Решение № 1351 от 12.01.2009 г. на ВКС по гр. д. № 1829/2006 г.

Решение № 1351 от 12.01.2009 г. на ВКС по гр. д. № 1829/2006 г., II г. о., ГК, докладчик съдията Василка Илиева Производството е по § 2 ал. 3 от ПЗР ГПК във вр. с чл. 218а, ал. 1 б. "а" ГПК (отм.). Образувано е по касационна жалба на М. на о. - Поделение 22190 гр. С. срещу решение от 19.06.2006 г.по гр. д. № 205/05 г. на Софийски градски съд, потвърждаващо първоинстанционното решение от 29.11.2004 г.по гр. д. № 6013/04 г.на Софийски районен съд, с което е уважен предявения от Р. Г. Я. против М. на о. иск с правно основание чл. 237 ал. 1 ЗОВС за сумата 7 977,90 лв., ведно със законната лихва, считано от 4.06.2004 г.и разноски 150 лв. Изложени са оплаквания за неправилност на въззивното решение, поради нарушение на материалния закон и процесуалните правила - чл. 188 ГПК - представените доказателства не били обсъдени, а само изброени. Липсвали правни изводи и мотиви на въззивния съд, на какво основание приема, че службата на Я. до 30.04.1994 г. е кадрова военна служба, а не свръхсрочна служба по Закона за всеобща военна служба (отм.), както и защо след като приема, че Я. има право на обезщетение в размер на 20 брутни заплати, а след повторното му приемане на служба е прослужил 8 години, не му присъжда обезщетение в размер на 12 брутни заплати, а само 10 брутни заплати-касационни основания по чл. 218б ал. 1 б. "в" ГПК. Излага и общи оплаквания за необоснованост. Моли за отмяната му и отхвърляне на предявения иск. В срока по чл. 218г ГПК е постъпило писмено възражение от ответника по касация - Р. Я. Поддържа, че жалбата е неоснователна и моли въззивното решение да бъде оставено в сила, като правилно и законосъобразно. Претендира разноски . Върховният касационен съд, състав на II г.о., намира касационната жалба за процесуално допустима - подадена е в срока по чл. 218в ал. 1 ГПК, срещу подлежащ на касационен контрол съдебен акт на въззивна инстанция, а разгледана по същество-основателна. Съображенията за това са следните: Р. Г. Я. е предявил против М. на о. - Поделение 22190 гр. С. иск с правно основание чл. 237 ал. 1 ЗОВС. В обстоятелствената част на исковата молба твърди, че през 1996 г.сключил договор за кадрова военна служба на основание § 3 от ПЗР на ЗОВС. Със заповед от 30.05.2003 г.на МО бил освободен, а със заповед от 1.12.2003 г. е разпоредено да му се изплати обезщетение в размер на 8 брутни трудови месечни възнаграждения увеличени с коефициент 1,45. Счита, че му се дължи сумата 7 977,90 лв., равняваща се на 10 брутни месечни възнаграждения и представляваща неизплатената част от дължимото му се обезщетение. За да остави в сила решението на първоинстанционния съд, с което е уважен изцяло предявения иск с правно основание чл. 237 ал. 1 ЗОВС за сумата 7 977,90 лв., въззивният съд е приел, че при определяне на еднократното парично обезщетение при освобождаване от кадрова военна служба, се вземат предвид общо прослужените години, но не повече от 20 увеличени с коефициент 1,45, позовавайки се на заповед № 752/1.12.2003 г., която ценил като признание на неизгоден за ответника МО факт, а именно, че Я. има общо прослужени 22 години и 3 месеца кадрова военна служба. Разпоредбата на чл. 188 ал. 1 ГПК (отм.)задължава въззивния съд да обсъди представените по делото доказателства и доводите на страните по свое убеждение. Това законово изискване не е спазено от съда. В мотивите на обжалваното решение изобщо не са обсъдени подробните доводи във въззивната жалба, относно преминаването на службата на Я. в системата на Българската армия. Ако беше изпълнил задължението си по чл. 188 ал. 1 ГПК (отм.), въззивният съд вероятно би достигнал до друг извод, а именно, че Я. е постъпвал на два пъти като военнослужещ от сержантския състав в различни поделения на БА в периода 1.09.1981 г.-31.11.2003 г. Видно от заповед № 108/22.04.1994 на началник Управление"В" по рапорт на старшина Я. последният е бил уволнен от редовете на БА на 30.04.1994 г.и до този момент е имал прослужени 12 г.7мес.29 дни свръхсрочна служба. След 1 г.и 5 месеца отново е постъпил в БА на 1.09.1995 г. Договора му за кадрова военна служба е прекратен на 30.11.2003 г. със заповед № 676/24.11.2003 г., като към този момент е имал прослужени 8 г.2мес.и 30 дни на кадрова военна служба, поради което в настоящия случай не е налице повторно освобождаване от кадрова военна служба. Статутът на военнослужещите при действието на Закона за всеобща военна служба (отм.) и по Закона за о. е различен, което обстоятелство не позволява механичното прибавяне на годините служба преди прекъсването с оглед приложението на чл. 237 ал. 1 ЗОВС и изчисляване на всичките години на служба в българската армия. Това е така, тъй като са различни правилата за преминаване на служба, условията за обезщетяване при освобождаване от служба и размерът на обезщетенията при двата закона. При уволнението на Я. от редовете на армията през 1994 г.му е било изплатено полагащото се обезщетение от 4 брутни възнаграждения, съобразно полагащото му се към датата на това уволнение - т. 31 и т. 32 от Правилника за преминаване на действителна военна служба на сержантския състав от БА./по аргумент от писмо № 955/20.04.2006 г./Спорът е за размера на обезщетението при второто уволнение-дали то ще се определи по реда на чл. 237 ал. 2 ЗОВС като разлика между дължимото за всички прослужени години в българската армия и полученото вече обезщетение или съобразно броя на прослужените години при повторното правоотношение. Законът за о. и въоръжените сили е материален закон и като такъв има действие само занапред, т.е.той ще се прилага само за юридически факти, които са се проявили след влизането му в сила - 28.02.1996 г. С § 3 ПЗР на ЗОВС е прието, че офицерите и сержантите, а за военноморските сили - старшините, заварени на действителна военна служба към момента на влизане на закона в сила се считат за кадрови военнослужещи. Следователно законът се прилага само за заварените или възникналите при действието му правоотношения и правата визирани в чл. 237 имат отношение към тях, включително и при повторно освобождаване от кадрова военна служба. Законът има предвид обаче двата периода на военна служба да са прекратени при действието на настоящия закон, за да може кадровия военнослужещ да претендира за разликата в обезщетението. При определяне на броя на брутните месечни възнаграждения, които зависят от прослужените години на кадровите военнослужещи, придобили статут на такива по § 3 от ПЗР на закона, от значение е обаче датата на последното им постъпване на действителна военна служба. Тъй като ищецът Я е постъпил за втори път в българската армия на 1.09.1995 г.и е заварен на действителна военна служба с новия закон, то при определяне на дължимото му се обезщетение се вземат предвид прослужените години след 1995 г.до уволнението през 2003 г. Той има кадрова военна служба 8 години и 2 месеца и правилно е получил обезщетение за тях, а не за общо прослужените 22 години и 3 месеца. Изложените в настоящата касационна жалба оплаквания за допуснати нарушения на материалния закон са основателни. Като не е съобразил и приложил точно § 3от ПЗР на закона определящ началото на срока на кадровата военна служба, която се взима предвид при определяне броя на брутните месечни възнаграждения въззивния съд е приложил неправилно закона, защото за правоотношенията, които са прекратени до влизането на ЗОВС в сила, новият закон няма приложение,а правата и задълженията възникнали при предходната нормативна уредба, следва да се съобразят с нея. Като не е отчел този факт въззивния съд е постановил незаконосъобразно решение, което на основание чл. 218ж, ал. 1 ГПК (отм.) следва да бъде отменено и върнато на въззивния съд за ново разглеждане. Водим от изложеното,Върховният касационен съд, състав на II ГО