Решение № 75 от 3.04.2019 г. на ВКС по н. д. № 160/2019 г.

Решение № 75 от 3.04.2019 г. на ВКС по н. д. № 160/2019 г., II н. о., НК, докладчик председателят Теодора Стамболова С оправдателна присъда № 2/16.01.19 г., постановена от ОС - Габрово /ГОС/ по В. Н. О. Х. Д. 120/18 г., е отменена изцяло присъда № 550/12.11.18 г., постановена от РС - Габрово /ГРС/ по Н. О. Х. Д. 225/18 г., с която подсъдимият В. Т. Т. е признат за виновен и осъден за извършено от него престъпление по чл. 227Б, ал. 2 вр. ал. 1 НК и вр. чл. 54 НК му е наложено наказание глоба в размер на 1 000 лв. Срещу въззивния съдебен акт е постъпил протест от представител на ОП-Габрово, в който, макар и да не е посочено изрично цифрово, предвид изложените доводи и искане, се прави извод за релевирано касационно основание по чл. 348, ал. 1, т. 1 НПК. Иска се отмяна на присъдата и връщане на делото на друг състав от второстепенния на основание чл. 354, ал. 3, т. 3 НПК. В съдебно заседание пред ВКС представителят на ВКП не поддържа протеста. Подсъдимият, редовно призован, не се явява. Неговият защитник моли за оставяне в сила на атакувания съдебен акт. Върховният касационен съд, Второ наказателно отделение, като взе предвид протеста и изложените в него доводи, като съобрази становищата на страните в съдебно заседание и след като сам се запозна с материалите по делото, в рамките на компетенциите си по чл. 347 и сл. НПК намира за установено следното: Въпреки че прокурорът от ВКП не поддържа протеста, поради факта, че не го оттегля, тази инстанция се счита задължена да отговори на основни повдигнати в него възражения. Тук трябва да се направи уточнението, че доколкото става дума за касационно разглеждане на делото и статусът на върховната съдебна инстанция по наказателни дела е на съд по правото, който не се занимава с пряка доказателствена дейност и установяване на фактология, касационният състав ще се фокусира накратко единствено върху допустимите за обсъждане аргументи, изтъкнати в прокурорския документ. Всъщност, спор по изведената фактология липсва, както и принципен такъв досежно оценката на доказателствената съвкупност. Генералното възражение се състои в това, че неправилно е изведена правната преценка на поведението на дееца. Накратко казано, въззивната инстанция е приела, че макар и подсъдимият Т. като управител да е знаел за възникналите и изискуеми задължения към "Е. Б. "АД, не е имал възможност нито да се информира за актуалното състояние на дружеството "В. "Е., нито да извършва разпоредителни действия с неговите финансови активи в тази връзка. И това е така, тъй като към процесния момент свидетелят К., управител след залагане на търговското предприятие по Закона за особените /З03/, е не само единственият, разполагащ със спесимен за разпореждане с особените сметки в лева и евро в банката-кредитор. Той е и единственият, за когото е установено да е имал цялостен поглед върху средствата, с които са захранвани тези сметки и разходите по дружествените задължения. Няма спор, че К. е назначен като управител на 25.10.12 г. и оттогава до инкриминирания период - 30 дневен срок от 31.08.15 г., все е заемал този пост. Чрез неговото управление и представляване на дружеството банката кредитор е съхранявала интересите си в заложеното търговско предприятие. Деецът е останал да се занимава с оперативно подпомагане на дейността и е бил с ограничени права в качеството му на управител - най-важно по отношение на точно познание за движение на сметките, каквото обвинителната власт не е доказала несъмнено по делото. Казаното не се променя от обстоятелството, че Т. е знаел и приел изготвеното споразумение за разсрочване на налични задължения на дружеството му към "Е. Б. " АД, което е станало в края на 2013 г. Все пак К. остава този, който е имал пряк контрол върху сметките на предприятието и е бил в течение с движението по тях. Той е следвало да уведомява дееца за задълженията му да подходи по съответен начин при възникнала неплатежоспособност. Именно затова в мотивите на ГОС подробно и задълбочено е разяснено защо е налице субективна несъставомерност на възведеното обвинение. Разисквани са нормите на чл. 46, ал. 4 и чл. 49, т. 2 ЗОЗ в актуалния към съответния процесуален момент вариант, както и по-късните промени на този закон /бр. 50 на Д. в-к от 01.07.16 г. / в обсъжданата част, които утвърждават логиката на съдебната теза. Липсва реално противопоставяне на заетата позиция в касационния протест, което да стане основа за обсъждане от страна на висшата съдебна инстанция по наказателни дела. Водим от изложените съображения и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 НПК, Върховният касационен съд, Второ наказателно отделение