въззивната инстанция за авторството на деянието, като се излагат съображения за непълен, нелогичен и едностранчив анализ на доказателствения материал. В заключение се отправя искане за отмяна на обжалваната присъда и оправдаване на подсъдимия. Пред касационната инстанция защитникът на подсъдимия поддържа жалбата с изложените в нея аргументи. В представената писмена защита допълнително се съдържа и оплакване за явна несправедливост и се съобщават данни за незаконен състав на въззивния съд. Представителят на прокуратурата пледира обжалваният съдебен акт да бъде оставен в сила. Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните извърши проверка в пределите на чл. 347, ал. 1 от НПК, установи следното: Районният съд в гр. С. с присъда № 833 от 16.11.2009 г. по нохд № 151 по описа за 2009 г. признал подсъдимия М. А. М. за невинен и го оправдал по повдигнатото обвинение по чл. 129, ал. 2, пр. 3 от НК. Съдът отхвърлил изцяло предявения от пострадалия граждански иск като неоснователен. Окръжният съд в гр. С. с присъда № 2 от 22,302.2010 г. - по внохд № 21/2010 г. отменил първоинстанционната присъда и вместо нея постановил друга, с която признал подсъдимия за виновен в това, че на 14.06.2008 г. в гр. С. причинил средна телесна повреда на К. В. Б., изразяваща се в счупване на шести долен десен зъб, довело до затрудняване на дъвченето, поради което и на основание чл. 129, ал. 2, пр. 3 във вр. с ал. 1 и чл. 55 от НК му наложил наказание пробация със задължителни пробационни мерки задължителна регистрация по настоящ адрес за срок от една година и задължителни периодични срещи с пробационен служител с периодичност два пъти седмично за срок от една година. Със същата присъда втората инстанция осъдила М. М. да заплати на К. В. Б. сумата 1000 лева, представляваща обезщетение за причинени с деянието неимуществени вреди, ведно със законната лихва от датата на увреждането. В тежест на подсъдимия били възложени и сторените по делото разноски. Касационната жалба срещу така постановения въззивен акт е неоснователна по следните съображения: Преди всичко се налага уточняване на параметрите на касационната проверка. В касационната жалба се съдържа изобилие от доводи за несъответствие между фактическите изводи на въззивния съд и събраните доказателства т. е аргументира се фактическа необоснованост. Това налага да се припомни, че съгласно чл. 348, ал. 1 от НПК необосноваността не е касационно основание, поради което твърденията на касатора в тази насока не могат да се обсъждат от настоящата инстанция. На следващо място едва в писмената защита, представена в процедурата по чл. 353, ал. 6 от НПК, адвокатът на подсъдимия въвежда оплакването за явна несправедливост на наложеното наказание. Съгласно чл. 351, ал. 3 от НПК възражение срещу подадена жалба и протест, както и допълнение към тях, може да се направи писмено до даване на ход на делото. Ето защо оплакването за явна несправедливост на санкцията също не подлежи на коментар предвид ограниченията на чл. 347, ал. 1 и чл. 351, ал. 1 от НПК. Отделен е въпросът, че то се обосновава с твърдения, които нямат връзка с хипотезите на чл. 348, ал. 5 от НПК и се свеждат до съмнения в законността на въззивния съдебен състав. От съдържанието на касационната жалба в пределите на допустимостта остават касационните основания за съществени нарушения на процесуалните правила и за неправилно приложение на закона. Основното оплакване е насочено към процесуалната дейност на съда, завършила с фактически изводи за нанасяне на удари от подсъдимия в областта на лицето на пострадалия. Така разтълкувано твърдението за съществени процесуални нарушения при проверката и анализа на доказателствата е неоснователно. Съставът на окръжния съд критично проверил доказателствените разсъждения на предходната инстанция и извършил самостоятелен анализ на събраните доказателства при точно спазване на изискванията за обективно, пълно и всестранно изследване на всички обстоятелства по делото. Авторството на деянието е установено по несъмнен начин с безспорни доказателства. Това са на първо място данните, съдържащи се в показанията на пострадалия. В тях той категорично посочва подсъдимия като лицето, което го нападнало в района на гаража по повод на заплащането на ремонта на оставения автомобил. Този факт е подкрепен от показанията на свидетелите Т, Б., Г. и Б., заключението на съдебномедицинската експертиза, медицинското удостоверение и разпечатката на телефонните разговори на пострадалия. Въззивният съд не се е отнесъл безкритично към цитираната група гласни доказателства и не е избегнал отговора защо приема съдържащата се в тях информация за достоверна за разлика от конфронтиращите с нея данни в обясненията на подсъдимия и показанията на свидетелите Ч, Д., А. М. и В. М. В атакуваното решение се съдържат подробни и логични съображения за отхвърляне на обективността на показанията на свидетелите, свързани с роднински връзки с М. и произтичащото от тях желание да представят конфликта между пострадалия и подсъдимия по най - благоприятен за последния начин. Важно де се отбележи, че съдът не е изключил априорно тези гласни доказателства единствено с посочения мотив, а е обяснил с него противоречията с останалите доказателствени средства, обединени в логична и непротиворечива съвкупност. По същия начин съдът подходил и към показанията на свидетелите Ч, като свързал изводите за тяхната обективност и пълнота с установената ограничена възможност да наблюдават инцидента през цялото му времетраене. В мотивите на въззивната присъда е отделено внимание и на изтъкваните в касационната жалба несъответствия в част от кредитираните гласни доказателства. Правилно е преценено, че различията са несъществени и не компрометират достоверността на доказателствените източници относно основните факти - нанасянето на удари от подсъдимия на пострадалия и счупването на зъба му. В тази връзка правилно е поставен акцент върху причинно следствената обвързаност на установените факти. Веднага след побоя в гаража /възприет от св. Т/ пострадалият посетил РПУ - Сливен, за да подаде оплакване за причинения му побой. Оттам бил прибран от свидетеля Б, който видял, че "устните му са надути" и чул оплакването за счупен зъб. От особена важност в доказателствената съвкупност са показанията на свидетеля Б, който бил дежурен лекар в нощта на деянието. Той възприел охлузните рани в областта на устата на К. Б., както и счупения му зъб. Свидетелят дава напълно приемливо обяснение защо не е отразил в изготвеното медицинско удостоверение зъбния статус на пострадалия въпреки направеното оплакване. Д-р Б. насочил пострадалия към съдебен лекар, тъй като нямал компетентност да прецени тежестта на счупването и произхода му. На 18.03.2008 г. К. Б. стигнал до съдебен лекар, който констатирал освен кръвонасядане и охлузване на устните и липса на по-голямата част от шестия долен десен зъб. Въззивният съд внимателно съпоставил тези данни, след което отхвърлил възможността те да са продукт на тенденциозност предвид констатираните логичност, последователност и непротиворечивост. Ето защо кредитирането на показанията на пострадалия и свидетелите Т, Б. и Б. не е резултат на съществени процесуални нарушения в оценъчната дейност на предходната инстанция. Не почиват на легална основа и твърденията за неправилно приложение на закона. Въззивното решение подробно мотивира основанията за квалифициране на деянието като средна телесна повреда по смисъла на чл. 129, ал. 2, пр. 3 от НК. От фактическа страна е установено, че в резултат от удара върху лицето на пострадалия е избита до корен вътрешната част на долен зъб, което довело до затрудняване на дъвченето. По експертен път е изяснена невъзможността останалата /външна/ част от зъба да поеме засегнатата функция без съответно лечение. Защитата на касатора прави некоректно позоваване на принципните предписания на ППВС № 3 от 27.09.1979 г., цитирайки избирателно част от неговата т. 11 относно степента на увреждане на при избиване на зъби, пропускайки текста, който пояснява, че възстановяването на счупени или избити зъби чрез лечение и протезиране, макар да премахва затрудненията, не се отразява на квалификацията на деянието. В писмената защита, представена от адвоката на подсъдимия, in fine, се изтъква още един процесуален довод за касационна ревизия, относим към абсолютните процесуални нарушения. Според касатора въззивната присъда е постановена от незаконен състав, тъй като неговият председател - съдията К. Ж., ползвал услугите на автосервиза, в който работи подсъдимия, а това налагало той да се отведе на основание чл. 29, ал. 2 от НПК. Жалбоподателят не е ангажирал повече аргументи и не е обяснил как ползването на публично предлагани услуги води до създаване на предубеденост или заинтересованост в клиента. Алогичността на подобна презумпция не налага допълнителното й опровергаване, още повече, че според жалбата съдията Ж. е ползвал автосервиза на 24.09.2009 г./ т. е. еднократно/ и преди делото да се разгледа от въззивната инстанция. Водим от горното и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК Върховният касационен съд, второ наказателно отделение