Решение № 10754 от 26.07.2012 г. на ВАС по адм. д. № 14965/2011 г.

Решение № 10754 от 26.07.2012 г. на ВАС по адм. д. № 14965/2011 г., I о., докладчик съдията Искра Александрова Производството е по реда на чл. 208 и сл. от АПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от директора на дирекция "ОУИ"-София против решение № 4115 от 30.08.2011 г., постановено по адм. д. № 123/2011 г. от Административния съд София-град. С обжалваното решение по жалба на "Съни блу " ООД е отменен ревизионен акт (РА) № 20001003271/07.09.2010 г., издаден от инспектор по приходите в ТД на НАП-София, в частта на непризнато право на приспадане на данъчен кредит за данъчен период м. 12.2009 г. в размер на 440 956,43 лева и съответно начислени лихви за забава за данъчни периоди м. 01.2010 г. и м. 03.2010 г. поради непризнаването на данъчния кредит. Със същото решение ответната дирекция е осъдена да заплати на жалбоподателя разноските, направени по делото в размер на 16958 лева. В касационната жалба се твърди неправилност на решението. Наведените касационни основания са всичките по чл. 209, т. 3 от АПК-нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Иска се отмяна на решението и постановяване на друго по съществото на спора, с което да се отхвърли жалбата срещу ревизионния акт. Претендират се разноски. Ответникът в касационното производство-"Съни Блу " ООД чрез процесуалния си представител по делото оспорва касационната жалба по съображения, подробно развити в писмена защита и поддържани в съдебно заседание. Иска се потвърждаване на решението. Претендира разноски. Върховната административна прокуратура чрез участващия по делото прокурор изразява становище за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд в настоящия съдебен състав преценява касационната жалба като допустима, тъй като е подадена в законоустановения 14-дневен срок от надлежна страна. По отношение на основателността й съдът приема следното: С РА на дружеството е отказано да се признае правото на данъчен кредит по три броя фактури всичките от 01.12.09 г., както следва: № № № 4631; 4632; 4634, издадени от "Мармет " ООД на физическите лица Методи Трохаров, Галина Трохарова и Мартин Кръстев. Въпросните фактури са с предмет-изграждане на хотелски комплекс "Блу Ориндж"-гр. Созопол, включващ сграда, летен павилион, блок А, блок Б, приемен блок, съгласно договор за строителство от 01.12.2005 г. Констатациите в РА са, че съгласно дружествен договор от 08.02.2010 г. се увеличава капиталът на дружеството чрез непарични вноски, представляващи поземлен имот идент. № 67800, находящ се в гр. Созопол, местност "Герени" и сградите върху него на обща стойност 2 993 653 лева, които са апортирани след издаване на фактурите и упражняване правото на кредит. Установено е, че данъчният кредит е упражнено от дружеството преди датата на вписване на апорта, а именно през м. 01.2010 г. за което е представен опис приложение № 7 към чл. 60, ал. 5. Приходният орган е посочил, че съгласно изискванията на чл. 71, т. 1 от ЗДДС лицето може да упражни правото си на приспадане на данъчен кредит при условие, че притежава данъчен документ, съставен в съответствие с изискванията на чл. 114 и 115, а в конкретния случай фактурите са издадени на физически лица, а не на дружеството, предявило право на приспадане на ДДС. Приходният орган е приел, че към датата на упражняването на правото данъчен кредит не са налице доказателства за наличие на данъчно събитие по смисъла на чл. 25, ал. 1-6 от ЗДДС и не е налице доставка по смисъла на чл. 9 от ЗДДС, поради което на ревизирания субект е отказано правото на данъчен кредит. Прието е също така, че в конкретния случай хипотезата на чл. 60 от ППЗДДС е неприложима, тъй като апортните вноски са направени от лицата с дружествен договор от 08.02.2010 г. т. е. след издаване на фактурите и след упражняване правото на приспадане на данъчен кредит, както и че не е спазен срока, залегнал в чл. 72, ал. 1 от ЗДДС. Съдът е преценил жалбата срещу РА като основателна. Приел е, че в конкретния случай е осъществен фактическия състав на чл. 10, ал. 2 от ЗДДС във вр. с чл. 60, ал. 2 от ППЗДДС. За да формира този извод съдът е кредитирал безспорни по делото обстоятелства, обстоятелства, установени чрез събраната по делото съдебно-икономическа експертиза, както и такива, установени от събраните писмени документи. Съдът е приел за установени следните релевантни за спора обстоятелства- физическите лица, апортирали имота не са ползвали данъчен кредит за предоставените им услуги във връзка с изграждането му, апортираните имоти са използвани от дружеството за извършване на облагаеми доставки-предоставяне на хотелски услуги, доставчикът "Мармет" ООД е регистриран по ЗДДС към датата на фактурите и доставките са облагаеми. Услугите са придобити от апортиращите до 5 години преди вписването на апорта в търговския регистър. При тези установени обстоятелства съдът е приел наличието на хипотезата на чл. 60, ал. 2 от ППЗДДС. Съдът е посочил, че правото на данъчен кредит е упражнено в рамките на срока по чл. 60, ал. 7 от ППЗДДС, т. е. своевременно. Съдът е отхвърлил възражението на ответника, че правото е упражнено преди възникването му с оглед протокола от общото събрание на дружеството от 08.02.2010 г. Съдът е анализирал съдържанието на този протокол приемайки, че той е съставен за целите на вписването на апорта в имотния регистър, а не с цел вписването на апорта в търговския регистър, което е извършено на 19.12.2009 г. Преценени са като неоснователни възраженията на ответника за липса на доставка по процесните фактури. Настоящият съдебен състав на касационната инстанция преценява обжалваното решение като правилно. Съдът е извършил обективна и правилна преценка на събраните по делото доказателства в резултат на която обосновано е приел, че в настоящия случай е осъществена хипотезата на чл. 60, ал. 2 от ППЗДДС. Съдът е цитирал разпоредбата в решението си, което обезсмисля възпроизвеждането й отново в настоящото решение. Приетите от съда за установени обстоятелства по спора осъществяват хипотезата на цитираната норма. Видно от съдържанието й е, че правоприемникът на апорта има право на приспадане на данъчния кредит за получени стоки и услуги дори тогава, когато апортиращият не е имал право на приспадане. При тази нормативна регламентация ирелевантни са доводите на касатора, че апортиращите физически лица не са притежавали правото на данъчен кредит, което да прехвърлят с апорта. В касационната жалба, директорът на дирекция "ОУИ"-София възразява, че е недопустимо с ППЗДДС да се елиминира уреденото от закона прехвърлително правоприемство и замяната му с учредително такова. Касаторът обаче не сочи конкретно коя е нормата от Правилника, която влиза в противоречие с чл. 10, ал. 2 от ЗДДС. С оглед характера на спора следва, че нормата от Правилника, която касаторът вероятно има предвид е чл. 60, ал. 2 от ППЗДДС. Правото на данъчен кредит е отказано с РА по съображения съвършено различни от възражението за колизия между норма от ППЗДДС и норма от ЗДДС, поради което първоинстанционния съд правилно се е ограничил в анализа си до спорните обстоятелства и до въпроса доколко с тях са осъществени хипотезите на приетите за относими от органа по приходите правни норми. Правилно административният съд е преценил като неоснователно възражението на ответната дирекция, че правото на данъчен кредит е упражнено преди възникването му. Видно от удостоверение изх. № 20110429110819/29.04.2011 г. на Агенцията по вписванията (лист 140 от делото) е, че апортът е вписан в търговския регистър на 19.12.2009 г. Правото на данъчен кредит е упражнено със съставянето и представянето на опис на стоките и услугите, получени във връзка с правоприемството по чл. 10 ЗДДС (лист 27 от делото), който е подаден в ТД на НАП на 13.01.2010 г. Следователно, правото на данъчен кредит е упражнено след възникването му. Неоснователно се поддържа от касатора, че правото на данъчен кредит по процесните доставки е възникнало едва през м. 02.2010 г. Правилно, съдът е посочил, че протоколът на общото събрание на дружеството от 08.02.2010 г. е съставен за целите на вписването на апорта в имотния регистър. Неоснователно е възражението на касатора, че по процесните фактури не са налице реални доставки, тъй като данъчното събитие във връзка с които те са издадени е осъществено приблизително една година преди това. Това възражение по аргумент от чл. 182 от ЗДДС е относимо евентуално към административнонаказателната отговорност на доставчика, но не е основание за обосновано твърдение, че фактурите не удостоверяват реални доставки. Реалността на доставките по фактурите се установява от множеството документи, представени по делото касаещи приемането на строежа и въвеждането му в експлоатация, в които като строител е записан именно издателят на въпросните фактури. По тези съображения, настоящият състав на Върховния административен съд преценява като правилно обжалваното решение. Изводите на съда, че за жалбоподателя е възникнало правото на данъчен кредит по процесните фактури, както и че то е упражнено законосъобразно са обосновани и правилни, тъй като установените по делото факти осъществяват фактическия състав на чл. 60, ал. 2, ал. 4, ал. 5, ал.6 и ал. 7 от ППЗДДС във вр. с чл. 10, ал. 2 от ЗДДС. Съдът е анализирала всички относими към спора обстоятелства и възражения на страните по делото. Не са налице твърдяните касационни отменителни основания, поради което решението на административния съд като правилно следва да се остави в сила. Ответникът в касационното производство е направил искане за присъждане на разноски, но не са представени доказателства за направени такива пред касационната инстанция. Воден от горните съображения и на осн. чл. 221, ал. 2 от АПК, Върховният административен съд