Решение № 434 от 16.1.2025 г. на ВАС по адм. д. № 7666/2024 г.

Производството е по реда на чл. 208 - 228 от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба, подадена от К. П. Т. от гр. Плевен, чрез процесуален представител, против Решение 1803/17.05.2024 г., постановено по адм. дело 170/2024 г. на Административен съд /АС/ Плевен, с което е отхвърлена жалбата му срещу отказ на Банка ДСК АД - София, обективиран в писмо с изх. 16-10-00983#2/29.01.2024 г., като администратор и обработващ лични данни да изтрие личните данни на Т. от собствените си регистри, както и от Централния кредитен регистър /ЦКР/ на Българска народна банка /БНБ/. Касационният жалбоподател обжалва съдебното решение като неправилно. Иска да бъде отменено и постановено друго по същество на спора, с което да бъде отменен посочения горе отказ на Банка ДСК, обективиран в писмо с изх. 16-10-00983#2/29.01.2024 г. Претендира разноски за адвокатско възнаграждение. Ответникът по касационната жалба Банка ДСК АД, чрез процесуален представител, в писмен отговор, писмени бележки и съдебно заседание оспорва същата като неоснователна и иска да бъде отхвърлена, а оспореното съдебно решение - оставено в сила, като правилно и законосъобразно. Претендира разноски за юрисконсултско възнаграждение. По делото е постъпила и частна жалба, подадена от Банка ДСК АД, чрез процесуален представител срещу определение 2364/02.07.2024 г., постановено по адм. дело 170/2024 г. на Административен съд Плевен, с което в производството по чл. 248 от ГПК е допълнено Решение 1803/17.05.2024 г., постановено по същото дело, в частта му за разноските, като Банка ДСК АД е осъдена да заплати на К. Т. сумата от 1090 лв., представляваща сторените от него такива в производството. Частният жалбоподател поддържа, че определението е неправилно и иска отмяната му. Ответникът по частната жалба К. П. Т. от гр. София, чрез процесуален представител, в писмен отговор оспорва същата като неоснователна и иска да бъде отхвърлена, а оспореното определение - оставено в сила, като правилно и законосъобразно. Прокурорът от Върховната прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната и частната жалби. По касационната жалба: Върховният административен съд (ВАС), Пето отделение, като прецени допустимостта на касационната жалба и наведените в нея отменителни касационни основания, съгласно чл. 209 от АПК, приема касационната жалба за процесуално допустима, като подадена в срок и от надлежна страна. Разгледана по същество е основателна. Предмет на проверка за законосъобразност пред АС - Плевен е отказ на Банка ДСК АД - София, обективиран в писмо с изх. 16-10-00983#2/29.01.2024 г., като администратор и обработващ лични данни, да изтрие личните данни на Т. от собствените си регистри, както и от Централния кредитен регистър на БНБ. Отказът е постановен след като с молба от 08.12.2023 г. Т. е направил възражение за изтекла погасителна давност по задължение по отпуснат на 15.07.2008 г. кредит овърдрафт, като е поискал от банката да изтрие информацията за кредита за минал период и да заличи данните от системата си, както и да преустанови подаването на информация към ЦКР с цел изчистване на кредитната си история. За да откаже да удовлетвори исканията на Т., в оспорения отказ Банка ДСК АД е заявила, че задължението по договора за овърдрафт 24727398 не е изплатено и подаваните данни към ЦКР на БНБ са коректни в съответствие с изискванията на Наредба 22от 16.07.2009 г. за Централния кредитен регистър (Наредбата) и по-конкретно чл. 10 ал. 1 от нея, съгласно който банката е длъжна да събира и подава информация за всички кредити на своите клиенти и за настъпилите изменения по тези кредити до окончателното им погасяване. Дружеството е посочило още, че обстоятелството, че вземането е погасено по давност единствено лишава кредитора от възможността да го събере по принудителен ред, но задължението продължава да съществува като естествено такова и неговото доброволно плащане след изтичането на давността няма да бъде недължимо съгласно чл. 118 от Закона за задълженията и договорите (ЗЗД), респ. при заличаване на задължението по овърдрафт кредита, без същото да е погасено чрез плащане или друг редовен способ за погасяване, според писмото, би се стигнало до подаване на грешна информация, което не би отговаряло на целите на ЦКР, заложени в чл. 3, ал. 1 от Наредбата. За да постанови процесното решение, АС Плевен е посочил, че в конкретния случай Банка ДСК АД като администратор на лични данни е отписала задължението по кредита като погасено по давност и е преустановила обработването на лични данни на Т. за целите на кредита занапред в собствената си информационна система, както и е преустановила подаването на данни за активен кредит към ЦКР на БНБ, тъй като тези данни вече не са необходими за целите на кредита, с което е изпълнила задължението си, но със закъснение, като първоначално с оспореното пред административния съд писмо от 29.01.2024 г. е отказала да уважи подаденото искане, а впоследствие на 15.02.2024 г. го е направила с вътрешно решение 6 от 12.02.2024 г. По отношение на съхраняването на информацията за движението по кредита в информационните регистри на банката, първоинстанционният съд е приел, че е налице законово основание за това, произтичащо от чл. 67, ал. 1 и ал. 2 от Закона за мерките срещу изпирането на пари и това е друго правно основание по смисъла на чл. 17, § 1, букви б и в от Регламент (ЕС) 2016/679 от 27.04.2016г. относно защитата на физическите лица във връзка с обработването на лични данни и относно свободното движение на такива данни и за отмяна на Директива 95/46/ЕО (Регламента; ОРЗД; Регламент (ЕС) 2016/679), което изключва заличаването им, независимо, че вече не са необходими за целите на кредита, за които са били събирани и обработвани със съгласие на лицето и въпреки оттегляне на съгласието му и възражението му. Що се отнася до данните за погасения кредит, съхранявани в ЦКР към БНБ, решаващият съд е посочил, че също е налице законово основание за това, а именно чл. 56, ал. 10 от Закона за кредитните институции, съгласно който информацията в системата се съхранява за срок 5 години от датата на последния отчетен период. Предвид така приетото и изложено от АС Плевен, последният е отхвърлил подадената от Т. жалба срещу отказа на Банка ДСК АД - София, обективиран в писмо изх. 16-10-00983#2/29.01.2024 г. Така постановеното решение е неправилно. Спорният въпрос по делото е налице ли са основания за съхраняване на личните данни на Т. от Банка ДСК АД София и ЦКР в условията на погасено по давност задължение по кредит овърдрафт. В конкретния случай безспорно не е налице възможност за събиране на естественото задължение, спрямо което е изтекла погасителната давност. Единствената възможност за ред, различен от съдебния на събиране на вземането е доброволното плащане, по аргумент от разпоредбите на чл. 118 ЗЗД. В случая обаче, Т. в заявлението си от 08.12.2023 г. освен, че се е позовал на погасителната давност, изрично е заявил, че няма да заплати доброволно погасеното по давност задължение, като по този начин отпада единствената възможност вземането да бъде събрано, което има за последица отпадането на легитимния интерес на дружеството по чл. 6, § 1, буква е от Регламента да продължи да обработва личните му данни. Посоченото обуславя извод за отпадане на целите, за които са били събирани и обработвани данните му - а именно събиране на вземането, поради което е налице хипотезата на чл. 17, § 1, буква а от Регламент (ЕС) 2016/679 за заличаване на свързаните с него лични данни от администратора Банка ДСК АД, за което изменение на кредита последната на основание чл. 10 от Наредба 22/16.07.2009 г. на БНБ следва да подаде информация в ЦКР, след което да преустанови подаването на информация за Т. в ЦКР (което в случая е сторено) предвид необходимостта от изпълнение на изискването на чл. 17, § 1, буква "а" от Регламент (ЕС) 2016/679. Отпадането на задължението за подаване на информация в ЦКР за дружеството е свързано и с целите на обработка на личните данни на лицата в ЦКР - а именно осигуряване на данни за кредитната им задлъжнялост. При липса на правна възможност за принудително събиране и изрично волеизявление, че задължението с характер на естествено задължение няма да бъде заплатено доброволно, очевидно че липсват основания за последващо подаване на данни за задължения на Т.. Що се отнася до поисканото заличаване на личните данни на Т. от ЦКР, то същото не е от компетентността на дружеството. За пълнота следва да се отбележи, че е основателно направеното с касационната жалба възражение, че в случая петгодишният срок по смисъла на чл. 56 ал. 10 от Закона за кредитните институции, посочен от административния съд като основание за съхранение на данните на кредитополучателя от ЦКР, започва да тече от датата на последния отчетен период, която в случая е 15.07.2018 г., респ. същият към 15.07.2023 г. е изтекъл и за дружеството е отпаднало задължението за съхранението. Като е приел обратното административният съд е постановил неправилно решение, което следва да се отмени и вместо него да се постанови друго, с което се отменя отказа на администратора на лични данни и му се връща преписката със задължителни указания по приложението на материалното право в мотивите на настоящето решение. По частната жалба: Обжалваното определение към момента на постановяването му е било неправилно, тъй като същото като акцесорен акт е обусловено от акта по същество по делото, като с обжалваното решение жалбата на Т. е била отхвърлена, при което ответникът неправилно е бил осъден да му заплати разноски. Доколкото обаче настоящата инстанция намира, че постановеното по делото решение е неправилно е следва да бъде отменено частната жалба се явява неоснователна и следва обжалваното определение да бъде оставено в сила. Предвид изхода по настоящето дело ответникът дължи заплащане на направените от касационния жалбодател разноски предвид разпоредбата на чл. 143, ал.1 АПК, като предвид факта, че от претендирания размер на заплатеното адвокатско възнаграждение за процесуално представителство пред АС Плевен с посоченото по-горе определение е присъден частично размер от 1090 лв., следва ответникът да бъде осъден да заплати на касационния жалбодател деловодни разноски в размер на 190 лв., от които 110 лв. разликата от заплатеното и присъдено възнаграждение за един адвокат, 10 лв. държавна такса за първоинстанционното производство и 70 лв. държавна такса за касационното такова. Воден от горното и на основание чл. 222, ал. 1 АПК Върховният административен съд, Пето отделение