Решение № 6858 от 5.6.2024 г. на ВАС по адм. д. № 1139/2024 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК) във вр. с чл. 160, ал. 7 от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс (ДОПК) във вр. с чл. 9б и чл. 4, ал. 1 от Закона за местните данъци и такси (ЗМДТ). Образувано е по касационната жалба на директора на Дирекция "Местни данъци" при Община Варна, чрез процесуален представител, против Решение 1504/06.11.2023г., постановено по адм. дело 1269/2023г. на Административен съд Варна, с което по жалба на К. Н. е отменен Акт за установяване на задължения /АУЗД/ МД-АУ-8250-1/10.09.2022г. издаден от инспектор КРД в Дирекция Местни данъци при Община Варна, потвърден с Решение МД-РШ-056/07.03.2023г. на директора на дирекция Местни данъци при Община Варна, с който за периода 2017г. 2021г. са установени задължения за данък върху недвижимите имоти и такса битови отпадъци в размер главница от 2 060.70лв. и лихви в размер на 632.81лв. Първоинстанционното съдебно решение се обжалва като неправилно с твърдение за наличие на отменителни основания по чл. 209, т. 3 АПК - нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Според развитите съображения, нормата на чл. 10, ал. 1 ЗМДТ определя като обект на облагане поземлените, а не урегулираните поземлени имоти (УПИ). Заключението на административния съд по същество е неправилно, тъй като чл. 10, ал. 3 ЗМДТ няма предвид недвижимите имоти в строителните граници на населеното място. По отношение на процесния имот е доказано, че същия отговарят на условието с оглед на приетия Общ устройствен план (ОУП) на гр. Варна от 2012г. Касаторът се позовава и на методологическите указания по приложението на данъчното законодателство от страна на изпълнителния директор на НАП. По доводи изложени в касационната жалба моли за отмяна на решението на АС Варна. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение и разноски за две съдебни инстанции. В касационната жалба се сочи, че се оспорва и определение 3061/01.11.2023г., постановено по адм. дело 1269/2023г. на АС Варна, с което е оставено без разглеждане молбата на процесуалния представител на касатора за поправка и допълване на протокол от открито съдебно заседание от 24.10.2023г., проведено по настоящото дело. Не се сочат пороци на съдебния акт. Ответната страна К. Н., чрез процесуален представител, оспорва касационната жалба по аргументи, изложени в писмен отговор и счита, че същата следва да бъде оставена без уважение като неоснователна и недоказана. Претендира присъждане на заплатено адвокатско възнаграждение за настоящата инстанция. Прокурорът от Върховна прокуратура дава мотивирано заключение за допустимост и неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, състав на осмо отделение, след като прецени наведените в касационната жалба доводи, както и валидността, допустимостта и съответствието на решението с материалния закон в изпълнение изискванията по чл. 218, ал. 1 и ал. 2 АПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното: Касационната жалба е допустима като подадена от надлежна страна в срока по чл. 211, ал. 1 АПК и срещу подлежащ на касационно оспорване съдебен акт, който е неблагоприятен за нея. Разгледана по същество е неоснователна. Предмет на контрол за законосъобразност в производството пред Административен съд Варна е бил МД-АУ-8250-1/10.09.2022г. издаден от инспектор КРД в Дирекция Местни данъци при Община Варна, потвърден с Решение МД-РШ-056/07.03.2023г. на директора на дирекция Местни данъци при Община Варна, с който за периода 2017г. 2021г. са установени задължения за данък върху недвижимите имоти и такса битови отпадъци в размер главница от 2 060.70лв. и лихви в размер на 632.81лв. От фактическа страна първоинстанционният съд е приел за установено, че през разглежданите периоди К. Н. е съсобственик - 1/2 ид. ч., от поземлен имот 10135.5047.15 по КК на гр. Варна, р-н. [заличен текст], м. [заличен текст] , с площ от 10 347кв.м., с трайно предназначение на територията земеделска, начин на трайно ползване нива, категория на земята пета. Имотът е бил деклариран по реда на чл. 14 ЗМДТ с декларация вх. 5305011805/241032022г., като за имота няма одобрен ПУП и иота е неурегулиран. На 10.09.2022г., е съставен оспорения АУЗД по чл. 107 от ДОПК, за невнесени дължими ДНИ и ТБО за периодите 2017г. 2021г., като същите са в следните размери: ДНИ 1 308.40лв. главница и 401.79лв. и ТБО 752.30лв. главница и 231.02лв. лихви. АУЗД е бил потвърден с решение МД-РШ-056/07.03.2023г. на директора на дирекция Местни данъци при Община Варна, като е посочено, че лицето има качеството на собственик на имота и съгласно чл. 11, ал. 1 от ЗМДТ и чл. 64 от с.з. е задължено лице. Посочено е, че строителните граници не се обвързват с наличието на ПУП, като това може да се извърши и с ОУП, който ще очертае строителните граници. Тъй като имота попада в строителните граница на гр. Варна, то за него се дължи ДНИ и ТБО. В хода на съдебното оспорване е назначена СТЕ, от чието заключение се установява следното: 1. Процесния ПИ попада в обхвата на новата строителна граница на гр. Варна; 2. Имота е с трайно предназначение земеделска, начин на трайно ползване нива; 3. ОУП определя вида на територията, в която попада имота, но не и конкретното му предназначение; 4. Според в.л. след процедиране на ПУП и промяна предназначението на имота, територията в обхвата на процесния ПИ ще се превърне в урбанизирана; 5. За процесния ПИ не е процедиран ПУП- ПРЗ и не е провеждана процедура за промяна на предназначението му. За да постанови решението си съдът е установил от фактическа страна, че РА е издаден от компетентен орган, при спазване на установената форма и без да са допуснати съществени процесуални нарушения. Относно спорния по делото въпрос, дали процесният имот представляват облагаем обект по смисъла на общото правило на чл. 10, ал. 1 от ЗМДТ или са изключени от данъчно облагане предвид нормата на чл. 10, ал. 3 от ЗМДТ, тъй като представлява земеделска земя, съдът е анализирал посочените разпоредби, както и приетите по делото доказателства. Спорният имот представлява земеделски такъв, за който няма данни за промяна на предназначението. В кадастралния регистър, а и според заключението на СТЕ имотът е отбелязан с трайно предназначение на територията - земеделска и начин на трайно ползване "нива". За него няма одобрен ПУП. Предвид изложеното съдът е достигнал до извод, че процесният недвижим имот не попадат в обхвата на общия принцип за облагане, въведен в чл. 10, ал. 1 от ЗМДТ, а спрямо същия следва да се приложи нормата на чл. 10, ал. 3 от ЗМДТ, която изключва облагането с ДНИ. Поради това съдът е отменил РА, в частта на установените с него задължения за ДНИ за имотите. По отношение на установените с РА задължения за ТБО, съдът е анализирал разпоредбите на чл. 63, чл. 64, чл. чл. 71 от ЗМДТ. Посочил е, че ТБО не се дължи за процесният имот, защото липсват облагаем с данък недвижим имот. Обжалваното решение е правилно. Първоинстанционният съд е установил фактическата обстановка по делото при надлежно разпределение на доказателствената тежест между страните в процеса. След преценка на доказателствата и възраженията на страните са изложени самостоятелни и обосновани правни изводи, които са в съответствие с изискванията на приложимата нормативна уредба. Наведените касационни основания са неоснователни. Разпоредбата на чл. 10, ал. 1 от ЗМДТ установява общ принцип на облагане на недвижимите имоти. Изключените от данъчна тежест отделни категории имоти са лимитативно изброени от законодателя в разпоредбите на чл. 10, ал. 2 и ал. 3 и чл. 24 от ЗМДТ. Съгласно чл. 10, ал. 3 от ЗМДТ, не се облагат с данък земеделските земи и горите, с изключение на застроените земи - за действително застроената площ и прилежащия й терен. Съгласно чл. 10, ал. 1 от ЗМДТ, в съответната и редакция към облагаемите периоди, с данък върху недвижимите имоти се облагат разположените на територията на страната поземлени имоти, сгради и/или самостоятелни обекти в сгради, разположени в строителните граници на населените места и селищните образования, както и поземлените имоти извън тях, които според подробен устройствен план имат предназначението по чл. 8, т.1 от ЗУТ и след промяна предназначението на земята, когато това се изисква по реда на специален закон. Видно от тълкуването на разпоредбата, за целите на данъчното облагане законодателят е приел, че релевантно е предназначението на недвижимия имот. Правопораждащ за промяната на предназначението на земеделска земя е фактът на влизане в сила на подробен устройствен план, ако определеното с плана предназначение е такова по чл. 8, ал. 1 от ЗУТ, независимо дали имотът се намира в строителните граници на населеното място или е извън него. Посоченото разрешение е в съответствие с нормата на чл. 103, ал. 3 от ЗУТ, тъй като именно с подробния устройствен план определят конкретното предназначение и начин на устройство на отделните поземлени имоти, обхванати от плана. С изменението на чл. 10, ал. 1 от ЗМДТ /ДВ бр. 39 от 2011г./ е въведено и допълнително изискване, освен влезлия в сила подробен устройствен план, с който е определено предназначение на имота по чл. 8, ал. 1 от ЗУТ, да бъде извършена и промяна на предназначението на земята, когато това се изисква по реда на специален закон. В случая не е било спорно по делото и е установено от събраните в хода на административното производство доказателства, че собствеността върху процесният имот е възстановена съгласно план за земеразделяне през 1998г., като имотът не попадат в територия, обхваната от действащ ПУП, не застроен със сгради и липсват данни за провеждана процедура по промяна на предназначението и начина на ползване. Правилно при тези данни АС Варна е приел, че имотът е изключен от данъчно облагане, тъй като не е урегулиран и не попада в територия, обхваната от действащ подробен устройствен план. Имота представлява земеделска земя с начин на трайно ползване нива. Настоящата съдебна инстанция споделя изводите на АС Варна за изключване на процесния имот от данъчно облагане, както и тази на ВАС по подобен вид дела, относно тълкуване нормата на чл. 10, ал. 1 от ЗМДТ. Съгласно тази практика /посочена в оспореното решение на АС Варна, л. 224/ и нормата на чл. 10, ал. 1 от ЗМДТ, конкретното предназначение на един поземлен имот по чл. 8, т. 1 от ЗУТ се доказва с влязъл в сила подробен устройствен план. На облагане с данък подлежат имотите, които имат предназначението по чл. 8, т. 1 от ЗУТ, независимо къде се намират - в строителните граници на населеното място или в границите на неговото землище. Предвид посоченото, противно на възраженията в касационната жалба, обстоятелството, че имотът попада в територия, определена с общия устройствен план в строителните граници на гр. Варна, не е достатъчно, за да се приеме, че той вече не представлява земеделска земя. Наред с изискването в чл. 10, ал. 1 от ЗМДТ поземленият имот да е в строителните граници на населеното място, за да е обект на данъчно облагане, същият трябва да има конкретно предназначение измежду посочените в чл. 8, т. 1 от ЗУТ, което да е определено според подробен устройствен план. Последното изискване в настоящия случай не е изпълнено. Общият устройствен план определя характера на територията, на която се намира процесният имот - урбанизирана, но той не установява, а и не би могъл с оглед на чл. 106 от ЗУТ, конкретното предназначение на този имот, което е земеделска земя, а начина на трайното му предназначение е - нива. Съгласно чл. 64, ал. 1 от ЗМДТ таксата за битови отпадъци се заплаща от лицата по чл. 11 от ЗМДТ, т. е. собствениците на облагаеми с данък недвижими имоти. Облагаеми с ДНИ са имотите по чл. 10, ал. 1 от ЗМДТ. Тъй като процесният имот съсобственост на К. Н. не е облагаем с ДНИ, физическото лице няма качеството на задължен за ТБО правен субект, както правилно е приел и административният съд. Позоваването на методологическите указания на НАП от страна на касатора е неоснователно, тъй като последните нямат задължителен характер за съда. Включването на земеделските земи респек. горите в строителните граници на населените места и селищните образувания, определени с ОУП на гр. Варна от 2012г., е предпоставка за провеждането на съответните административни процедури с цел промяна на предназначението и начина им на ползване, т. е. няма автоматично действие. Редът за промяна на предназначението на земеделските земи, горите и горските територии в случаите, когато те са включени в строителните граници на населените места с влязъл в сила ОУП, е регламентиран в Глава пета, чл. 17 и сл. ЗОЗЗ и в Глава трета, раздел V, чл. 73 и сл. ЗГ. В този смисъл виж решение 7047/27.06.2023г., постановено по адм. д. 3727/2023г.; решение 5218/17.05.2023г. постановено по адм. д. 8975/2022г. и др. на ВАС. Решението като правилно следва да се остави в сила. Що се касае до оспорването на определение 3061/01.112023г., постановено от АС Варна по същото дело, настоящата съдебна инстанция счита, че то е недопустимо, като неподлежащо на оспорване. Съгласно чл. 229, ал. 1, т. 1 и т. 2 АПК на обжалване с частна жалба подлежат определенията и разпорежданията: които преграждат по-нататъшното развитие на производството, както и в случаите, изрично посочени в закона. Обжалваното определение на съда по чл. 151, ал. 4 ГПК от 01.11.2023г., с ко.ето е оставена без разглеждане молбата на Община Варна за поправка и допълване на протокола от съдебно заседание, не е изрично предвидено в текста на чл. 229, ал. 1 АПК. Определението в обжалваните части не е преграждащо за съдебното административно производство, завършило с обжалваното решение. Това определение, в противовес на посоченото в него, не е подлежало на оспорване /определение 1427/09.02.2023г., постановено по адм. дело 14168/2016г.; определение 11603/14.12.2022г., постановено по адм. дело 9599/2022г., определение 10311/15.11.2022г., постановено по адм. дело 10882/2021г., и др. на ВАС/. С оглед необжалваемостта на определението, с което се допуска или отказва, поправката или допълването на протокола от съдебното заседание, респек. е прието, че молбата е недопустима, съответно не подлежи на обжалване и определението, с което се оставя без разглеждане молбата по чл. 151, ал. 1 ГПК. При горните аргументи, следва жалба в частта касаеща оспорване на определение 3061/01.11.2023г. да се остави без разглеждане. При този изход на спора и с оглед на своевременната претенция, ответникът по касация има право на разноски за касационното производство, които са в размер на 600лв., предвид представения по делото списък с разноски по чл. 80 от ГПК и договор за правна защита и съдействие. Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2, изр. 1, пр. първо АПК, Върховният административен съд, състав на осмо отделение,