Решение № 25 от 31.01.2012 г. на ВКС по т. д. № 1150/2010 г.

Решение № 25 от 31.01.2012 г. на ВКС по т. д. № 1150/2010 г., II т. о., ТК, докладчик съдията Боян Балевски Производството е по чл. 290 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на [фирма]- [населено място] срещу решение № 819 от 10.06.2010 г. на Пловдивски окръжен съд по гр. д. № 855/2010 г., с което е потвърдено решение № 24 от 6.01.2010 г. на Асеновградски районен съд, постановено по гр. д. № 1290/08 по описа на съда, с което исковете на касатора срещу [фирма]-гр. С., област Пловдивска за присъждане на сумите от 8 324,56 лева-дължима наемна цена за периода м. март-м. май 2008 г., 687,34 лева-лихва по чл. 86 от ЗЗД и 337,13 лева-консумирана ел. енергия за същия период са отхвърлени като недопустими. В касационната жалба се излагат доводи за неправилност на въззивното решение, доколкото съдът е допуснал съществено нарушение на процесуалните правила. Ответникът по касационната жалба чрез процесуалния си представител изразява становище за нейната неоснователност. С определение № 659 от 12.10.2011 г., постановено по настоящото дело въззивното решение е допуснато до касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК по процесуалноправния въпрос за това, какъв вид иск, установителен или осъдителен следва да се предяви от кредитора при издадена в негова полза заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК и направено от длъжника възражение по чл. 414 от ГПК. Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, след преценка на данните по делото и съобразно правомощията си по чл. 290 и сл. от ГПК констатира следното: За да потвърди с обжалваното решение решението от 6.01.2010 г. на Асеновградски районен съд, постановено по гр. д. № 1290/08 по описа на съда, с което осъдителните искове на касатора срещу [фирма] за сумите от 8 324,56 лева-дължима наемна цена за периода м. март-м. май 2008 г., 687,34 лева-лихва по чл. 86 от ЗЗД и 337,13 лева - консумирана ел. енергия за същия период са отхвърлени като недопустими, въззивният съд е изложил мотиви в насока прилагането на разпоредбата на чл. 415, ал. 1 от ГПК, която регламентира исковата защита на кредитора при издадена в негова полза заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК и направено от длъжника възражение по чл. 414 от ГПК като такава с иск за установяване на вземането, за което е издадена вече заповедта за изпълнение по чл. 410 от ГПК. Решаващият състав е разгледал и се произнесъл по искова молба, чиято обстоятелствена част сочи недвусмислено, че спорът е по иск по чл. 415, ал. 1 от ГПК, с който се търси защита в пределите на установяване на оспореното с възражение от длъжника вземане, но не и присъждането му в негова полза, за което същият вече разполага със самата заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК, която макар и не влязла в сила е вече налична като изпълнителен титул. При констатирано противоречие на обстоятелстваната част на исковата молба и нейния несъответстващ осъдителен петитум, решаващият съд е следвало да процедира по реда на чл. 129, ал. 2 от ГПК като даде възможност на ищеца да отстрани нередовностите на исковата молба в съответствие с надлежните указания на съда в тази насока. По този въпрос ВКС се е произнесъл с поредица решения по чл. 290 ГПК, които се явяват задължителна за съдилищата практика на ВКС: решение № 27 от 8.03.2010 г. по т. д. № 521/2009 г. на Първо отделение на ТК на ВКС, Р, № 138/25.06.2010 г. по т. д. № 927/2009 на II ро т. о., Р № 102/9.07.2010 г. по т. д. № 767/2009 г. I во т. о., Р 158/13.10.2010 г. по т. д. № 1086/2009 г. на II ро т. о. и други, в които се приема, че когато е предявен иск по реда на чл. 415, ал. 1 от ГПК за установяване на вземане, за което има издадена заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК и подадено възражение по чл. 414 от ГПК от страна на длъжника и този иск е с погрешно формулиран осъдителен петитум, вместо с надлежен установителен, то се касае за нередовност на исковата молба, а не за недопустимост на иска. Следователно задължение на въззивния съд е било да предприеме необходимите процесуални действия по отстраняване нередовността на исковата молба, съгласно т. 4 от ТР № 1/17.07.2001 г. на ОСГК на ВКС, което макар и по стария ГПК не е изгубило актуалността си и по сега действащия процесуален закон. При това положение, обжалваното решение на въззивната инстанция се явява постановено при съществено нарушение на процесуалните правила- чл. 129, ал. 2 от ГПК, което е основание за касационно обжалване по чл. 281, т. 3, предл. 2 от ГПК. С оглед изложеното и съобразно с разпоредбите на чл. 293, ал. 4 ГПК обжалваното решение следва да се отмени като незаконосъобразно и делото да се върне на друг състав на въззивния съд за изпълнение на необходимите процесуални действия по отстраняване нередовността на исковата молба, съгласно т. 4 от ТР № 1/17.07.2001 г. на ОСГК на ВКС и в зависимост от резултата от това, на евентуално произнасяне по същество на въззивната жалба. Водим от горното ВКС, състав на второ търговско отделение