Решение № 1937 от 26.2.2025 г. на ВАС по адм. д. № 6209/2024 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на директора на Териториално поделение на Националния осигурителен институт (ТП на НОИ) Пловдив против Решение 4447/17.05.2024 г., постановено по адм. дело 7/2024 г. по описа на Административен съд Пловдив, с което, по жалба на И. Г. Р., е отменено Решение 2153-15-315/14.12.2023 г. на директора на ТП на НОИ Пловдив, потвърждаващо Задължителни предписания ЗД-1-15-01444199/31.10.2023 г. и Задължителни предписания ЗД-1-15-01444267/31.10.2023 г., издадени от контролен орган на ТП на НОИ Пловдив. В жалбата се поддържат оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост - касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Претендират се разноски за двете съдебни инстанции. Ответницата И. Г. Р., чрез пълномощника си адв. М. Филипова, в писмен отговор на касационната жалба изразява становище за нейната неоснователност, като развива съображения в подкрепа правилността на оспорваното решение. Прокурорът от Върховна касационна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, шесто отделение, счита касационната жалба за процесуално допустима, като подадена в преклузивния срок по чл. 211, ал. 1 от АПК от страна с правен интерес по смисъла на чл. 210, ал. 1 от АПК, за която решението е неблагоприятно, срещу подлежащ на касационно оспорване съдебен акт. Разгледана по същество е неоснователна. С обжалваното решение Административен съд Пловдив е отменил Решение 2153-15-315/14.12.2023 г. на директора на ТП на НОИ Пловдив, с което е отхвърлена жалбата на И. Р. срещу Задължителни предписания ЗД-1-15-01444199/31.10.2023 г. и Задължителни предписанияЗД-1-15-01444267/31.10.2023 г., издадени от контролен орган на ТП на НОИ Пловдив. Процесните предписания са издадени на И. Г. Р., на основание чл. 108, ал. 1, т. 3 от КСО и чл.37 от Инструкция 1 от 03.04.2015 г. за реда и начина за осъществяване на контролно- ревизионна дейност от контролните органи на НОИ, задължавайки я да заличи данните, подадени по реда на чл.5, ал.4, т.1 от КСО с декларация, обр. 1 за нея с код за вид осигурен 13 регистриран земеделски стопанин за периоди от 08.05.2009 г. до 31.03.2010 г., от 01.09.2010 г. до 10.01.2017 г., от 11.07.2017 г. до 31.12.2021 г., както и от 01.01.2022 г. до 31.12.2022 г. и от 01.03.2023 г. до 31.03.2023 г. След извършена проверка по разходите на държавното обществено осигуряване на И. Р., приключила с Констативен протокол КВ-5-15-01444294/31.10.2023 г., е установено, че регистрацията на жалбоподателката като земеделски стопанин за периода 17.05.2007 г., с периоди на прекъсване на дейност, изразяваща се в производство на непреработени продукти от селското стопанство, с изключение на доходите от декоративна растителност, не отговаря на изискванията за регистриран земеделски стопанин по смисъла на КСО, тъй като няма регистриран по реда на чл. 137 от Закона за ветеринарномедицинската дейност (ЗВД) животновъден обект. Недоволна от цитираните предписания Р. ги обжалва по административен ред пред директора на ТП на НОИ Пловдив, като прилага договори за наем между Про Агро 2000 ЕООД и нея, в качеството й на наемател на животновъден обект 6300-Б-0001 за угояване на патици-мюлари, от 2013 г. до 2023 г. и разпечатки на хронологична ведомост за периода 01.01.2009 г.- 31.11.2023 г. на Про Агро ЕООД с доставчик И. Р.. Във връзка с релевираните възражения директорът на ТП на НОИ Пловдив е приел, че лицето е регистрирано като земеделски стопанин, на основание Наредба 3/29.01.1999 г. за създаване и поддържане на Регистър на земеделските стопани, на 26.03.2007 г. След този момент регистрация е извършвана периодично, но информация за това не се съхранява повече от 3 години. По данни на лицето, в животновъдния обект е имало налични птици, вариращи от 400 до 700 броя през периода 2011-2023 г. С атакуваното пред Административен съд Пловдив решение, директорът на ТП на НОИ Пловдив е отхвърлил жалбата на Р. против задължителните преписания, приемайки, че наличието на регистрация на лицето в регистъра на земеделските стопани не се явява самостоятелно и достатъчно основание, за да възникне осигурително правоотношение с произтичащите от него права. Собственикът или ползвателят на животновъдния обект е задължен да го регистрира в Областна дирекция по безопасност на храните, по местонахождение на обекта, по чл.137 от Закона за ветеринаромедицинската дейност. В конкретния случай органът прави извод, че не е доказано, че лицето е извършвало трудова дейност произвеждане на животинска продукция, предназначена за продажба, същото няма качеството на осигурено лице, независимо че за него са подавани данни в НОИ и са внасяни осигурителни вноски, както и че не е спазен режимът на регистрация на животновъден обект по реда на чл. 137 от ЗВМД. Р. е ползвала животновъден обект по силата на сключен договор за наем, т.е. стопанисвала е място, където временно или постоянно са се отглеждали и настанявали животни, но не е заявила промяна в обстоятелствата по чл.137, ал.9, т.3-7 ЗВД, съобразно изискванията на чл.137в ЗВД, т.е. дори и да е било осъществявано от страна на земеделския производител производство на животинска продукция с цел продажба, то реално не е ползван надлежно регистриран животновъден обект по см. на чл.137 ЗВД за извършване на заявената от г-жа Р. дейност. За да уважи сезиралата го жалба, първоинстанционният съд е приел, че оспореният административен акт е издаден от компетентен по смисъла на чл. 117, ал. 1, т. 3 от КСО орган, в рамките на вменената му териториална компетентност, в предписаната от закона форма и при наличие на материалноправно основание за това, при спазване на процесуалноправните правила по отношение на произнасянето с един административен акт по две отделни жалби, но при допуснати съществени процесуални нарушения, довели до издаването му в противоречие с материалноправните разпоредби, уреждащи този вид отношения. Посочил е, че от представените по делото писмени доказателства не се доказва тезата на административния орган, че през процесния период липсва валидна регистрация на животновъден обект и не е осъществявана дейност, свързана с производство на животинска продукция, предназначена за пазара. Достигнал е до извод, че са изпълнени кумулативните условия на задължително осигурените по КСО земеделски стопани, поради което Р. се явява самоосигуряващо се лице, тъй като попада сред изброените в чл. 4, ал. 3, т. 4 от КСО, вр. с § 1, ал. 1, т. 5 от ДР на КСО лица. Подадените от нея данни като самоосигуряващо се лице са коректни и не следва да бъдат заличавани, в какъвто смисъл са задължителните предписания, издадени от контролния орган на ТП на НОИ Пловдив. Решението е правилно. При постановяване на решението си съдът е обсъдил правнорелевантните за спора факти и е направил обоснован извод за незаконосъобразност на обжалвания административен акт. При разглеждане на жалбата, съгласно чл. 168 от АПК, съдът не се е ограничил само с доводите на жалбоподателя, а е проверил акта на всички основания по чл. 146 от АПК, обсъдил е всички доказателства на страните. Решението е постановено в съответствие с писмените доказателства по делото и относимата към казуса материалноправна уредба, които обуславят направените изводи от съда. Понятието "осигурено лице" по смисъла на част първа от КСО е дефинирано легално в разпоредбата на § 1, ал. 1, т. 3 от ДР на КСО, според която такова е "физическо лице, което извършва трудова дейност, за която подлежи на задължително осигуряване по чл. 4 и чл. 4а, ал. 1 и за което са внесени или дължими осигурителни вноски; осигуряването на лицето, което е започнало трудова дейност съгласно чл. 10, продължава и през периодите по чл. 9, ал. 2, т. 1 - 3 и 5; самоосигуряващите се лица се смятат осигурени за времето, през което са внесени дължимите осигурителни вноски по чл. 6, ал. 8, а лицата по чл. 4а се смятат осигурени за времето, през което са внесени дължимите осигурителни вноски." В чл. 10, ал. 1 от КСО е регламентирано, че осигуряването възниква от деня, в който лицата започват да упражняват трудова дейност по чл. 4 или чл. 4а, ал. 1 и за който са внесени или дължими осигурителни вноски и продължава до прекратяването. В чл. 4, ал. 1 от КСО са изброени лицата, задължително осигурени за общо заболяване и майчинство, инвалидност поради общо заболяване, старост и смърт, трудова злополука и професионална болест и безработица по този кодекс, а в чл. 4, ал. 3 са изброени задължително осигурените за инвалидност поради общо заболяване за старост и за смърт лица, между които в т. 4 и "регистрираните земеделски стопани и тютюнопроизводители". Съгласно чл. 4, ал. 4 от КСО, лицата по, ал. 3, т. 1, 2 и 4 по свой избор могат да се осигуряват и за общо заболяване и майчинство. Легално понятието "регистрирани земеделски стопани и тютюнопроизводители" по смисъла на КСО е определено в § 1, ал. 1, т. 5 от ДР на КСО, като "физическите лица, които произвеждат растителна и/или животинска продукция, предназначена за продажба, и са регистрирани по установения ред". В чл. 5, ал. 2 от КСО е регламентирано, че самоосигуряващо се е физическо лице, което е длъжно да внася осигурителни вноски за своя сметка. В чл. 1, ал. 1 от Наредбата за обществено осигуряване на самоосигуряващите се лица, българските граждани на работа в чужбина и морските лица, е предвидено, че задължението за осигуряване за самоосигуряващите се лица по чл. 4, ал. 3, т. 1, 2 и 4 от Кодекса за социално осигуряване, включително регистрираните земеделски стопани и тютюнопроизводители възниква от деня на започване или възобновяване на трудовата дейност и продължава до нейното прекъсване или прекратяване. Редът за регистрация на земеделските стопани е регламентиран в Наредба 3 от 29.01.1999 г. за създаване и поддържане на регистър на земеделските стопани, според която лицето следва да е регистрирано по установения ред, т. е. по реда, предвиден в Наредбата и да произвежда растителна и/или животинска продукция, предназначена за продажба. По делото безспорно е установено, че Р. е регистрирана като земеделски стопанин на 26.03.2007 г., без прекъсване на дейността, и със срок на валидност до 25.03.2008 г., с последващи последователни регистрации. Дейността й, съгласно попълнените анкетни формуляри е отглеждане на птици, първоначално в землището на гр.Раковски, а впоследствие в землището на с.Войводово, община Хасково. Това обстоятелство остава неопровергано и поради информацията, получена от ТД на НАП, че същата е подавала за целия период ГДД по чл.50 ЗДДФЛ с декларирани доходи от отглеждането на птици, и поради сключените договори за наем с Про Агро 2000 ООД с надлежно регистриран животновъден обект 6300-Б-0001 за отглеждане на патици, и поради многобройните писмени доказателства за угояването и доставката на угоени през годините патици-мюлари. В условията на пълно и главно доказване е установено, че през целия процесен период И. Р. е осъществявала трудова дейност като регистриран земеделски стопанин, произвеждайки продукция, предназначена за продажба. Правилно първоинстанционният съд е приел, че по отношение на Р. са спазени изискванията на законовата разпоредба, съдържаща определението осигурено лице по смисъла на КСО и лицето реално е осъществявало дейност като земеделски производител, произвеждайки продукция, предназначена за продажба, след регистрация по законовия ред. Касационният довод за необоснованост се преценява като неоснователен. Решаващият съд е извършил самостоятелна преценка на събраните по делото доказателства и на доводите на страните, постановил е решението си при изяснена фактическа обстановка и е подвел фактите под вярната правна квалификация. Формираното вътрешно убеждение не се отклонява от правилата на формалната и правната логика, а фактическите и правните изводи на съда не са опорочени от грешки и превратно тълкуване в насоки, които не са нормирани от закона. Решението е постановено в съответствие с точното тълкуване и прилагане на материалния закон и като законосъобразно и обосновано същото следва да бъде потвърдено. С оглед изхода на спора, на ответната страна се дължат разноски за адвокатско възнаграждение, които са претендирани своевременно и които следва да бъдат определени на 400 лева, вземайки предвид и направеното възражение от касатора за присъждане на разноски в минимален размер. Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо от АПК, Върховният административен съд, шесто отделение,