Решение № 76 от 12.03.2009 г. на ВКС по гр. д. № 6198/2007 г.

Решение № 76 от 12.03.2009 г. на ВКС по гр. д. № 6198/2007 г., I г. о., ГК, докладчик съдията Теодора Гроздева Производството е по реда на § 2, ал. 3 от ПЗР на ГПК във връзка с чл. 218а и сл. от ГПК (отм.). Образувано е по касационна жалба на П. В. Б. срещу решение № 42 от 20.06.2007 г. на Бургаския апелативен съд, граждански състав по гр.д. № 46 от 2007 г., с което е оставено в сила решение № 129 от 3.11.2006 г. по гр.д. № 671 от 2005 г. на Сливенския окръжен съд в частта, с която П. В. Б. е осъден да заплати на М. М. Б., Т. В. Б. и И. В. Б. на основание чл. 240 от ЗЗД сумата 10 000 лв., представляваща невърната в срок сума по договор за заем от 29.11.2000 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от завеждане на иска на 30.11.2005 г. до окончателното плащане и 800 лв. разноски по делото и е отменено решението на Сливенския окръжен съд в частта, с която е отхвърлен иска на М. М. Б., Т. В. Б. и И. В. Б. против П. В. Б. за заплащане на мораторна лихва върху сумата 10 000 лв. за периода от 1.12.2003 г. до 30.11.2005 г. в размер на 2 357,64 лв. и вместо него е постановено решение за осъждане на П. Б. да заплати тази сума, както и още 569 лв. разноски по делото. В жалбата се правят оплаквания за необоснованост и неправилност на решението поради допуснати нарушения на материалноправни разпоредби, както и съществени нарушения на процесуални норми- основания за касационно обжалване по чл. 218б, ал. 1, б. "в" от ГПК (отм.). Твърди се, че представената по делото разписка от 29.11.2000 г. няма белезите на договор за заем. Неправилно съдилищата не са приели и зачели възникналите и относими към спора облигационни отношения с А. А. Неправилно е прието, че плащайки сумата на А. А., касаторът не е погасил задължението си към наследодателя на ищците и заемодател В. И. Б., въпреки че последният имал задължение към А. по запис на заповед от 27.06.2000 г. и въпреки че в споразумението на касатора с А. ясно било записано, че с това плащане се погасява задължението на касатора към В. Б. по разписката от 29.11.2000 г. Постигнатото споразумение между касатора, Б. и А. не било писмено, но съгласието на А. било такова по чл. 101 от ЗЗД, а на гърба на записа на заповед сам Б. е направил отбелязване за плащането. Касаторът е встъпил като съдлъжник в дълга на Б. към А. и е погасил частично този дълг. Освен това, съдът не изложил доводи защо приема, че разписката от 29.11.2000 г. не е във връзка с договора за продажба на лек автомобил, макар същата да е издадена в деня на сключване на този договор за продажба. Неправилно съдът не е приел за установени обстоятелствата, които касаторът искал да докаже чрез разпит на заемодателя по реда на чл. 114 от ГПК (отм.), който не бил проведен поради неявяването на заемодателя. Неправилно било и решението, с което касатора е осъден да заплати лихви върху получената в заем сума, макар в самата разписка от 29.11.2000 г. да нямало уговорено задължение за заплащане на такива лихви. В срока по чл. 218г от ГПК (отм.) с писмено становище ответницата М. М. Б. оспорва жалбата. Останалите ответници Т. В. Б. и И. В. Б. не вземат становище по жалбата. Върховният касационен съд, състав на Първо отделение на Гражданска колегия, след като взе предвид събраните по делото доказателства и обсъди наведените от касатора основания да обжалване на решението, счита следното: Касационната жалба е допустима- подадена е от легитимирана страна, в срока по чл. 218в, ал. 1 от ГПК (отм.) и срещу решение на въззивен съд, което съгласно на чл. 218а, ал. 1, б. "а" от ГПК (отм.) подлежи на касационно обжалване. В нея се съдържа точно и мотивирано изложение на касационните основания. Разгледана по същество, жалбата е основателна. За да постанови решението си за уважаване на предявения от М. М. Б., Т. В. Б. и И. В. Б. като наследници на В. И. Б. срещу П. В. Б. иск с правно основание чл. 240 от ЗЗД за сумата 10 000 лв., въззивният съд е приел за установено, че представената по делото разписка от 29.11.2000 г., носеща подписите на В. Б. и П. Б., има характера на договор за заем и удостоверява получаването на заем в размер на 10 000 лв. от Б. Тъй като липсват писмени доказателства за връщането на дадената в заем сума на посочената в разписката дата- 1.12.2000 г., съдът е уважил иска за присъждане на сумата 10 000 лв. и мораторна лихва върху тази сума от 1.12.2003 г. до датата на завеждане на иска- 30.11.2005 г. Приел е също така, че от представените по делото доказателства не може да се направи извод за връзка между задължението на Б. по договора за заем от 29.11.2000 г. и договора за продажба на МПС, по който заемодателят В. Б. е действал като пълномощник на продавачите на автомобила. Не било установено по този договор за продажба да е останало неиздължено задължение на Б. към Б. за сумата 10 000 лв. Приетата от съда разписка от А. А. е счетена за неотносимо към спора доказателство, тъй като последната не можела да се свърже нито с договора за продажба на МПС, нито с договора за заем. Това решение е валидно и допустимо, но неправилно. Действително, правилно е било прието от съда, че между страните е бил сключен договор за заем, макар документът от 29.11.2000 г. да не е озаглавен договор, а разписка. Същият е подписан от двете страни по договора за заем /заемодателя и заемателя/ и в него са обективирани съгласието на страните за даване в заем на сумата 25 000 лв. и уговорка за връщане на тази сума най-късно на 1.12.2000 г. Тоест, тази разписка съдържа всички съществени елементи на договора за заем - страни, предмет и срокове за изпълнение на поетото задължение. Тя обективира не само постигнато между двете страни по договора съгласие за даване на заем срещу задължение за връщане на дадената в заем сума в определен срок, но и реалното получаване на сумата от заемателя. Обосновано е прието за неоснователно възражението на ответника, че разписката от 29.11.2000 г. не представлявала договор за заем, а обективира задължението на заемателя по договор за продажба на МПС от 5.12.2000 г. Действително, този договор е подписан от същите страни като договора за заем от 29.11.2000 г.- Васил Б. като пълномощник на продавачите на МПС и касатора П. Б. като купувач на МПС. Разписката /договора за заем/ от 29.11.2000 г. обаче е сключена около 1 седмица преди сключване на договора за продажба на МПС и в нея няма изявление на страните, че отбелязаната в нея сума представлява дължима цена по договор за продажба на лек автомобил. Напротив, изрично е записано в разписката, че сумата 25 000 лв. се дава в заемна Б. Изводът, че разписката от 29.11.2000 г. няма връзка със задължението на Б. по договора за продажба на МПС от 5.12.2000 г., се подкрепя и от факта, че в разписката от 29.11.2000 г. заемодателят В. Б. е посочен като лице, на което се дължи сумата 25 000 лв. в лично качество, а не като пълномощник на продавачите по договора за продажба на МПС от 5.12.2000 г. Необосновано и в нарушение на съществените процесуални правила на чл. 188, ал. 1 от ГПК (отм.) обаче въззивният съд не е обсъдил всички представени по делото доказателства и възражението на ответника за недължимост на претендираната сума от 10 000 лв. поради заплащането на тази сума на кредитор на кредитора- А. А. Макар и непрецизно формулирано, това възражение на ответника по същество е възражение за погасяване на паричното задължение при условията на чл. 75, ал. 1, изр. 2 от ЗЗД - когато плащането е било извършено на трето лице /в случая кредитор на кредитора/ и кредиторът го е потвърдил или се е възползвал от него. Като не е обсъдил представените във връзка с това възражение запис на заповед от 27.06.2000 г. с направено на гърба на този запис на заповед от първоначалния ищец по делото В. Б. отбелязване за частично плащане на задължението на 6.12.2000 г., на 7.05.2001 г.и на 29.06.2001 г., разписка от А. А. за получаване на суми от ответника П на 6.12.2000 г., на 7.05.2001 г. и на 29.06.2001 г., определение от 1.07.2005 г. на Сливенския районен съд по гр.д. № 1* от 2005 г. и издаден въз основа на това определение изпълнителен лист, въззивният съд е достигнал до неправилния извод за дължимост на сумата от 10 000 лв. по договора за заем от 29.11.2000 г. На следващо място, в нарушение на задължението си по чл. 109, ал. 2 от ГПК (отм.), въззивният съд не е отделил спорното от безспорното между страните във връзка с представените от ответника запис на заповед и разписка от А. А. /не е изслушал становището на ищците затова съществувало ли е и дължимо ли е било задължението на първоначалния ищец В. Б. към А. А. към момента на плащанията по записа на заповед, направени от ответника П на 6.12.2000 г., 7.05.2001 г. и 29.06.2001 г. и довели ли са тези плащания до частично погасяване на задължението на В. Б. към А. А. по този запис на заповед, тоест налице ли е облагодетелстване на кредитора В. Б. от тези плащания по смисъла на чл. 75, ал. 1, изр. 2 от ЗЗД. Поради допуснатите от съда горепосочени нарушения на съществените процесуални правила на чл. 188, ал. 1 от ГПК (отм.) и чл. 109, ал. 2 от ГПК (отм.) и на основание чл. 218ж, ал. 1, изр. 2 от ГПК (отм.) обжалваното решение следва да бъде отменено, а делото по предявения иск с правно основание чл. 240 от ЗЗД - върнато за ново разглеждане от друг състав на Бургаския апелативен съд. Съответно следва да бъде отменено и решението по иска с правно основание чл. 86 от ЗЗД за присъждане на обезщетение за забавено плащане само върху частта от заема, която не е била погасена от ответника, както и в частта за присъдените на страните разноски. Воден от горното, Върховният касационен съд, състав на Първо отделение на Гражданска колегия