Решение № 14823 от 4.11.2019 г. на ВАС по адм. д. № 5720/2019 г.

Решение № 14823 от 4.11.2019 г. на ВАС по адм. д. № 5720/2019 г., VIII о., докладчик председателят Милка Панчева Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационната жалба на Т. М. чрез процесуалния му представител адв. В. Д., против решение № 350 от 28.11.2018 г. постановено по адм. дело № 485/2018 г. по описа на Административен съд- С. З. (АС-С. З.). С него е отхвърлена жалбата му срещу заповед за задържане на лице № 1959 зз-287/30.08.2018 г, издадена от инспектор С. М.– Първо РУ С. З., на основание чл. 72, ал. 1, т. 1 от Закона за министерство на вътрешните работи (ЗМВР). В касационната жалба са развити доводи за неправилност на обжалваното решение, поради нарушение на материалния закон, съществено нарушени на съдопроизводствените правила или необоснованост, което съставлява отменително касационно основание по чл. 209, т. 3 от АПК. Изложени са оплаквания, че невярната дата върху акта е съществено нарушение на процесуалните правила, тъй като директно рефлектира върху правото на защита на задържаното лице и по конкретно върху правото на обжалване на процесната заповед. Посочено е, че грешката не е отстранена по реда на чл. 62 от АПК. Направени са твърдения, че заповедта е издадена при липса на мотиви, тъй като липсват фактически основания за издаването й, както и че напълно погрешната правна квалификация посочена в административния акт се отразяват на законосъобразността й. Подържа се, че оспорената заповед е издадена в противоречие на чл. 71, ал. 1, т. 1 от ЗМВР и на чл. 5 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи (ЕКПЧ ) и в несъответствие с целта на закона. Счита за доказано наличие на данни за възможно престъпление, към което да е съпричастен и за чието установяване, извършване на проверка и разследване да е необходимо неговото задържане. Поради това намира заповедта за издадена при превратно упражняване на власт. Възраженията, посочени в касационната жалба, са идентични с тези, подържани от жалбоподателя и пред първоинстанционния съд. Иска се отмяна на решението и постановяване на друго по съществото на спора с уважаване на жалбата. Не претендира присъждане на съдебни разноски. Ответната страна по касационната жалба – С. М.-инспектор при 01 РУ С. З., редовно призован не се представлява и не изразява становище по касационната жалба. Прокурорът от Върховна административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, осмо отделение, след като прецени допустимостта на касационната жалба и наведеното отменително основание, и с оглед на чл. 218 от АПК, приема за установено следното от фактическа и правна страна: Касационната жалба е процесуално допустима като подадена в срок и от надлежна страна, а разгледана по същество е неоснователна. Първоинстанционният съд е установил правилно фактическата обстановка по спора въз основа на събраните по делото писмени доказателства, а именно, че със заповед за задържане на лице рег. № 1959 зз-287/30.08.2018 г /датата е поправена от 29-ти на 30-ти/, С. М. -инспектор при Първо РУ С. З., на основание чл. 72, ал. 1, т. 1 от ЗМВР и във връзка с чл. 131, ал. 1, т. 12 от НК, е разпоредено задържането за срок до 24 часа на лицето Т. М.. От фактическа страна е посочено, че има данни Минев да е отправял закани и заплахи, за което е образувано досъдебно производство ДП № 790/18 г по описа на Първо РУ С. З.. В заповедта е посочено, че се задържа на 30.08.2018 г /датата е поправена от 29-ти на 30-ти/ в 13: 34 ч и че са му разяснени правата на задържаното лице по чл. 73, ал. 3, 4, 5 и 6 и чл. 73 от ЗМВР. Подписана е лично от задържаното лице, като екземпляр му е връчен на 30.08.2018 г в 13. 55 ч. На 30.08.2018 г, в 15: 20 часа Т. М. е освободен, което е отразено в заповедта за задържането му и е положен негов подпис. В проведеното на 29.11.2018 г. открито съдебно заседание, първоинстаннционния съд е приел за безспорно установено, че всички поправени дати са приподписани от адресата на акта Т. М.. От представеното писмо изх. № 3849/2018 г. от 23.10.2018 г. на Районна прокуратура С. З. се установява, че досъдебно производство ДП № 790/18 г по описа на Първо РУ С. З. е образувано в условията на неотложност на 30.08.2018 г. и водено за престъпление по чл. 144, ал. 3 вр. ал. 1 от НК затова, че на 29.08.2018 г в гр. С. Загора са се заканили с убийство на Д. С. и това заканване би могло да възбуди основателен страх за осъществяването му. В хода на разследването е установено, че заплахите са отправяни от Т. М. по повод водено наказателно производство за извършени от сина му блудствени действия с дъщерята на Д. С.. По делото са приети като доказателства съдържащите се в административната преписка: Протокол за полицейски обиск от 30.08.2018 г., пълномощно от Т. М., декларация от 30.08.2018 г. от Минев и Докладна записка УРИ 1959 р-16607/30.08.2018 г., съставена С. М. относно допусната техническа грешка при изписване датата на съставяне на оспорената заповед. Неоснователни са възраженията в касационната жалба, че оспорената заповед е издадена в противоречие на чл. 71, ал. 1, т. 1 от ЗМВР и на чл. 5 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи (ЕКПЧ ) и в несъответствие с целта на закона. Настоящият съдебен състав намира, че законосъобразно АС-С. З. е приел за спазени всички изисквания на чл. 72, ал. 1, т. 1 от ЗМВР. Съгласно цитираната разпоредба полицейските органи могат да задържат лице, за което има данни, че е извършило престъпление. В случая в оспорената пред административния съд заповед е посочено, че се издава на основание чл. 72, ал. 1, т. 1 от ЗМВР, а именно отправяне на закани и заплахи за което има образувано досъдебно производство. Правото на свобода и сигурност е регламентирано в чл. 5 § 1 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи , непосредствено след правото на живот (чл. 2) и следващите забрани на изтезанията и нечовешко отношение (чл. 3). След прогласяването на основното право, в първата разпоредба на Конвенцията се изброяват хипотезите, в които ограничаването на личната свобода е допустимо. Изброяването е изчерпателно и трябва да се тълкува ограничително. Само този подход съответства на целта на чл. 5 - да гарантира, че никой няма да бъде произволно лишен от свобода, на основание, което не е визирано в Конвенцията.