Решение № 121 от 7.01.2020 г. на ВАС по адм. д. № 1969/2018 г.

Решение № 121 от 7.01.2020 г. на ВАС по адм. д. № 1969/2018 г., III о., докладчик председателят Таня Куцарова Производството е по чл. 208 от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/ във връзка с чл. 1, ал. 1 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди /ЗОДОВ/. Образувано е по касационна жалба на "Електроразпределение Юг" ЕАД, чрез процесуален представител юрк. Попов, против решение № 2259/18.12.2017 г., постановено по адм. дело № 1987/2017 г. по описа на Административен съд - Пловдив. Със същото е отхвърлена предявената от дружеството искова молба срещу Комисия за енергийно и водно регулиране /КЕВР/, претенция за присъждане на обезщетение в размер на 2 260 лв., обезвреда за причинени на дружеството имуществени вреди, представляващи направените разходи за адвокатско възнаграждение в съдебно производство по обжалване на наказателно постановление № НП-193/31.07.2014 г. на председателя на КЕВР. Излагат се доводи за неправилност, необоснованост и незаконосъобразност на обжалваното решение, поради и което е поискано отмяната му като съответно исковата претенция бъде уважена изцяло, като основателна и доказана. Направено е искане за присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Ответната страна – Комисия за енергийно и водно регулиране, чрез процесуалния си представител юрк. Церовски, в съдебно заседание, оспорва касационната жалба като неоснователна и моли обжалваното решение, като правилно и законосъобразно, да бъде оставено в сила. Направено е искане за присъждане на разноски представляващи юрисконсултско възнаграждение. Прокурорът от Върховна административна прокуратура дава заключение за основателност на касационната жалба. Върховният административен съд, като взе предвид становищата на страните и провери решението при спазване разпоредбата на чл. 218 от АПК, прие за установено следното: Касационната жалба е подадена в срок от надлежна страна и е процесуално допустима. Разгледана по същество е неоснователна по следните съображения: С посоченото решение в производство по чл. 203 и сл. от АПК във вр. с чл. 1 от ЗОДОВ съдът е отхвърлил исковата молба на "Електроразпределение Юг" ЕАД против КЕВР, в която е предявена претенция за сумата 2 260 лв., представляваща имуществени вреди - разноски за адвокатско възнаграждение, направени в производството по обжалваното и отменено от съда незаконосъобразно НП № НП-192/31.07.2014 г. на председателя на КЕВР. За да постанови този резултат, административният съд е приел, че не са налице всички изискуеми предпоставки на чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ за реализиране отговорността на държавата в лицето на КЕВР. Направил е извод, че в конкретния случай са налице основания за прилагане на разпоредбата на чл. 5, ал. 1 от ЗОДОВ, според която ако увреждането е причинено поради изключителната вина на пострадалия, обезщетение не се дължи. Въз основа на това е заключил, че увреждането в случая е причинено по "вина" на ищеца, който по своя преценка е разходвал средства за допълнителна правна защита, поради което е отхвърлил исковата претенция като неоснователна. Така постановеното решение е правилно. Същото е постановено при изяснена фактическа обстановка и е необосновано, което е довело и до правилно приложение на материалния закон. По делото не имало спор за фактите и те накратко се свеждат до следното: С наказателно постановление № НП-192/31.07.2014 г. на председателя на КЕВР, на "Електроразпределение Юг" ЕАД е наложено административно наказание "имуществена санкция" в размер на 20 000 лв., с което е осъществен състава на чл. 206, ал. 1 от Закона за енергетиката. Впоследствие дружеството е обжалвало пред съда горепосоченото НП, като е образувано АНД № 1017/2014 г. по описа на Районен съд - Хасково, приключило с Решение № 333/21.11.2014 г., с което обжалваното наказателно постановление е отменено. Решението е обжалвано пред Административен съд Хасково, и с решение № 70/19.03.2015 г. по КАНД № 31/2015 г. е оставено в сила решението на районен съд и обжалваното наказателно постановление на председателя на КЕВР. За защитата си по образуваното и водено дело по обжалването на наказателното постановление дружеството е ангажирало адвокат, като по делото са представени доказателства за заплатено адвокатско възнаграждение. Настоящата инстанция споделя извода на първостепенния съд, че заплатеното от ищеца адвокатско възнаграждение не съставлява вреда, причинена пряко от административен акт, както и че касаторът по своя вина е причинил увреждането като е разходвал средства за допълнителна правна защита. Правилно е установено от първоинстанционният съд, че в един и същи процес са взели участие и нарочно упълномощен за целта юрисконсулт и адвокат, с който той, като представител на страната по пълномощие е сключил нарочен договор. Като в тази хипотеза правилно е заключил съда, че заплатените от "Електроразпределение Юг" ЕАД суми по сключения от представителя на страната договор не са в пряка и непосредствена причинно – следствена връзка с отменения по съответния ред акт. В хода по делото правилно е установено също и, че защитата, осъществена от упълномощените адвокати по процесните две съдебни дела, е била изцяло по волята и преценката на търговското дружество, но тя в случая надхвърля нормалната обезпеченост на конституционно гарантираните права на частноправния субект на защита, поради което и не може да се яви нормален и присъщ разход за обезпечаване на успешния изход на спора. Съгласно диспозитива на приетото тълкувателно решение № 1/15.03.2017 г. по тълк. дело № 2/2016 г. на Върховен административен съд, при предявени пред административните съдилища искове по чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ за имуществени вреди от незаконосъобразни наказателни постановления, изплатените адвокатски възнаграждения в производството по обжалването и отмяната им представляват пряка и непосредствена последица по смисъла на чл. 4 от ЗОДОВ. В мотивите на посоченото тълкувателно решение на ВАС, е изяснен въпроса какво е съдържанието на употребените в чл. 4 от ЗОДОВ понятия - пряка и непосредствена последица от увреждането. Легална дефиниция на тези понятия законодателят не е дал нито в Закона за отговорността на държавата и общините за вреди, нито в чл. 51 от действащия Закон за задълженията и договорите, към който препраща параграф 1 от ПЗР на ЗОДОВ, нито в действалия от 1893 до 1950 г. Закон за задълженията и договорите, нито в други нормативни актове от действащото право. Както правната теория, така и съдебната практика, обаче, е приела критерии, от които да се изхожда при дефинирането на тези понятия. Според правната доктрина водещи при определянето на съдържанието на понятията "пряка и непосредствена последица" са теорията за равноценността, според която един факт е причина за резултата, когато, ако този факт е липсвал, то резултатът не би настъпил, и адекватната теория, съгласно която причина са тези условия, които причиняват резултата нормално, типично, адекватно, а не по изключение. В практиката на Върховния касационен съд, изразена в Решение № 81/27.1.2006 г. по гр. д. № 23/2005 г. на 4 гражданско отделение на ВКС, Решение № 129/25.07.2005 г. по гр. д. № 2439/2003 г. на същото отделение на ВКС и други е възприето разбирането, че "... непосредствени вреди са тези, които по време и място следват противоправния резултат, а преки са тези, обосновават причинната връзка между противоправността на поведението на деликвента и вредите". Основавайки се на това разбиране, гражданските съдилища и Върховния касационен съд безпротиворечиво приемат като вреди по смисъла на чл. 45 във връзка с чл. 51 от ЗЗД платените от гражданин с телесно увреждане хонорари за преглед и лечение от лекар и зъболекар, платените от собственик на увредена вещ хонорари за нейното възстановяване от съответен специалист, и други подобни, макар и да няма законово задължение да бъде потърсено съдействие от специалист в съответната област. Това е така, тъй като се приема, че разходите за хонорари на тези специалисти са неотменно свързани с увреждането, че без тяхна помощ увреденото лице не би се справило адекватно с последиците от това увреждане, и че те са породени единствено и само от това увреждане, и ако то не беше налице, те не биха били направени. Водени от това разбиране, гражданските съдилища и Върховният касационен съд безпротиворечиво приемат като пряка и непосредствена последица от увреждането по смисъла на чл. 4 от ЗОДОВ и платените от гражданите хонорари за адвокатска защита в хипотезите на т. т. 1-7 на ал. 1 на чл. 2 от ЗОДОВ, макар и адвокатската защита да не е задължителна, тъй като според тези съдилища "... разходите по ангажирането на адвокатска защита представляват непосредствена вреда от неправомерното задържане, чието пряко следствие е дължимост на хонорар, който следва да е съответен на правната защита, необходима на лицето, с оглед повдигнатото обвинение. "В този смисъл са Решение № 81/27.1.2006 г. по гр. д. № 23/2005 г. на 4 отделение на ВКС, Решение № 843/23.12.2009 г. по гр. д. № 5235/2008 г. на 4 гр. отд. на ВКС, Решение № 126/10.5.2010 г. по гр. д. № 55/2009 г. на 4 гр. отд. на ВКС, Решение № 355/3.8.2010 г. по гр. Д. № 1651/2009 г. на 3 гр. отд. на ВКС, Решение № 433/23.6.2010 г. по гр. д. № 563/2009 г. на 4 гр. отд. на ВКС, Решение № 781/30.11.2010 г. по гр. д. № 511/2010 г. на 4 гр. отд. на ВКС и много други. Адвокатската защита е конституционно гарантирана от чл. 56 от Конституцията на Република България и законово регламентирана със Закона за адвокатурата дейност. Тази защита е по закон задължителна само по определена категория дела и за определен кръг от лица, но на практика за всеки един чужденец, български гражданин без юридическо образование, а още повече за неграмотен или гражданин с начално или основно образование, би било много трудно, граничещо с невъзможното да се справи със защитата си по каквото и да е съдебно дело, особено ако насрещната страна, както е в случая с издателя на наказателното постановление, е държавен орган, носител на властнически правомощия, съветван и подпомаган от платени държавни служители с висше юридическо образование-юрисконсулти. Правото на обезщетяване на вреди, причинени от непозволено увреждане, институт, познат от римското право и е бил прилаган още в българското обичайно право. Той стои в основата и на чл. 45 и следващите от действащия Закон за задълженията и договорите и изцяло на него е базиран и ЗОДОВ. Член 4 от него предвижда, че "държавата дължи обезщетение за всички имуществени и неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането, независимо от това, дали са причинени виновно от длъжностното лице. " Едно от условията на чл. 204, ал. 1 от АПК за допустимост на иска за реализиране на отговорността на държавата и общините за вреди по чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ е административния акт да е отменен по "съответния ред", който е обжалване по административен или/ и/ съдебен ред. Следователно, след като едно от условията на АПК за образуване на производство по чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ е административния акт да е отменен по административен или /и/ съдебен ред и след като в тези производства гражданина е ползвал адвокатска защита, защото не е могъл сам да се защити, то хонорара, платен на адвокат за осъществяване на тази защита не е нищо друго, освен имуществена вреда, която е в пряка причинна връзка с отменения като незаконосъобразен административен акт /в случая наказателно постановление/ и е непосредствена последица от него, а не неприсъщ или луксозен разход. Неразделната взаимовръзка между издаденото наказателно постановление и потърсената от наказаното лице адвокатска защита е пряка и непосредствена, тъй като те се намират в отношение на обуславяща причина и следствие-гражданина не би потърсил адвокатска помощ, ако срещу него не е издаден акт, увреждащ неговите законни права и интереси. В потвърждение на горния извод е и обстоятелството, че както ЗАНН, така и НПК, към който той препраща, не предвиждат друга законова възможност за осъждане на държавата да заплати на признатия за невиновен за извършено административно нарушение направените от него разноски, включващи и адвокатски хонорар по защитата му пред съда, а това е условие на чл. 8, ал. 3 от ЗОДОВ за приложението на чл. 1, ал. 1 от този закон. С оглед на гореизложеното и разпоредбата на чл. 130, ал. 2 от ЗСВ, съгласно която тълкувателните решения и тълкувателните постановления са задължителни за органите на съдебната и изпълнителната власт, за органите на местното самоуправление, както и за всички органи, които издават административни актове, настоящият съдебен състав на ВАС приема, че обжалваното решение е правилно и следва да бъде оставено в сила. По изложените съображения настоящият съдебен състав намира, че атакуваното съдебно решение следва да бъде оставено в сила. По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 2 АПК, Върховният административен съд, трето отделение