Решение № 7405 от 17.06.2021 г. на ВАС по адм. д. № 4729/2021 г.

Решение № 7405 от 17.06.2021 г. на ВАС по адм. д. № 4729/2021 г., II о., докладчик съдията Бранимира Митушева Производството е по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/. Образувано е по касационна жалба на кмета на район "Нови Искър", Столична община, чрез процесуалния представител юрк. Ю. Д., срещу Решение № 836 от 12.02.2021 г., постановено по адм. дело № 4033/2020 г. по описа на Административен съд – София град, с което е отменена заповед № РНИ-20-РД-09-170/24.04.2020 г. на кмета на район "Нови Искър", Столична община, и е осъдена Столична община да заплати разноски по делото. В касационната жалба се релевира касационно основание по чл. 209, т. 3 АПК – необоснованост и неправилност, поради нарушение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Излагат се доводи, че първоинстанционният съд неправилно е приел, че не е посочен ясен срок за учредяване на правото на преминаване. Твърди се още, че определената оценка вече е била предмет на съдебен контрол. Претендира се отмяна на съдебното решение и потвърждаване на оспорената заповед, както и присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Ответникът – М. Ц., редовно призован, чрез процесуалния си представител адв. Н., изразява становище за неоснователност на касационната жалба по съображения, изложени в писмен отговор и писмена защита, както и претендира присъждане на разноски пред касационната инстанция, съгласно представен списък на разноските. Ответникът – Д. С., редовно призован, изразява становище за основателност на касационната жалба по съображения, изложени в писмени бележки. Представителят на Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд /ВАС/, състав на второ отделение, като взе предвид становищата на страните и извърши проверка на обжалваното решение на наведеното касационно основание съгласно разпоредбата на чл. 218, ал. 1 от АПК и след служебна проверка за валидността, допустимостта и съответствието на решението с материалния закон по реда на чл. 218, ал. 2 от АПК, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима, като подадена от надлежна страна, за която съдебният акт е неблагоприятен и в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК. Разгледана по същество, жалбата е основателна. Производството пред административния съд е образувано по жалба, подадена от М. Ц., срещу заповед № РНИ-20-РД-09-170/24.04.2020 г. на кмета на район "Нови Искър", Столична община, с която на основание чл. 192, ал. 2 от Закона за устройство на територията /ЗУТ/ е учредено на Д. С. право на преминаване през поземлен имот с идентификатор 00357.5355.45 по кадастралната карта и кадастралните регистри на гр. Нови Искър, собствен на М. Ц., с цел осигуряване на достъп до собствения му поземлен имот с идентификатор 00357.5355.44, за което е определена и цена на правото на преминаване в размер на 240 лева, с включено ДДС, за срок от 12 календарни месеци. В заповедта са посочени условията, при които се учредява правото на преминаване, както и срокът на действието му: до влизане в сила на подробен устройствен план /ПУП/, регламентиращ достъпа до имот с идентификатор 00357.5355.44; наличието на друго техническо решение за осъществяване на достъпа до имота, собственост на Д. С.; неплащане на годишната вноска, представляваща обезщетение за преминаване през господстващия поземлен имот. В производството пред административния съд е допусната и приета съдебно-техническа експертиза, съгласно която имотът на заявителя за учредяване на право на преминаване попада в обхвата на действащия ПУП, като в него е предвидена улица, осигуряваща достъп до имота на заявителя, както и проектираното с оспорената заповед трасе за достъп до имота на заявителя е с ширина 1. 75 м. и не позволява достъп с транспортни средства. Според вещото лице достъпът до имот с идентификатор 00357.5355.44, както и до останалите имоти от кв. 156, е възможен по черен път, преминаващ източно на имотите от кв. 156. В заключението се сочи още, че частта на процесния поземлен имот, попадаща в сервитута, не засяга пряко петното, предвидено за основното застрояване, но възпрепятства инвестиционно намерение за допълващо застрояване и препятства необезпокояваното ползване на имота. Определена оценка на правото на преминаване в размер на 240 лева за 12 календарни месеци е била предмет на съдебен контрол, като същата е потвърдена с решение № 16700/09.12.2019 г. по адм. дело № 14843/2018 г. на ВАС. По делото са събрани и гласни доказателства, от които се установява, че зад имот с идентификатор 00357.5355.44 има черен път, достъпен с автомобили целогодишно. За да отмени оспорената заповед първоинстанционният съд е приел, че в нея не е посочен ясен срок, за който се учредява сервитута и същият не е учреден като безсрочен, а цената на правото на преминаване е определена като годишна вноска, а не необходимата при учредяване на сервитут за преминаване по чл. 192 от ЗУТ еднократна такава, поради и което заповедта е постановена в нарушение на материалния закон. Така постановеното решение е неправилно и необосновано, като постановено при допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Относими към спора факти не са изяснени, което е и пречка за надлежна проверка за правилно приложение на материалния закон. Неправилно първоинстанционният съд е приел, че оспорената заповед е постановена в нарушение на материалния закон, поради определяне на цената на правото на преминаване като годишна вноска, а не еднократна такава, както и поради непосочване на ясен срок на учредения сервитут. Съгласно чл. 192, ал. 6 от ЗУТ комисията по чл. 210 от ЗУТ определя цената на правото на преминаване по пазарни цени и тя трябва да се заплати преди издаване на заповед за учредяване на правото на преминаване. В съответствие с цитираната разпоредба в процесния случай от приетите по делото писмени доказателства безспорно се установява, че преди издаване на оспорената заповед собственикът на имот с идентификатор 00357.5355.44 е заплатил определената в размер на 240 лева цена на правото на преминаване, внасяйки сумата по набирателна сметка на Столична община. Така внесената цена на правото на преминаване е била определена от комисията по чл. 210, ал. 1 от ЗУТ и е била предмет на съдебен контрол, при който е потвърдена с решение № 16700/09.12.2019 г. на ВАС по адм. дело № 14843/2018 г. Обстоятелството, че тя е била определена като годишна вноска – в размер на 240 лева за срок от 12 месеца, не би могло да обоснове незаконосъобразност на процесната заповед, доколкото тази оценка, като размер и начин на определяне, подлежи на самостоятелен съдебен контрол и вече е била предмет на друго съдебно производство. Релевантно обстоятелство в настоящото съдебно производство е дали така определената и потвърдена от съда цена на правото на преминаване е била заплатено преди постановяване на оспорената заповед, което и обстоятелство се установява по делото от приложеното заявление вх. № РНИ17-ГР94-704/13.04.2018 г. По отношение на констатираната от административния съд липса на ясен срок, за който се учредява сервитута, следва да се има предвид, че този сервитут няма срок и е с вещно-правни последици за служещия и за обслужвания имот и съгласно чл. 192, ал. 7 от ЗУТ се вписва в имотния регистър по партидата на имотите, които касае. Обстоятелството, че административният орган е обвързал действието на заповедта с настъпването на определени събития не обоснова извод за материална незаконосъобразност на акта само и единствено на това основание. Настоящата съдебна инстанция намира обаче, че първоинстанционният съд е допуснал съществено нарушение на съдопроизводствените правила, като не е изпълнил задълженията си по чл. 171, ал. 2 и ал. 5 от АПК във връзка с чл. 9, ал. 3 и ал. 4 от АПК, произнасяйки се без да събере необходимите за правилното решаване на спора доказателства. За учредяване на право на преминаване през чужд имот по чл. 192, ал. 2 от ЗУТ е необходимо да се установят следните кумулативни материално-правни предпоставки: липсата на постигнато съгласие между собствениците на поземлените имоти; липсата на какъвто и да е друг подходящ начин за достъп към господстващия имот, както и икономическа нецелесъобразност на друго техническо решение. Не е спорно между страните по делото, че първата предпоставка по чл. 192, ал. 2 от ЗУТ в конкретния случай е налице – липсата на постигнато съгласие между собствениците на имот с идентификатор 00357.5355.44 и имот с идентификатор 00357.5355.45. По делото липсват обаче установявания за основния релевантен въпрос по спора – налице ли е друг подходящ начин за достъп до имот с идентификатор 00357.5355.44 и има ли икономическа нецелесъобразност на друго техническо решение. Действително, по делото е била допусната съдебно-техническа експертиза, но видно от заключението на вещото лице и проведения на същото разпит в съдебно заседание, последното не е дало категоричен отговор на въпроса дали е налице друг подходящ начин за достъп до имот с идентификатор 00357.5355.44, като е констатирано само наличието на черен път, който в северната му част е трудно достъпен. За наличието на този черен път свидетелства и разпитания по делото свидетел, както и твърди административния орган в приложените по делото писмени бележки. Доколко обаче е възможно преминаването през този черен път и това е икономически нецелесъобразно не е установено в първоинстанционното производство, като в тази връзка следва да се има предвид също така, че сервитутът за право на преминаване няма за цел да осигурява транспортен достъп, а е в полза единствено на ползвателя му по отношение на имота, за достъп до който се учредява. В конкретния случай административният съд не е възложил изготвянето на допълнителна съдебно-техническа експертиза с оглед установяване на този релевантен факт спрямо приложимата норма на чл. 192, ал. 2 от ЗУТ. Намесата на административния орган по реда на чл. 192, ал. 2 от ЗУТ е допустима само при липса на друг подходящ начин за достъп до имот с идентификатор 00357.5355.44, както и икономическа нецелесъобразност на друго техническо решение. Първоинстанционният съд е бил длъжен да изследва този въпрос в изпълнение на задължението му да съдейства за установяване на обективната истина. Това му задължение следва и от принципа на служебното начало по чл. 9, ал. 3 и ал. 4 от АПК в съдебноадминистративния процес. В противоречие с изискванията и на разпоредбата на чл. 171, ал. 5 от АПК от страна на административния съд не е проявена процесуална активност и на страните не са дадени указания за кои обстоятелства от значение за правния спор следва да представят доказателства. По този начин и тежестта на доказване в процеса не е разпределена съобразно изискванията на чл. 170 от АПК и решението е постановено без делото да е изяснено от фактическа страна, както и без да бъдат изложени каквито и да било мотиви за наличието на една от материално-правните предпоставки по чл. 192, ал. 2 от ЗУТ при издаване на оспорената заповед. С оглед на това правно необоснован се явява изводът на първоинстанционния съд за незаконосъобразност на оспорената заповед. Посочените нарушения на съдопроизводствените правила са съществени, тъй като са довели до неизясняването на делото от фактическа страна, което е и определящо за правилността на съдебното решение и същевременно представлява пречка касационната инстанция да се произнесе по съществото на спора. По изложените съображения обжалваното решение следва да бъде отменено като постановено при съществено нарушение на съдопроизводствени правила, а делото бъде върнато за ново разглеждане от друг състав на Административен съд – София град, при което съдът следва да се произнесе относно законосъобразността на оспорения административен акт като попълни делото с всички допустими и относими доказателства, обсъди в съвкупност събраните доказателства и да обоснове фактическите и правните си изводи относно релевантните по спора факти и обстоятелства. При този изход на спора не се възлагат разноски за настоящото производство. Въпросът относно възлагането им следва да бъде разрешен при новото разглеждане на делото съгласно чл. 226, ал. 3 от АПК. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. второ и чл. 222, ал. 2, т. 1 от АПК Върховният административен съд, второ отделение,