Решение № 931 от 21.01.2010 г. на ВКС по гр. д. № 5000/2008 г.

Решение № 931 от 21.01.2010 г. на ВКС по гр. д. № 5000/2008 г., III г. о., ГК, докладчик съдията Олга Керелска Производството е по чл. 290 ГПК. С определение № 323 от 19.03.2009 г., постановено по делото е допуснато касационно обжалване на въззивно решение от 4.07.2008 г. по гр. д. № 566/2007 г. на СГС в частта, в която на осн. чл. 108 ЗС Е. И. Б. от гр. С. е осъден да предаде владението върху апартамент № 18, ет. III в сградата на бул. ".. Иван И. " № 80, с площ 62,34 кв. м. на В. Н. Т., както и в частта, в която е оставено без уважение направеното от Е. И. Б. възражение за право на задържане върху същия апартамент. В касационната жалба се правят оплаквания за неправилност на обжалваното решение, които могат да се квалифицират като необоснованост и нарушение на материалния закон. (чл. 281, ал. 1, т. 3 ГПК). Иска се отмяна на решението в обжалваната част и постановяване на ново такова, с което предявеният иск с пр. осн. чл. 108 ЗС да бъде отхвърлен или евентуално, ако в тази част решението бъде оставено в сила, да се уважи възражението за задържане на процесния имот. Ответникът по касация - В. Н. Т., оспорва касационната жалба жалба. Моли решението в обжалваната част да бъде оставено в сила. Върховният касационен съд, състав на III г. о. приема следното: За да уважи предявеният ревандикационен иск въззивният съд е приел, че ищецът В. Н. Т. е собственик на процесния апартамент, че ответника Б владее имота като до 2006 г. го е ползвал лично, а след това го е предоставил за ползване на св. Господинов, който живее в него заедно с дъщерята на Б. и че ответника не е доказал, че владее имота на правно основание. По делото не се спори, че ищецът, заедно с наследниците на починалата в хода на процеса негова съпруга Т, е собственик на апартамента. Не се спори и досежно обстоятелството кой ползва процесния имот. Спорът между страните се концентрира върху въпроса дали ответника се намира в имота (в случая чрез трети лица) на правно основание. В тази насока в касационната жалба се поддържа тезата, че ответникът владее имота на правно основание - предварителен договор по чл. 19 ЗЗД, който се инкорпорира в договор от 5.06.2002 г. и допълнително споразумение към него от 11.03.2004 г. Поддържа се, че договорът не е развален, доколкото не са били налице законовите основания за това. В тази насока основните доводи, които касаторът навежда са два: договорът не е развален, доколкото ищецът не е изправна страна - същият е дължал кредиторско съдействие на ответника, което не е оказал поради което същият не е могъл да изпълни задълженията си по договора в предвидения срок. Доколкото ищецът не е изправна страна, за него не е възникнало и той не би могъл да упражни валидно потестативното право за разваляне на договора. Вторият довод на касатора е, че неизпълнението на поетото задължение е незначително - около 15% от договорените довършителни работи, поради което и на осн. чл. 87, ал. 4 ЗЗД не са били налице условията за разваляне на договора. Според касатора направената в допълнителното споразумение уговорка за автоматично разваляне на договора, ако до 31.05.2004 г. не бъдат изпълнени изцяло договорените СМР, както и ремонт на хидроизолацията на гараж № 6, е недействителна поради противоречието и с императивната разпоредба на чл. 87, ал. 4 ЗЗД. При постановяване на своето решение, въззивният съд действително не е обсъдил и съобразил тази доводи на касатора и доказателствата свързани с тях, което се явява в противоречие с трайната практика на ВКС във връзка с условията, при които правото на разваляне на един договор може да бъде успешно реализирано, както прието в определение № 323 от 19.03.2009 г., с което е допуснато касационното обжалване на въззивното решение. Крайните изводи на въззивният съд обаче, че договорът е развален е правилен. С договора от 5.06.2002 г. касаторът и св. Г като изпълнители са поели задължението в срок от 12 месеца да изпълнят посочените в договора довършителни работи на апартамент № 20, гараж № 6, гараж № 13 и магазин № 5. Съгласно чл. 3, т. 2 от договора възложителите В. Н. Т. и Т. А. Т. са се задължили след приемане на обекта и подписване на протоколите да прехвърлят по нотариален път в полза на Е. И. Б. процесния апартамент № 18, заедно с прилежащото мазе и ид. части от общите части на сградата и дворното място. С допълнителното споразумение от 11.03.2004 г., страните по договора са констатирали неизвършените СМР . Приели са, че подходящ и достатъчен срок за тяхното извършване е до 31.05.2004 г., както и че ако в този срок изпълнителят не изпълни всички поети по договора задължения с предвиденото качество като извърши и ремонт на хидроизолацията на гараж № 6, страните ще считат договора за развален поради неизпълнение без да е необходимо каквото и да било допълнително волеизявление (чл. 5). По делото е представен и констативен протокол от 8.10.2004 г., който е подписан само от възложителя Т. и от Д. като изпълнител. В него са посочени неизпълнените към този момент СМР и е изразено съгласие, че договорът е развален на осн. чл. 5 от допълнителното споразумение. При тези данниследва да се приеме, че договорът е прекратен, доколкото в рамките на допълнителния срок, който страните са приели за достатъчен, СМР не са били извършени Неоснователни са доводите на касатора, че уговорката по чл. 5 от допълнителното споразумение е в противоречие с императивната разпоредба на чл. 87, ал. 4 ЗЗД. Тази разпоредба не е императивна, а диспозитивна каквито са по принцип нормите на облигационното право. Последното произтича от свободата на договаряне, предвидена в разпоредбата на чл. 9 ЗЗД, а договорът е основен източник на облигационни задължения. Съгласно разпоредбата на чл. 20а ЗЗД, договорът има силата на закон за тези, коитоса го сключили. С оглед на това и по силата на постигнатата между страните договореност в чл. 5- ти от допълнителното споразумение, договорът е бил развален . Предвид казаното, без значение за отношенията между страните е изготвения в последствие констативен протокол, който съдържа признание за разваляне на договора и който не е бил подписан от касатора. В този смисъл без значение е обстоятелството дали отразеното в него обвързва касатора като изпълнител и дали св. Д в случая е действал като негов представител, каквито данни по делото няма. Конститутивният ефект на развалянето на договорната връзка е настъпил с осъществяването на двете посочени в чл. 5 от допълнителното споразумение фактически обстоятелства - изтичането на предвидения срок, и неизпълнение на предвидените СМР. По тези макар и различни съображения следва да се приеме, че ответникът касатор не може да се позовава на предварителния договор, по силата на който се намира във владение на процесния апартамент. Отделен е въпроса, че и самия предварителен договор не предвижда такава клауза. Следователно същият владее имота без основание. Доколкото са налице и трите предпоставки за уважаване на иска по чл. 108 ЗС, въззивният съд правилно е уважил същият. Правилно е решението в частта, в която съдът е отхвърлил евентуалното възражения за задържане. Касационният съд споделя изцяло съображенията на въззивната инстанция досежно неговата неоснователност. Възражението за задържане е регламентирано в разпоредбата на чл. 72, ал. 3 ЗС, която дава възможност на добросъвестния владелец да задържи вещта до заплащане на извършените от него подобрения и разноски за нейното запазване . Не е предвидена законова възможност претендираната от собственика й вещ да бъде задържана за да се даде възможност за изпълнение на облигационни задължения, произтичащи от договорки между собственика и владелеца, каквото е съображението на касатора да прави това възражение . С оглед на това направеното от него възражение не е материалноправно регламентирано в закона и е неоснователно. По изложените съображения решението в обжалваната част е правилно и следва да бъде оставено в сила. Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на III г. о.