Решение № 14012 от 12.11.2020 г. на ВАС по адм. д. № 13779/2019 г.

Решение № 14012 от 12.11.2020 г. на ВАС по адм. д. № 13779/2019 г., II о., докладчик съдията Анелия Ананиева Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на С. Б. и Н. Д., чрез адв. Михайлова като процесуален представител, срещу решение № 5402 от 19.08.2019 г., постановено по адм. дело № 12688/2018 г. по описа на Административен съд София-град, с което е отхвърлена жалбата им против решение № 544/26.07.2018 г. на Столичния общински съвет за одобряване на подробен устройствен план - план за регулация и застрояване (ПУП - ПРЗ) и план-схеми на инженерната инфраструктура на ж. к. "Дружба 2 – II част", район "Искър" на Столична община, в частта му относно урегулиран поземлен имот (УПИ) I – "за ОДЗ и подземен гараж", кв. 8 а. В касационната жалба се излагат доводи за неправилност на решението поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост - касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Прави се искане за отмяната му и за постановяване на друго, с което да се отмени административния акт в обжалваната му част. Касаторите претендират и присъждане на направените по делото разноски. Ответникът – Столичният общински съвет, чрез пълномощника си юрк. Петрова, в писмен отговор изразява становище за неоснователност на касационната жалба. Прави искане за присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Прокурорът от Върховната административна прокуратура дава заключение за правилност на обжалваното решение. Върховният административен съд, второ отделение, приема касационната жалба за допустима, като подадена от надлежни страни срещу неблагоприятен за тях съдебен акт и в срока по чл. 211, ал. 1 АПК. Разгледана по същество е неоснователна. За да отхвърли жалбата на настоящите касатори, съдът приема, че оспореният административен акт е постановен от компетентен орган съгласно чл. 129, ал. 1 ЗУТ, в предписаната от закона форма, при спазване на административнопроизводствените правила, в съответствие с материалния закон и неговата цел. Обосновава извод за липса на допуснати нарушения при провеждане на процедурата, регламентирана в чл. 22, ал. 4 във вр. с чл. 110, ал. 4 ЗУТ и при спазване на допустимите параметри за застрояване за детски градини, като отреждането на УПИ не е в противоречие с предвижданията на Общия устройствен план (ОУП) на Столична община и зоната, в която попадат имотите, собственост на жалбоподателите. Решението е валидно, допустимо и правилно. Релевантните за спора факти са установени след обстоен анализ на събраните по делото доказателства, вкл. заключението на съдебно-техническата експертиза. Направените фактически констатации се подкрепят от приетите доказателства. Въз основа на тях са изведени законосъобразни и обосновани правни изводи. Правилно съдът приема за неоснователно възражението за недопустимо обединяване на няколко поземлени имота в един УПИ без изричното съгласие на собствениците им и сключени предварителни договори за прехвърляне на собственост по чл. 15, ал. 3 и 5, респ. чл. 17, ал. 3 и 5 ЗУТ. По делото е установено, че жалбоподателите са съсобственици с права съответно 12/24 и 3/24 ид. части на поземлени имоти с идентификатори 68134.1505.1404 и 68134.1505.1403 съгласно одобрената през 2012 г. кадастрална карта на район "Искър", възстановени по реда на ЗСПЗЗ. Имотите са идентични с ПИ пл. № 1404 и 1403, нанесени в кадастралната основа на действащия регулационен план, утвърден със заповед от 30.12.1986 г. и изменен със заповед от 21.05.2004 г., като попадат в УПИ II – 159, кв. 8, предназначен за обществено жилищно строителство и озеленяване. Видно от приложените по делото скици, презаверени на 07.07.2011 г,. те са идентични с възстановените имоти пл. № 98015 и 98014. Обстоятелството, че са отразени в плана едва през 2004 г. в резултат на земеделската реституция, не обосновава извод, че до този момент са изключени от регулация. За тях не са отредени самостоятелни УПИ, но попадат в границите на УПИ II – 159 с определено в действащия план предназначение. По ОУП на Столична община от 2009 г. теренът е в зона Жк - жилищна зона за комплексно жилищно застрояване. С одобрения ПУП имотите са включени в обхвата на разработката като част от градоустройственото решение при запазване на съществуващото УПИ с отреждане за детска градина и подземен гараж. При тези данни правилно съдът приема, че провеждането на процедура по чл. 15 или чл. 17 ЗУТ е неприложима, доколкото не се касае за урегулиране на неурегулирани дотогава поземлени имоти. Законосъобразно е заключението, че за зоната, в която попадат имотите по ОУП е допустимо предвиждането за нежилищни обслужващи обекти. Възможност за изграждане на сгради за социални, учебни, просветни, здравни и др. дейности, надземни и подземни гаражи и паркинги в съществуващия жилищен комплекс при преструктуриране е предвидена в чл. 17, ал. 1, т. 1 и т. 5 във вр. с чл. 21, ал. 1, т. 3 от Наредба № 7/2003 г. за правила и нормативи за устройство на отделните видове територии и устройствени зони. В случая са спазени предвидените параметри за застрояване, относими за детски градини, каквото е отреждането за УПИ I: плътност на застрояване до 30% и минимална озеленена площ 50 %. Показателите за застрояване на отделните зони са определени в приложението към чл. 3, ал. 2 ЗУЗСО като максимално допустими величини (по отношение на озеленените площи са установени минимални проценти). Това означава, че е налице забрана за превишаването им, но е допустимо предвиждането на застроителни параметри в техния обхват, без да са достигнати максималните граници. Определянето на конкретни показатели е въпрос на целесъобразност на плана, като в случая занижаването им е съобразено със специалните правила, касаещи отреждането на процесния УПИ съгласно приложението към ЗУЗСО и чл. 6, ал. 1 от Наредба № 3/2007 г. за здравните изисквания към детските градини. Правилно съдът приема, че не е допуснато нарушение на изискванията по чл. 7 от същата наредба, основано на предвиденото подземно застрояване на гаражи. Последващата реализация на проекта и техническите възможности за изпълнението му са извън предмета на спора. Следователно, не е налице несъответствие на ПУП - ПРЗ в обжалваната част с предвижданията на ОУП на Столична община. Доводите на касаторите в обратен смисъл са неоснователни. Не се констатира неспазване на принципа по чл. 108, ал. 5 ЗУТ за икономична осъществимост на предвижданията на плана и за целесъобразно устройство на УПИ и на кварталите. Доколкото процедурата е инициирана служебно от органа и ПУП е за преструктуриране на жилищен комплекс според дефиницията на понятието по § 5, т. 24 ДР ЗУТ, то имотите на касаторите представляват част от цялостна концепция на общината за устройствено планиране на района. Именно с оглед постигането на тази цел трябва да се извършва и преценката дали с предвижданията на плана е изпълнено задължението на административния орган по чл. 6, ал. 4 АПК да избере осъществимата най-икономично и благоприятна за държавата и обществото възможност, изискуема и по чл. 108, ал. 5 ЗУТ. В случая общественият интерес, обоснован в придружаващите решението на СОС протоколи от заседания на ЕСУТ, обществени обсъждания и др. писмени документи, е противопоставим на инвестиционните намерения на собствениците на отделни имоти в обхвата на разработката. Следва да се има предвид, че образуването на нов УПИ от един или няколко ПИ за индивидуално застрояване е само правна възможност в хипотезата на процедиран ПУП по реда на чл. 22, ал. 4 и чл. 134, ал. 2 във вр. с ал. 1, т. 1 ЗУТ. При липсата на съответно материалноправно основание, което да задължава административния орган да постанови исканото от касаторите обособяване на самостоятелен УПИ за техните имоти, общинският съвет извършва преценката си по целесъобразност и при съобразяване със заложените в чл. 1 ЗУТ цели, както правилно приема съдът. Законосъобразен е изводът, че изменението на плана за регулация няма вещноправен ефект, но може да бъде основание за отчуждаване на имоти - частна собственост при наличие на изрично установените в ЗОбС предпоставки и след предварително равностойно обезщетение. В случай, че отчуждителните процедури не започнат или определеното обезщетение не бъде изплатено в предвидените от закона срокове, собствениците разполагат с правата по чл. 208, ал. 1 ЗУТ, като за тях съществува и възможност да поискат изменение на плана при наличие на някое от основанията по чл. 134, ал. 1 и 2 ЗУТ. Предвид изложеното не са налице сочените касационни основания за отмяна на обжалваното решение, поради което същото като правилно следва да се остави в сила. При този изход на спора и с оглед своевременно заявеното искане от процесуалния представител на ответника за присъждане на разноски за настоящото производство, касаторите следва да бъдат осъдени да заплатят на Столична община юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лева съгласно чл. 24 от Наредбата за заплащането на правната помощ във връзка с чл. 78, ал. 8 ГПК и чл. 144 АПК. По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 2 АПК Върховният административен съд, второ отделение