Решение № 4184 от 26.03.2013 г. на ВАС по адм. д. № 2163/2013 г.

Решение № 4184 от 26.03.2013 г. на ВАС по адм. д. № 2163/2013 г., VII о., докладчик съдията Лозан Панов Производството е по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по жалба на директора на Дирекция "Миграция" към Министерството на вътрешните работи срещу решение № 6889 от 13.12.2012 г. по административно дело № 8550/2012 г. на Административен съд София - град (АССГ), с което е отменена издадената от него заповед рег. № ЗДМ-548 от 15.05.2008 г. за отнемане правото на постоянно пребиваване в Република България на Гарип Осман (GARIP OSMAN), гражданин на Турция, роден на х.хх.хххх г., на основание чл. 40, ал. 1, т. 6 от Закона за чужденците в Република България (ЗЧРБ). Поддържат се касационни основания за неправилност на решението поради нарушение на материалния закон и необоснованост. Ответникът - Гарип Осман, чрез своя процесуален представител, взима становище за неоснователност на жалбата. Представителят на Върховна административна прокуратура дава заключение за неоснователност на жалбата. Върховният административен съд, Седмо отделение, намира жалбата за процесуално допустима, подадена в срока по чл. 211, ал. 1 АПК. Разгледана по същество е неоснователна. За да отмени обжалвания индивидуален административен акт съдът е приел, че заповедта е немотивирана (поради неизпълнение на задълженията на административния орган да изложи и оцени всички относими обстоятелства в нарушение на чл. 54 от ППЗЧРБ), както и издадена в нарушение на материалния закон. Изложени са мотиви, че при преценката на конкретния случай следва да се вземе предвид разпоредбата на чл. 9 от Директива 2003/109/ ЕО на Съвета от 25.11.2003 г. относно статута на дългосрочно пребиваващи граждани от трети страни, приложима за България, считано от 1.01.2007 г. Предвид примата на правото на ЕС, както и императивния характер на правилата относно отнемане на предоставен статут на пребиваване на чужденец, гражданин на трета за ЕС страна, решаващият съд е приел, че приложим материален закон в процесния случай е нормата на чл. 9 от Директива 2003/109/ ЕО на Съвета от 25.11.2003 г. и отсъствието на Гарип Осман от Република България следва да се преценява въз основа на предвидения в тази норма срок. Решението е валидно, допустимо и правилно. Административен съд София - град е установил правилно фактическата обстановка по спора. Безспорни са фактическите обстоятелства, че чужденецът е имал разрешение за постоянно пребиваване в Република България и не е пребивавал на територията на страната през календарна година - 2007 г. най-малко 6 месеца и 1 ден (видно от справка рег. № ХВ-6227/29.09.2012 г.). Процесната заповед рег. № ЗДМ-548 от 15.05.2008 г., предмет на производството пред АССГ, е издадена на основание чл. 40, ал. 1, т. 6 ЗЧРБ. Съгласно посочената разпоредба (в ред. ДВ, бр. 52/2007 г.) отнемане правото на пребиваване на чужденец в Република България се налага, когато се установи, че чужденецът не е пребивавал на територията на Република България през предходната календарна година най-малко 6 месеца и 1 ден. Решаващият съд, зачитайки примата на общностното право, правилно е приел, че следва да се вземе предвид разпоредбата на чл. 9 от Директива 2003/109/ ЕО на Съвета от 25.11.2003 г., доколкото към датата на издаване на оспорваната заповед - 15.05.2008 г., Република България е чл. на ЕС и към 1.01.2007 г. за нея е изтекъл срок за транспониране на тази директива. Съгласно чл. 9 § 1, б. "в" от директивата дългосрочно пребиваващият губи правото си на статут на дългосрочно пребиваващ при отсъствието от територията на общността за период от дванадесет последователни месеци. При въвеждане в националния закон (§ 40 от ДР на ЗИДЗЧРБ, ДВ, бр. 29 от 2007 г.), Република България като държава - членка не е упражнила правото си за дерогация по отношение правилото за отнемане на дългосрочен статут на чужденци при отсъствие повече от дванадесет месеца, като това право е упражнено със ЗИДЗЧРБ, ДВ, бр. 36 от 2009 г., когато е изменена нормата на чл. 40, ал. 1, т. 6 ЗЧРБ, когато са предвидени изключения, при които дванадесетмесечния срок на отсъствие не се прилага. Следователно, не е налице установеното от административния орган отсъствие на чужденеца извън територията на ЕС за период от 12 последователни месеца (видно от цитираната справка рег. № ХВ-6227/29.09.2012 г.), което да представлява валидно основание за отнемане на неговото признато право на постоянно пребиваване в страната. С оглед изложените съображения решението е законосъобразно и следва да бъде оставено в сила. Разноски не се претендират. Така мотивиран и на основание чл. 221, ал. 2, предл. второ АПК, Върховният административен съд, седмо отделение,