Решение № 6465 от 11.06.2026 г. на ВАС по адм. д. № 3910/2026 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на М. М. А., гражданин на Сирия, чрез адв. Георгиева като процесуален представител, против решение № 7359 от 23.02.2026 г., постановено по адм. дело № 12888/2025 г. по описа на Административен съд София - град. Излагат се доводи за неправилност на решението поради противоречие с материалния закон и необоснованост - касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Прави се искане за отмяната му със законните от това последици. Ответникът - председателят на Държавната агенция за бежанците (ДАБ) при МС, чрез пълномощника си ст. юрк. Кръстева, в съдебно заседание изразява становище за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, състав на второ отделение, като обсъди доводите на страните и доказателствата по делото, приема следното: Касационната жалба е подадена от надлежна страна, за която съдебният акт е неблагоприятен и в срока по чл. 211, ал. 1 АПК, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество е неоснователна. С обжалваното решение е отхвърлена жалбата на М. М. А., гражданин на Сирия, срещу решение № 5503/20.11.2025 г. на председателя на ДАБ при МС, с което на основание чл. 75, ал. 1, т. 2 и т. 4 от Закона за убежището и бежанците (ЗУБ) на чужденеца е отказано предоставяне на статут на бежанец и хуманитарен статут. За да постанови този резултат, съдът приема, че оспореният административен акт е издаден от компетентен орган, в установената писмена форма, като е мотивиран с фактическите и правни основания за отхвърляне на молбата за закрила, без да са допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила и в съответствие с приложимите материалноправни разпоредби. Направен е извод, че изложената от жалбоподателя бежанска история не обосновава предоставянето на бежански статут по смисъла на чл. 8 ЗУБ. След обсъждане на доказателствата, релевантни за предоставянето на хуманитарен статут, съдът приема, че не са налице и основанията по чл. 9 ЗУБ. Достига до заключение, че чужденецът се явява икономически мигрант по смисъла на Женевската конвенция от 1951 г. и Протокола от 1967 г. Решението е валидно, допустимо и правилно. Въз основа на установените по делото факти първоинстанционният съд формира обосновани изводи, които се споделят напълно от настоящия съдебен състав. Обсъдени са доводите и възраженията на страните. Решението е постановено при правилно тълкуване и прилагане на материалния закон. Доводите на касационния жалбоподател за необоснованост на обжалваното решение са неоснователни. В него подробно са обсъдени събраните доказателства и са изложени установените по делото и относими за спора факти и обстоятелства. Въз основа на приетата за установена фактическа обстановка административният съд извежда правилен извод за законосъобразност на оспорения пред него административен акт. Съдебната проверка е извършена по реда на чл. 168, ал. 1 АПК на всички основания по чл. 146 АПК. Законосъобразно и обосновано е направеното от съда заключение, че от събраните по делото доказателства не може да се направи извод, че чужденецът е бил обект на преследване. Спрямо него не е упражнявано физическо насилие и той не е бил обект на репресии поради своята раса, религия, националност, принадлежност към определена социална група или политически убеждения. Чужденецът не обосновава наличие на съществуваща реална заплаха в страната си по произход, не твърди за осъществено спрямо него преследване по смисъла на чл. 8, ал. 2 - 5 ЗУБ, както и риск за бъдещо такова. Доводът в касационната жалба, че в Сирия не се спазват човешките права, цивилното население не е защитено от въоръжените конфликти и е налице реална заплаха за живота на чужденеца в случай, че бъде върнат в държавата по произход, не е основание за предоставяне на закрила по чл. 8 ЗУБ, тъй като данните по делото не потвърждават наличието на нито едно от действията на преследване, изброени в чл. 8, ал. 5 ЗУБ. В интервюто си пред служителите на ДАБ жалбоподателят заявява, че никога не е бил арестуван или осъждан в Сирия. Не се установява в страната си по произход да е имал проблеми с официалните власти, армията и полицията, да е бил обект на физическо или психическо насилие. Потвърждава, че понастоящем роднините му, които все още живеят в Сирия, също нямат проблеми. Касационният състав намира за необосновани опасенията на чужденеца, че ще бъде взет да служи в новата правителствена армия след връщане в страната по произход. Същите не се подкрепят от никакви конкретни данни и обстоятелства. В административното и съдебното производство не се представя повиквателна или друго доказателство за такава възможност. Тези твърдения се опровергават и от данните, съдържащи се в представената в първоинстанционното производство справка № МД-02-22 от 23.01.2026 г. на дирекция „Международна дейност“ при ДАБ, според която президентът на Сирийското временно правителство е обявил премахване на задължителната военна служба, като последната е станала доброволна. Представените в настоящото производство актуални справки № МД-02-182/07.05.2026 г. и № МД-02-189/14.05.2026 г. също не съдържат информация, че в района, в който чужденецът е живял и евентуално би се върнал, цивилни граждани са набирани в армията насилствено. Съгласно критериите за определяне на статут на бежанец, установени в Наръчника по процедури и критерии за определяне на статут на бежанец на Службата на Върховния комисар на Организацията на Обединените нации за бежанците - т. 168 от раздел "B" на Глава V, едно лице, което е дезертирало или избягало от военна служба просто от неприязън към военната служба или от страх от сражения, не е бежанец. Опасението на лицето, че ще го вземат да служи като войник не е основание за предоставяне на закрила по чл. 8 ЗУБ, защото законодателят в чл. 8, ал. 5, т. 5 ЗУБ квалифицира като действие на преследване само наказателното преследване или наказанието при отказ да бъде отбита военна служба в случай на военни действия, когато военната служба би предполагала извършването на престъпление или на деяние по чл. 12, ал. 1, т. 1 – 3 ЗУБ. По делото не се установява жалбоподателят да е бил преследван от някой от субектите по чл. 8, ал. 3 ЗУБ, за да бъде принуждаван да воюва, нито има данни за провеждана към настоящия момент мащабна военна мобилизация на територията на Сирия. Описаната от чужденеца история, както и данните от представените от административния орган справки не разкриват необходимост от предоставянето на статут на бежанец. Налице са данни, че въпреки тежката икономическа ситуация в Сирия, обстановката в страната се подобрява, включително отпада задължителната военна служба, на цивилното население се предоставя подкрепа от международни организации, завръщат се все повече сирийски граждани. Както правилно приемат административният орган и първоинстанционният съд, причината чужденецът да напусне страната си е не за да търси международна закрила, а желанието за по-добър стандарт на живот в Европа, което го прави икономически мигрант, а не бежанец. Този извод се потвърждава от бежанската история на чужденеца, от която става ясно, че целта му е да се установи в Германия, преминавайки незаконно през Република България и още няколко държави. Касационният жалбоподател не подава молба за временна закрила в Турция - първата страна, в която влиза нелегално. В България иска закрила едва, когато е заловен от властите, след което, без да изчака решение по молбата си, самоволно напуска лагера на ДАБ при МС и стига до Германия, където също подава молба за закрила и получава отказ, а впоследствие е трансфериран обратно. Тези действия не сочат на опит да се избегне преследване, а на търсене на възможност да се установи в икономически развита и стабилна държава. По тези съображения заключението на административния съд за отсъствие на материалноправните предпоставки по смисъла на чл. 8 ЗУБ е обоснован и законосъобразен. Правилно съдът приема, че не се установяват и основания за предоставяне на хуманитарен статут съгласно чл. 9 ЗУБ. Не са налице тежки посегателства по смисъла на чл. 9, ал. 1, т. 1 и т. 2 ЗУБ. В настоящия случай не се установява лицето да е било принудено да напусне Сирия поради това, че там е било изложено на реална опасност от тежки посегателства като смъртно наказание или екзекуция. Липсват доказателства, а и не се твърди наличие на конкретна заплаха за живота, сигурността и свободата на касатора поради опасност от наказание, изтезание или други форми на нечовешко или унизително отношение. Посоченото от него в проведеното интервю пред административния орган не дава основание да се приеме, че е бил принуден да напусне Сирия поради реална опасност от изтезание или нечовешко или унизително отнасяне и спрямо него не съществува риск от посегателства по смисъла на чл. 9, ал. 1, т. 1 и т. 2 ЗУБ. Настоящият състав споделя извода на съда, че при произнасянето на административния орган са обсъдени и преценени всички факти и обстоятелства, свързани с държавата по произход на лицето, търсещо закрила и е обосновано правилното заключение, че не са налице предпоставките по чл. 9, ал. 1, т. 3 ЗУБ. Съгласно даденото пояснение в т. 35 от решение от 30.01.2014 г. по дело C-285/12 Diakitе на Съда на Европейския съюз, посоченото в чл. 15, б. „в“ от Директива 2004/83/ЕО на Съвета от 29.04.2004 г. понятието „въоръжен конфликт“, следва да се тълкува в смисъл, че съществуването на въоръжен вътрешен конфликт трябва да бъде признато, когато редовните въоръжени сили на дадена държава се сблъскват с една или повече въоръжени групи или когато се сблъскват две или повече въоръжени групи, без да е необходимо този конфликт да може да бъде квалифициран като „въоръжен конфликт, който няма международен характер“ по смисъла на международното хуманитарно право и без интензитетът на въоръжените сблъсъци, равнището на организираност на наличните въоръжени сили или продължителността на конфликта да бъдат предмет на преценка, отделна от тази за степента на насилие, съществуващо на въпросната територия. Следва да се има предвид, че за да бъде приведен в действие чл. 15, б. „в“ от Директива 2004/83/ЕО, е необходимо въоръженият конфликт да се характеризира с безогледно насилие на такова високо ниво, че самите цивилни лица са изложени на реална опасност от тежки посегателства и да съществуват сериозни и потвърдени основания да се смята, че такова лице, върнато в съответната страна или евентуално в съответния регион, поради самия факт на присъствието си на тяхната територия се излага на реална опасност да претърпи посочените заплахи. В тази връзка съгласно решение на Съда на Европейския съюз от 17.02.2009 г. по дело C-465/07 по тълкуването и прилагането на чл. 15, буква в) от Директивата е необходимо компетентният национален орган или съдилищата, до които е подадена молба за субсидиарна закрила, да са установили, че в съответната държава по произход съществуващият въоръжен конфликт достига толкова висока степен, че се демонстрират сериозни и потвърдени основания да се счита, че изпратеното обратно там цивилно лице, единствено на основание присъствието си на територията на дадена държава или регион, би било изправено пред реален риск да стане обект на тази заплаха. В случая тези условия не са изпълнени. Опасностите, на които изобщо е изложено населението на една страна или част от него, не представляват сами по себе си индивидуални заплахи, които могат да бъдат квалифицирани като тежки посегателства срещу отделния кандидат като обект на лична заплаха и риск. В конкретния случай няма добре обоснован страх от преследване и индивидуализиране на заплаха за живота на чужденеца. Не се установява спрямо него да са налице сериозни и потвърдени основания да се счита, че единствено с присъствието си на територията на Сирия и по-специално в района на гр. Камишли, от който идва, той би бил изправен пред реален риск да бъде обект на заплаха, релевантна за предоставянето на хуманитарен статут. Изложеното налага извод, че съществуването на въоръжен конфликт е необходимо, но не достатъчно условие за привеждане в действие на разпоредбата на чл. 15, б. в) от Директива 2011/95, съответно – за приложение на чл. 9, ал. 1, т. 3 ЗУБ. Освен евентуалното наличие на вътрешен въоръжен конфликт, следва да са достигнати толкова високи нива на безогледно насилие в резултат на този конфликт, че самото връщане на чужденеца в територията на конфликта в качеството му на цивилно лице да съставлява реална опасност за живота или неговата личност. В компетентност на административния орган и/или съда е предоставена преценката както за степента на безогледно насилие в резултат на въоръжения конфликт, на база последните актуални данни за обществено-политическата обстановка в държавата по произход, така и преценката за наличието на реални и потвърдени основания да се смята, че са налице тежки заплахи срещу живота или личността на върнатото там цивилно лице. В случая от съда е извършено задълбочено обсъждане на последните данни относно състоянието на политическата и военна ситуация в Сирия, налични към датата на постановяване на съдебния акт. Първата инстанция обсъжда информацията, съдържаща се в справките на дирекция „Международна дейност“ при ДАБ, приложени по административната преписка, както и тези, представени в първоинстанционното производство. След съвкупния им анализ правилно е установено, че на територията на Сирия не е налице ситуация на безогледно насилие, обосноваващо заплаха за личността на касатора, което сочи на неприложимост на чл. 15, б. „в“ от Директива 2004/83 ЕО, възпроизведен в разпоредбата на чл. 9, ал. 1, т. 3 ЗУБ. Този извод не се променя и от приетите в настоящото производство актуални справки. Въз основа на последните данни за обстановката в Сирия, съдържащи се в справките, представени от административния орган в касационната инстанция, позоваващи се на международнопризнати и независими източници, се налага извод за липса на вътрешен въоръжен конфликт. Дори да се приеме, че такъв все още е налице, не се установява такова високо ниво на безогледно насилие, което да води до съществуването на сериозни и потвърдени основания да се смята, че чужденецът, върнат в държавата по произход в качеството му на цивилно лице, поради самият факт на присъствието си там, би бил изложен на тежки заплахи за живота или личността му. Цитираните в касационната жалба публикации на чужди медии също не съдържат данни, които да обосноват прилагането на чл. 9, ал. 1, т. 3 ЗУБ. Същите свидетелстват за спорадични въоръжени конфликти в отделни части от територията на Сирия, повечето от които не засягат североизточната част на страната, от където идва чужденецът. Изразеното от касационния жалбоподател желание да остане в България като сигурна страна не предпоставя предоставяне на хуманитарен статут. По делото не са налице основанията за прилагане на принципа "забрана за връщане“, установен в член 33, пар. 1 от Женевската конвенция за статута на бежанците от 1951 г. и възприет в действащия ЗУБ - чл. 4, ал. 3, съгласно който чужденец, влязъл в България, за да потърси закрила, не може да бъде връщан на територията на държава, в която са застрашени неговият живот или свобода по причина на раса, религия, националност, принадлежност към определена социална група или политическо мнение или той е изложен на опасност от изтезания или други форми на жестоко, нечовешко или унизително отнасяне или наказание. Няма фактически обстоятелства, които да налагат извод, че ако чужденецът бъде върнат обратно в Сирия има голяма вероятност да бъде подложен на изтезание или на нечовешко и унизително отношение. Тежката политическа и икономическа обстановка в страната на произход в неговия конкретен случай не обосновава сама по себе си опасност от изтезания, нечовешко или унизително отношение. Предвид изложеното обжалваното решение е правилно, поради което следва да бъде оставено в сила. По тези съображения и на основание чл. 221, ал. 2 АПК, Върховният административен съд, второ отделение,