Решение № 2962 от 5.03.2021 г. на ВАС по адм. д. № 12693/2020 г.

Решение № 2962 от 5.03.2021 г. на ВАС по адм. д. № 12693/2020 г., IV о., докладчик съдията Светослав Славов Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на С. Ислам, гражданин на Бангладеш, подадена чрез пълномощник - адвокат В. Демирева, срещу решение № 3885/14.07.2020 г., постановено по адм. дело № 340/2020 г. по описа на Административен съд София-град. С решението е отхвърлено оспорването по жалба на С. Ислам против отказ за влизането му в страната № 575/10.12.2019 г., издаден от орган за граничен контрол /контролиращ служител/ на Граничен контролно – пропускателен пункт "Аерогара София" /ГКПП/. В касационната жалба са изложени доводи за неправилност на обжалваното решение, поради нарушения на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост - касационни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Касационният жалбоподател сочи явно неспазване на европейското законодателство, в частност на изискванията на Директива 2004/38/ЕО. Твърди, че отказът за влизане в страната е издаден при липса на мотиви, доколкото не се съдържат както в административния акт, така и в съпътстващо предложение за издаването му. Претендира присъждане на разноски. Ответникът по касационната жалба – контролиращ служител в ГКПП "Аерогара София" към ГПУ – София, РДГП – Аерогари при ГДГП – МВР, чрез процесуален представител главен юрисконсулт А. Николова оспорва касационната жалба като неоснователна. Излага подробни съображения, че обжалваното съдебно решение е постановено съобразно материалния закон, в съответствие със съдопроизводствените правила и е напълно обосновано. Счита, че съдът правилно е приел, че оспореният отказ за влизане в страната е издаден при правилно прилагане на материалноправните разпоредби и при наличие на законоустановените предпоставки за постановяването му. Претендира разноски за касационното производство. При условията на евентуалност прави възражение за прекомерност на адвокатско възнаграждение на основание чл. 78, ал. 5 от ГПК. Представителят на Върховна административна прокуратура дава мотивирано заключение за основателност на касационната жалба. Настоящият тричленен състав на ВАС намира подадената касационна жалба за процесуално допустима като подадена от лице за което обжалваното съдебно решение е неблагоприятно и в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК. Разгледана по същество, жалбата е неоснователна, по следните съображения: Производството пред Административен съд София-град /АССГ/ е образувано по жалба на С. Ислам, гражданин на Бангладеш, срещу отказ за влизане в страната № 575 от 10.12.2019 г., издаден от контролиращ служител в ГД "Гранична полиция", ГКПП Аерогара-София. С обжалваното решение е отхвърлено оспорването по така подадената жалба и С. Ислам е осъден да заплати разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лева. За да постанови този резултат, съдът е приел, че оспореният отказ за влизане в страната е издаден от компетентен орган и в предвидената от закона писмена форма. При проверка относно спазване на процесуалните правила при провеждане на административното производство, съдът не е установил допуснати съществени нарушения. Административният съд е приел, че жалбоподателят, гражданин на Бангладеш, е пристигнал на Летище София на 10.12.2019 г. с редовен полет от Ларнака – Кипър. В жалбата се твърди да е пристигнал заедно с Д. Йорданова – сестра на съпругата му и нейното семейство, а на летището да го е чакала и самата съпруга Ж. Юлиянова Йорданова. С. Ислам е бил отклонен за контрол на втора линия, като в рамките на контрола с него в бил воден разговор на български език, без преводач. Независимо от обстоятелството, че е обяснил с помощта на Д. Йорданова, че съпругата му го очаква на летището и че е представил удостоверение за сключен брак, същият не е бил признат от граничните полицаи. Бил е уведомен от органите за граничен контрол, че няма да бъде допуснат на територията на Република България и му е връчен Отказ за влизане в страната № 575 от 10.12.2019 г. съгласно единен формуляр по образец на Европейския съюз по чл. 16, ал. 3 от Закона за чужденците в Република България /ЗЧРБ/. В отказа е отбелязана причина за недопускане "Е" – не разполага с необходимите документи за удостоверяване на причината и условията за пребиваване, като във формуляра е допълнен текстът, че лицето "не може достоверно да обоснове целта и условията на планирания престой". При тези фактически данни, първостепенният съд е изложил аргументи в насока, че отказът е законосъобразен, предвид основанията посочени в чл. 16, ал. 2 и чл. чл. 19, ал. 1, т. 5 от ЗЧРБ, като мотивите за постановяването му могат да бъдат изведени от представената по делото докладна записка, ситуационен анализ на риска и рисковия профил на лица от Бангладеш, Шри Ланка, Индия и Пакистан. Съдът е анализирал сертификата за брак с направено отбелязване за издаването му от Община "Ливадия" – Кипър, който е представен от процесуалния представител на жалбоподателя едва в хода на съдебното производство, като го е съпоставил с извадка от информационна база данни "Български документи за самоличност" за лицето Ж. Юлиянова Йорданова. Приел е за недоказано наличието на валидно сключен брак, тъй като този факт не се установява от други преки или косвени доказателства, включително за наличието на съпружески отношения и за пътувания на един от двамата съпрузи до Кипър и/или до Република България. Според съда е останало недоказано и обстоятелството, че чужденецът е представил документи, удостоверяващи престоя му, но същите не са били взети предвид от контролиращия служител. В заключение е приел, че липсата на осигурен преводач по време на проверката на Аерогара София не е довело до ограничаване на правото му на защита, доколкото отказът му е бил връчен и правото на оспорване е било надлежно упражнено. Обжалваното решение е валидно, допустимо и правилно. При постановяването му не са осъществени нарушения, съставляващи касационни основания, които налагат неговата отмяна. Въз основа на цялостно изяснената фактическа и правна обстановка, след задълбочено обсъждане аргументите на страните и правнорелевантните факти, първоинстанционният съд е постановил законосъобразен съдебен акт, който следва да се остави в сила. Това е така, защото първоинстанционният съд правилно е приел, че отказът за влизане страната № 575 от 10.12.2019 г. е издадено от компетентен орган, в рамките на предоставените му по закон правомощия, при спазване на административнопроизводствените правила и в съответствие с материалноправните разпоредби. Съобразно чл. 16, ал. 2 от ЗЧРБ органите за граничен контрол могат да не допуснат влизането в Република България на чужденец, притежаващ виза, в случаите по чл. 10, ал. 1 или при неизпълнение на изискванията на чл. 19. В конкретния случай, основанието за отказа се съдържа в чл. 10, ал. 1, т. 17 от ЗЧРБ – чужденецът не може да докаже достоверно целта и условията на заявеното пребиваване, макар и непрецизно посоченo от органа като "не може достоверно да обоснове целта и условията на планирания престой". От приетите по делото доказателства се установява, че чужденецът е пристигнал на ГКПП - Аерогара София, притежава разрешение за пребиваване издадено от Република Кипър и валидно до 29.08.2024 г., но при извършения контрол на втора линия, поради възникнали съмнения относно целта на пребиваване в Република България, същият не е могъл да обоснове целта и условията на планирания престой в страната. Решението на административния орган за издаване на оспорения отказ е формирано при съобразяване на относимите законови разпоредби, изготвения от група "Анализ на риска" при ГПУ София рисков профил при влизане в Република България на граждани от Бангладеш, Шри Ланка, Индия и Пакистан, както и Ситуационен анализ на риска касаещ миграционния натиск на граждани от Бангладеш и Пакистан, опитващи се да използват страната като транзитен пункт за миграция към други държави-членки на ЕС. Формирана е в рамките на неговата оперативна самостоятелност да извърши преценка за наличието на основанията по чл. 10, ал. 1 или чл. 19, ал. 1 от ЗЧРБ, при съобразяване на разпоредбата на чл. 16, ал. 1 от ЗЧРБ. Правилно е прието от административния съд, че С. Ислам не е доказал целта на влизането си в Република България, доколкото за първи път доказателства за наличието на брак с български гражданин са представени в съдебното производство, които обаче не се кредитират от съда по изложените от него съображения. Настоящата инстанция намира, че административният орган, е изследвал представените пред него документи – документ за самоличност /паспорт/, издаден от Република Бангладеш и регистрация в Департамента по миграция на Кипър, като е направил необходимия анализ на приложимостта на чл. 16, ал. 2 във вр. с чл. 10, ал. 1, т. 17 от ЗЧРБ, поради което е обосновал извод за липса на достоверно доказване на целта и условията на заявеното пребиваване. Като неоснователни се преценяват доводите на касационния жалбоподател за нарушение на изискванията на Директива 2004/38/ЕО. Дори и в хипотезата на установено качество "член на семейството" на гражданин на съюза, разпоредбата на член 27, параграф 1 от Директива 2004/38/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 29 април 2004 г. относно правото на граждани на Съюза и на членове на техните семейства да се движат и да пребивават свободно на територията на държавите членки, за изменение на Регламент (ЕИО) № 1612/68 и отменяща Директиви 64/221/ЕИО, 68/360/ЕИО, 72/194/ЕИО, 73/148/ЕИО, 75/34/ЕИО, 75/35/ЕИО, 90/364/ЕИО, 90/365/ЕИО и 93/96/ЕИО, регламентира възможността държавите – членки да ограничат свободата на движението и пребиваване на членове на семейството независимо от националността им, от съображения, свързани с обществения ред, обществената сигурност или общественото здраве. В настоящия случай и с оглед приложените по делото Ситуационен анализ на риска и допълващия го рисков профил на граждани от Бангладеш, Шри Ланка, Индия и Пакистан се установява наличие на основания за ограничаване на правото на свободно придвижване и пребиваване на чужденеца. По изложените съображения, решението като правилно следва да се остави в сила. Предвид изхода на спора и своевременно направеното от процесуалния представител на ответника искане за присъждане на разноски, същото се явява основателно и следва да се уважи, като на основание чл. 78, ал. 8 от ГПК във връзка с чл. 37 от Закона за правната помощ и чл. 24 от Наредбата за заплащането на правната помощ касационният жалбоподател следва да бъде осъден да заплати на ответника юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 /сто/ лв. Воден от горното и на осн. чл. 221, ал. 2, предл. първо от АПК Върховният административен съд, тричленен състав на четвърто отделение