Решение № 10282 от 11.10.2021 г. на ВАС по адм. д. № 6066/2021 г.

Производството е по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/. Образувано е по касационна жалба на кмета на Община Варна, чрез процесуалния представител юрк. П. Цветанова, срещу Решение 372 от 26.03.2021 г., постановено по адм. дело 1860/2020 г. по описа на Административен съд Варна, с което е отменена заповед 2390/2-3/03.07.2020 г. на кмета на Община Варна и е осъдена Община Варна да заплати разноски по делото. В касационната жалба се релевира касационно основание по чл. 209, т. 3 АПК неправилност на съдебното решение, поради нарушение на материалния закон. Твърди се, че неправилно първоинстанционният съд е приел, че при издаване на оспорената заповед е допуснато нарушение на административно-производствените правила, тъй като законодателят е възложил на кмета на общината правомощие да задължи собственика на обекта да извърши необходимите дейности, като му посочи само крайната цел поправяне и заздравяване на обекта, но не и конкретни ремонтни и възстановителни дейности. Според касатора противоречащ на материалния закон и съдебната практика е изводът на съда, че извършеното освидетелстване на обектите, съставляващи търговската част на подлеза, е следвало да се направи за всеки от тях поотделно, а не с общо заключение. Претендира се отмяна на съдебното решение и постановяване на друго, с което да се отхвърли жалбата, алтернативно връщане на делото за ново разглеждане от друг съдебен състав, както и присъждане на разноски по делото за две съдебни инстанции. Прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на процесуалния представител на ответника. Ответникът Д. Ненчовски, редовно призован, чрез процесуалния си представител адв. Дамянов, изразява становище за неоснователност на касационната жалба по съображения, изложени в писмен отговор и писмена защита, както и претендира присъждане на адвокатско възнаграждение. Представителят на Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд /ВАС/, състав на второ отделение, като взе предвид становищата на страните и извърши проверка на обжалваното решение на наведеното касационно основание съгласно разпоредбата на чл. 218, ал. 1 от АПК и след служебна проверка за валидността, допустимостта и съответствието на решението с материалния закон по реда на чл. 218, ал. 2 от АПК, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима, като подадена от надлежна страна, за която съдебният акт е неблагоприятен и в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК. Разгледана по същество, жалбата е неоснователна. Производството пред административния съд е образувано по жалба, подадена от Д. Ненчовски, срещу заповед 2390/2-3/03.07.2020 г. на кмета на Община Варна, с която на основание чл. 195, ал. 4 и чл. 196, ал. 1 от Закона за устройство на територията /ЗУТ/, е одобрен констативен протокол от 14.05.2020 г. на комисия, назначена със заповед 0475/05.02.2020 г., в частта за освидетелстване на самостоятелен обект в подлез с идентификатор 10135.2563.248.1 обект 2 и 3, както и е наредено на собственика на обекта, в срок от 6 месеца, да извърши ремонтни и възстановителни дейности за поправяне на обекта, състоящи се в ремонтиране на стоманобетоновите греди над обектите, които греди са в прилежащата площ на обекта и приведе обекта в съответствие с основните изисквания за хигиена, здраве и околна среда по чл. 169, ал. 1, т. 3 от ЗУТ. Съгласно констативен протокол от 14.05.2020 г. самостоятелните обекти в подлеза са в лошо техническо състояние неизползвани и изоставени, липсва остъкление на дограмата или е начупено, в част от обектите по стените на тавана са налични следи от течове, влага, плесен и мухъл, а окачените тавани са компрометирани, като на много места има висящи електрически проводници от тавана и в част от обектите са налични битови отпадъци. Комисията е констатирала, че подлезът и обектите в него не са поддържани в техническо състояние, отговарящо на изискванията по чл. 169, ал. 1 и ал. 3 от ЗУТ, както и са негодни за ползване и опасни за здравето и живота на преминаващите хора. Съгласно приложен по делото нотариален акт 164, том LXIX, дело 18637/1997 г., собственик на обекти 2 и 3 е Д. Ненчовски, като същите са разположени в пешеходен подлез, частна общинска собственост /АОС 823/14.09.1998 г./. В производството пред административния съд е допусната и приета съдебно-техническа експертиза, съгласно която стоманобетонните греди на обекти 2 и 3, представляващи покрив за тях, са част от конструкцията на подлеза и изпълняват носеща функция в съоръжението. Съгласно заключението течове по таваните на подлеза се дължат на нарушена хидроизолация, която се намира между покривната конструкция на подлеза и пластовете на пътното платно и тротоарите, като течовете при стените могат също да са от компрометиране на хидроизолацията на устоите. Вещото лице е констатирало, че процесните обекти са в лошо състояние, но при тях не се забелязват течове по стените и таваните. Според вещото лице ремонтните работи на процесните обекти трябва да се извършат едновременно с ремонтните работи на подлеза като цяло под ръководството на техническо лице по технология, одобрена от общината. За да отмени оспорената заповед Административен съд Варна е приел, че същата е издадена в установената форма и от компетентен орган, но при съществени нарушения на административно-производствените правила и в противоречие с материално-правните норми и целта на закона. Прието е още, че чисто формалното спазване на чл. 196, ал. 1 от ЗУТ при съставяне на протокола от работата на комисията, без той да отразява нужните установявания при обследването според изрично въведените за тях нормативни изисквания, сочи на допуснато процесуално нарушение при издаване на заповедта, като позоваване в мотивите на заповедта на съдебно-техническата експертиза по адм. дело 2050/2018 г. по описа на Административен съд Варна не може да замести липсата на обстойно обследване на комисията. Според административния съд, макар и от приетата по делото съдебно-техническа експертиза да се установява, че процесните обекти не се поддържат в добро състояние в съответствие с чл. 169, ал. 1, т. 3 и т. 4 от ЗУТ, то оспорената заповед противоречи на чл. 195, ал. 4 от ЗУТ, изискващ да се посочат необходимите за извършването ремонтни и възстановителни дейности за поправяне или заздравяване на обследваните обекти. Прието е от съда, че разписаната в заповедта разпоредителна част е неизпълнима поради липсата на каквато и да било конкретика, като неясната разпоредителна част на акта, явяваща се последица от отсъстващата яснота и конкретика за процесните обекти и в констативния протокол, въз основа на който е издадена заповедта, е пречка за постигане на целения от закона краен резултат. Първоинстанционният съд е приел, че след като стоманобетоновите греди, които са в прилежащата площ на обекти 2 и 3, са и част от конструкцията на самия подлез, то по силата на чл. 64, ал. 3 от ЗУТ и чл. 195, ал. 1 от ЗУТ задължение на общината е да ги ремонтира и поддържа, така че строежът като цяло да отговаря на изискванията на чл. 169, ал. 1 и ал. 3 от ЗУТ. Решението е валидно, допустимо и правилно. Настоящият тричленен състав на ВАС, второ отделение, намира че при напълно изяснена и подробно описана фактическа обстановка, съдът е обсъдил всички доводи, които са били релевантни за постановяването на решение по подадената жалба, като правилно е приел, че са налице отменителни основания по чл. 146, т. 3 и т. 4 от АПК, обосноваващи извод за незаконосъобразност на процесната заповед. Правилно съдът приема, че оспореният акт е издаден в противоречие с материалния закон и при постановяването му е допуснато съществено нарушение на административно-производствените правила. Разпоредбата на чл. 195, ал. 4 от ЗУТ овластява кмета на общината да издаде заповед, с която да задължи собственика на строеж, който не се поддържа в добро състояние съобразно изискванията на чл. 169, ал. 1 и ал. 3 от ЗУТ, да извърши в определен срок необходимите ремонтни и възстановителни дейности за поправяне или заздравяване. Необходимостта от извършване на посочените дейности се установява от комисията по чл. 196, ал. 1 от ЗУТ, като въз основа на констатациите си комисията предлага издаването на заповед по чл. 195, ал. 4 от ЗУТ. В заповедта следва да се съдържат фактически съображения за това какви дейности да извърши собственика и кое налага извършването на тези дейности. В конкретния случай законосъобразно и обосновано първоинстанционният съд е приел, че чисто формално е била спазена разпоредбата на чл. 196, ал. 1 от ЗУТ, доколкото по делото се установява, че комисията по чл. 196, ал. 1 от ЗУТ в съставения от нея протокол е направила най-общи констатации и най-общи предписания за поправяне и заздравяване на всички обекти, находящи се в пешеходния подлез. Видно от съдържанието на констативния протокол от 14.05.2020 г., в него липсва извършено от комисията обстойно обследване на процесните обекти 2 и 3, като същият съдържа само общи констатации за лошото техническо състояние на целия подлез и на самостоятелните обекти в него. В тази връзка следва да се има предвид, че за да е спазено изискването по чл. 196, ал. 1 от ЗУТ не е достатъчна само констатацията на комисията по отношение общото състоянието на всички самостоятелни обекти в подлеза, а е необходимо описание на конкретните факти, които обосновават наличието на предпоставките по чл. 195, ал. 4 от ЗУТ по отношение на всеки един от самостоятелните обекти в подлеза. За процесните обекти 2 и 3, с обща площ от 140.23 кв. м., липсват конкретни установявания, че същите са застрашени от самосрутване, създават условия за възникване на пожар, негодни са за ползване, вредни са в санитарно-хигиенно отношение и са опасни за здравето и живота на преминаващите хора. Конкретни фактически установявания за състоянието на процесните обекти не се съдържат нито в одобрения констативен протокол от 14.05.2020 г., нито в оспорената заповед. Както и правилно е приел административният съд, позоваването в мотивите на заповедта на изготвената по адм. дело 2050/2018 г. по описа на Административен съд Варна съдебно-техническа експертиза не може да замести липсата на конкретно обследване на процесните обекти от нарочно създадената комисия. В случая в обстоятелствената част на заповедта е направена само обща констатация, че обектите и общите части към тях не се поддържа в добро състояние и са вредни в санитарно-хигиенно отношение, но конкретни несъответствия с техническите изисквания по чл. 169, ал. 1, т. 3 от ЗУТ, подлежащи на поправяне, не са посочени. Правилно административният съд е приел също така, че разписаната в заповедта разпоредителна част е неизпълнима, поради липсата на каквато и да било конкретика за необходимите ремонтни и възстановителни дейности. Разпоредителната част на заповедта не съответства на нормата на чл. 195, ал. 4 от ЗУТ, тъй като на собственика на имота не е възложено да извърши конкретни ремонтни и възстановителни дейности за поправяне на обектите, т. е. заповедта съдържа и неясна разпоредителна част. Волеизявлението на органа е формулирано по начин, който не позволява да се направи извод относно съдържанието на разпоредените с акта задължения и който да позволява тяхното изпълнение, тъй като конкретни ремонтни и възстановителни дейности не са посочени, а извършването на строителни и ремонтни работи, както и установяването на техния вид и характер, са поставени в зависимост от личната преценка на собственика на обекта с единственото указание да се спазват общите правила на ЗУТ и подзаконовите нормативни актове по неговото прилагане. Допуснатите формални нарушения са съществени, тъй като препятстват установяването на действителния смисъл на направеното от органа волеизявление и са самостоятелно основание за отмяна на административния акт. Настоящата инстанция споделя изцяло и направените от административния съд изводи относно разпоредената с оспорената заповед ремонтно-възстановителна дейност, състояща се във възложено на собственика на обекти 2 и 3 ремонтиране на стоманобетоновите греди над обектите, доколкото по делото от приетата съдебно-техническа експертиза се установява, че стоматобетонните греди, представляващи покрив за обекти 2 и 3, са част от конструкцията на пешеходния подлез частна общинска собственост, и изпълняват носеща функция в това съоръжение. Неправилно обаче първоинстанационният съд приема, че неспазването на изискването за изслушване на заинтересованите страни от комисията не съставлява съществено процесуално нарушение, като това обстоятелство не променя извода за правилност на съдебното решение като краен резултат. В нормата на чл. 196, ал. 2 от ЗУТ изрично е предвидено, че комисията е задължена да събере всички необходими данни за вида и състоянието на строежа и да изслуша заинтересованите страни, като изслушването следва да предхожда констатациите в съставения протокол. Процедурата по ЗУТ е специална, като уведомяването на заинтересованите страни, съгласно чл. 26 от АПК за започване на административното производство, не може да замести изслушването им от комисията. Това уведомяване не е достатъчно, за да се приеме изпълнение на императивното изискване на закона за изслушване на заинтересованата страна. В конкретния случай това не е направено, което се отразява на правото на защита на адресата на заповедта и представлява съществено нарушение на предвидената в закона процедура. С оглед изложеното, настоящата съдебна инстанция счита, че съдебното решение е постановено при правилно приложение на материалния закон и е обосновано. При постановяване на решението не са допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, а и конкретни такива не се сочат от касатора. По изложените съображения касационната жалба е неоснователна, а решението на съда е допустимо и законосъобразно, поради което то следва да бъде оставено в сила. Предвид изхода на спора искането на касатора за присъждане на разноски е неоснователно, а искането на ответната страна по касация за присъждане на разноски в размер на лева 1080 лева, представляващи адвокатско възнаграждение, е основателно. Направеното възражение от касатора за прекомерност на договореното и заплатено възнаграждение за правна помощ и съдействие на процесуалния представител на ответника, с правно основание в чл. 78, ал. 5 от ГПК във връзка с чл. 144 от АПК, е неоснователно, тъй като същото е в размер близък до минимално определения в чл. 8, ал. 2, т. 1 от Наредба 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Воден от изложеното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо от АПК, Върховният административен съд, второ отделение,