Решение № 10614 от 19.07.2012 г. на ВАС по адм. д. № 1555/2012 г.

Решение № 10614 от 19.07.2012 г. на ВАС по адм. д. № 1555/2012 г., VI о., докладчик съдията Николай Гунчев Производството е по реда на чл. 208 и следв. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). С решение № 5415/29.11.2011 г. по административно дело № 7610/2011 г., Административен съд София - град (АССГ) е: 1) прогласил нищожността на заповед № РД-05-827/3296-НА от 12.08.2011 г. на заместник-министър на здравеопазването по жалбата на кмета на Община Черноочене Айдън Осман; 2) осъдил Министерството на здравеопазването да заплати на Община Черноочене, обл. Кърджали, сумата от 1050 лв. на основание чл. 143, ал. 1 от АПК за направените от него разноски по делото. Така постановеното решение е атакувано с касационна жалба от Министерството на здравеопазването чрез пълномощниците юриста Мирена Маринова и главния юрисконсулт Антон Господинов. Касаторът твърди, че съдебният акт е нищожен, понеже съгласно Тълкувателно решение № 4/22.04.2004 г. по адм. дело № ТР-4/2002 г. на Общото събрание на съдиите от Върховния административен съд, жалбите срещу актове, издадени от заместник-министри по силата на изрична заповед за заместване, са подсъдни като първа инстанция на Върховния административен съд, а не на административните съдилища, и съответно АССГ не е бил компетентен да разгледа жалбата срещу процесната заповед на заместник-министъра на здравеопазването. Навеждат се и доводи, че решението на първоинстанционния съд е неправилно поради нарушение на материалния закон и необоснованост. Исканията са за прогласяване на нищожността на съдебното решение или в условията на евентуалност, то да бъде отменено като неправилно поради противоречие с материалния закон. Ответникът по касация - Община Черноочене, представлявана от кмета Айдън Осман, чрез пълномощника адв. Елвира Исмаил в писмени молба и защита оспорва касационната жалба и моли същата да бъде оставена без уважение като неоснователна, а атакуваното с нея решение да бъде потвърдено изцяло. Претендира и присъждане на сторените разноски за правна помощ в касационното съдебно производство. Прокурорът от Върховната административна прокуратура дава заключение за допустимост и основателност на касационната жалба, и нищожност на решението на първоинстанционния съд. Върховният административен съд, шесто отделение, счита касационната жалба за процесуално допустима, като подадена в преклузивния срок по чл. 211, ал. 1 от АПК от лице с правен интерес по смисъла на чл. 210, ал. 2 от АПК, за което решението е неблагоприятно, срещу подлежащ на касационно оспорване съдебен акт. След като провери решението по реда на чл. 218 от АПК, настоящият съдебен състав намира касационната жалба за неоснователна. С оспорената пред първоинстанционния съд заповед от 12.08.2011 г., заместник-министърът на здравеопазването е отнел разрешение № 3296-НА от 4.07.2000 г. за търговия на дребно с лекарствени продукти в аптека, открита на адрес: с. Черноочене, Кърджалийска област, издадено на Община Черноочене с ЕООД "Аптека Черноочене" с ръководител Евдокия Костадинова Касабова, и същото е заличено от регистъра на издадените разрешения за търговия на дребно с лекарствени продукти в Министерството на здравеопазването. За да уважи сезиралата го жалба, решаващият съдебен състав е приел, че атакуваният пред него административен акт е издаден от орган, който не е материално компетентен да го стори към датата на издаването му, поради което заповедта е нищожна (чл. 146, т. 1 от АПК). Съдът е приел и материална незаконосъобразност на заповедта (чл. 146, т. 4 от АПК), както и неспазване на установената форма в нарушение на чл. 59, ал. 2, т. 4 от АПК (порок по чл. 146, т. 2 от АПК). Инвокираните от касаторовите повереници възражения срещу атакувания съдебен акт не могат да бъдат споделени. Основният касационен довод за нищожност на съдебното решение е, че същото е постановено от АССГ, вместо от ВАС като първа инстанция, позовавайки се на Тълкувателно решение № 4/22.04.2004 г. на ОСС на ВАС. Твърди се, че жалби срещу актове, издадени от заместник-министри по силата на заповед за заместване, са подсъдни на ВАС като първа инстанция. Настоящият състав не приема тезата на касатора, тъй като в процесния казус е налице делегиране на правомощия, а не заместване. Видно от самото ТР-4/2004 г. - "Делегирайки част от правомощията си на свой подчинен орган, делегиращият не се е лишил от тях въобще. Той е в правото си и сам да постанови акт, за издаването на който вече е делегирал другиму правомощия. Затова, ако актът е издаден от министър или орган, посочен в чл. 5, т. 1 - 3 от ЗВАС, жалбата против него ще се разгледа от ВАС. Ако въз основа на предвидена в закона възможност министърът е делегирал правомощието си за издаване на такъв акт на свой подчинен орган, то жалбата против административния акт, издаден от последния, ще се разгледа от съответния окръжен съд, респективно Софийския градски съд. Така в случая, видно от самата оправомощаваща заповед, министърът делегира свои правомощия по ЗОП и НВМОП на зам.-министър, като изрично не му делегира правата по Закона за държавния служител и Кодекса на труда. Т. е. не може да се приеме, че е налице заместване, тъй като не се изпълняват функциите в пълен обем. Съгласно практиката на ВАС, заместникът при заместване упражнява правомощията на титуляра в пълен обем (в този смисъл виж решение № 3392 от 19.04.2004 г. на ВАС по адм. д. № 1984/2004 г., IV о., докладчик съдията Галина Карагьозова, решение № 11398 от 9.12.2003 г. на ВАС по адм. д. № 6136/2003 г., V о., докладчик съдията Таня Радкова, решение № 377 от 17.01.2003 г. на ВАС по адм. д. № 4542/2002 г., 5-членен с-в, докладчик съдията Милка Панчева и др.). От друга страна, за да е налице делегиране на правомощия, възможността за това следва да е предвидена изрично в нормативен акт. Такъв в случая безспорно е Устройствения правилник на Министерството на здравеопазването, където подобна възможност е предвидена в чл. 4, ал. 2. Видно от горното, АССГ напълно в рамките на правораздавателната си компетентност е приел, разгледал и решил повдигнатия спор. Предвид горното се налага извод, че решението е валидно и допустимо - то е постановено по отношение на индивидуален административен акт, който подлежи на съдебен контрол, като произнасянето е извършено от компетентен съд в рамките на правомощията му, след надлежно сезиране от активно легитимирана страна, адресат на акта. Съдът се е произнесъл в пределите на сезирането, по процесуално допустима жалба, отговаряща на изискванията за форма и съдържание. Останалите касационни оплаквания също са неоснователни. Атакуваният пред настоящата инстанция съдебен акт е и правилен, като не страда от твърдяните пороци, съществуването на които би наложило извод за наличие на отменителните основания по чл. 209, т. 3, предл. 1 и 3 от АПК. Решението се основава на обоснована преценка на събраните доказателства, издадено е в съответствие с приложимите за казуса материалноправни разпоредби, като е постановено при спазване на съдопроизводствените правила. На първо място, на заместник-министъра не са делегирани правомощия да издава заповеди по Закона за лекарствените продукти в хуманната медицина (ЗЛПХМ). Освен това, действието на издадено разрешение за търговия на дребно с лекарствени продукти в аптека се прекратява от Изпълнителния директор на Изпълнителната агенция по лекарствата (ИАЛ) - чл. 235, ал. 2 от ЗЛПХМ, в редакцията на тази норма с ДВ, бр. 60/2011 г., в сила от 5.08.2011 г. Т. е., дори и министърът на здравеопазването да беше издал оспорената пред първоинстанционния съд заповед, то нито той, нито заместник-министърът, на 12.08.2011 г., не са разполагали с подобна материална компетентност, което недвусмислено налага извод, че постановената заповед е нищожен административен акт, който не е породил целените с издаването му правни последици. Извън горното, в случая липсва която и да е от трите материалноправни предпоставки по чл. 235 от Закона за лекарствените продукти в хуманната медицина, обуславящи правомощието на компетентния административен орган за прекратяване на действието на издадено разрешение за извършване на търговска дейност с лекарствени продукти в аптека. Посоченото от зам.-министъра фактическо основание - постъпило в министерството заявление за издаване на разрешително за търговия с лекарствени продукти в същото населено място, не съществува като хипотеза в закона. Следва да се има предвид и това, че изложеното в акта фактическо основание не съответства на посоченото в него правно основание - чл. 225, ал. 1 от ЗЛПХМ. Цитираната норма не съответства на разпоредените със заповедта правни последици, а именно отнемане на разрешението и заличаването му от регистъра в МЗ, както прецизно е отразено и в мотивите на проверяваното решение. Ако органът е приел, че е прекратена дейността на лицето по смисъла на чл. 225 от ЗЛПХМ, то е следвало да изложи като правно основание чл. 235, ал. 1 от същия закон, в хипотезите на която изпълнителният директор на ИАЛ може да нареди да се преустанови действието на издадено разрешение за търговия на дребно с лекарствени продукти в аптека. С оглед на това изводът на АССГ, че заповедта е издадена и в нарушение на чл. 59, ал. 2, т. 4 от АПК, е правилен, а съгласно цитираното по-горе тълкувателно решение № 4 от 2004 г. на ОСС на ВАС, неизлагането на мотиви представлява самостоятелно основание за отмяна на акта. Предвид изложеното, като е констатирал нищожността на издадената при липса на материална компетентност заповед, и с решението си по делото я е обявил, съгласно чл. 172, ал. 2, предл. 1 от АПК, първоинстанционният съд е постановил правилно решение, което при липсата на касационни основания за неговата отмяна, трябва да бъде оставено в сила. При този изход на спора, искането на ответника по касация да му се присъдят сторените деловодни разноски в касационното производство е основателно, като следва да му се присъдят 1000 лв., заплатени от него на упълномощения да го представя пред тази инстанция адвокат. Мотивиран така и на основание чл. 221, ал. 2, предл. 1 от АПК, Върховният административен съд, шесто отделение,