Решение № 6265 от 5.05.2011 г. на ВАС по адм. д. № 3932/2010 г.

Решение № 6265 от 5.05.2011 г. на ВАС по адм. д. № 3932/2010 г., VII о., докладчик съдията Иван Раденков Производството е по реда на чл. 145 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по жалба на Стоян Илиев Илиев, гражданин на Русия против Заповед № ЗДМ-893/4.12.2009 г. на Директора на Дирекция "Миграция" на МВР, с която са му наложени принудителни административни мерки "експулсиране" и "отнемане правото на пребиваване в РБ", на основание чл. 42, ал. 1 и ал. 2 от Закона за чужденците в Република България (ЗЧРБ). Твърди се, че оспорената заповед е незаконоъобразна. Иска се отмяната й. Ответникът - Директора на Дирекция "Миграция" на МВР, редовно призован, не се явява, не се представлява и не ангажира становище по жалбата. Представителят на Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на жалбата. Като доказателства по делото са приложени представените с административната преписка и жалбата писмени доказателства. След като прецени събраните по делото доказателства, във връзка с доводите и съображенията на страните, Върховният административен съд, седмо отделение, приема за установено следното: Жалбата е подадена в срока по чл. 149, ал. 1 от АПК, от надлежна страна, с оглед на което е процесуално ДОПУСТИМА. Разгледана по същество е ОСНОВАТЕЛНА по следните съображения: Със Заповед № ЗДМ-893/4.12.2009 г. на Директора на Дирекция "Миграция" на МВР на Стоян Илиев Илиев, гражданин на Русия, са наложени принудителни административни мерки "експулсиране" и "отнемане правото на пребиваване в РБ", на основание чл. 42, ал. 1 и ал. 2 от ЗЧРБ. Съгласно тези разпоредби експулсиране на чужденец се налага, когато неговото присъствие в страната създава сериозна заплаха за националната сигурност или за обществения ред. Преценката за наличието на заплахата и за нейната сериозност принадлежи на компетентните органи, между които, съгласно разпоредбата на чл. 44, ал. 1 ЗЧРБ, е и директорът на дирекция "Миграция". При това положение, директорът на дирекция "Миграция" е компетентен да прецени дали присъствието в страната на Стоян Илиев създава сериозна заплаха за националната сигурност или за обществения ред, с оглед на материалната му компетентност, и въз основа на това да наложи принудителната мярка "експулсиране". Той има право да наложи и принудителната мярка "отнемане правото на пребиваване". С оглед на това оспорваната заповед е издадена от компетентен орган. Видно от хипотезиса на чл. 42, ал. 1 ЗЧРБ, за да се приложи предвидената в нормата принудителна административна мярка "експулсиране" следва да са налице кумулативно следните предпоставки: лицето да е чужденец, присъствието му да е сериозна заплаха, и тази заплаха да е за националната сигурност или за обществения ред. Безспорно по делото е, че Стоян Илиев Илиев е гражданин на Руската Федерация. Няма данни и не се твърди да е гражданин на държава-членка на Европейското икономическо пространство по смисъла на § 1, т. 7а от допълнителните разпоредби на ЗЧРБ, поради което той има статус на чужденец по смисъла на чл. 2, ал. 1 от ЗЧРБ. Не се спори и относно обстоятелството, че Илиев като чужденец има статус на дългосрочно пребиваващ гражданин на трета държава и по-точно на постоянно пребиваващ по смисъла на чл. 23, ал. 2, т. 2 ЗЧРБ. В случая, нито в предложението до административния орган, нито в други материали по административната преписка, са посочени фактически основания, от които по безспорен начин може да се направи извод, че Стоян Илиев представлява заплаха, при това сериозна, за националната сигурност или за обществения ред. В заповедта и в предложението до административния орган е посочено единствено, че чужденецът е осъден за умишлено престъпление от общ характер, поради което следва, че именно този факт, сам по себе си, обосновава твърдението на органа, че Стоян Илиев представлява сериозна заплаха за националната сигурност или за обществения ред. Безспорно осъждането за умишлено престъпление от общ характер, за което наказателният закон предвижда наказание лишаване от свобода повече от три години, е основание, по смисъла на чл. 10, ал. 1, т. 6 ЗЧРБ, в редакцията преди изменението му с ДВ 9/2011 г., за отказ за издаване на виза и влизане в страната. Същият факт е основание и за забрана за влизане - чл. 42з, ал. 1 ЗЧРБ и за отнемане на правото на пребиваване по смисъла на чл. 40, ал. 1, т. 2 ЗЧРБ. Този факт би могъл, при определени обстоятелства, да обоснове и преценката на административния орган за сериозната заплаха, която чужденецът представлява за националната сигурност или за обществения ред. Но за да е законосъобразна тази преценка, е необходимо органът да изложи мотиви, от които да е видно, че именно личното поведението на ответника представлява заплаха. Сам по себе си актът на извършено престъпление и изтърпявано за него наказание не означава автоматично, че лицето е сериозна заплаха. Законодателят е предоставил на административния орган възможността да прецени, чрез анализ на всички релевантни факти, личното поведение на чужденеца представлява ли заплаха и каква за националната сигурност, респективно за обществения ред. Тази преценка следва да бъде мотивирана с конкретни факти, които да позволяват на съда да извърши контрол за законосъобразност на наложената мярка. В случая органът не е посочил с какво поведението на Илиев представлява заплаха, не е установил, че тази заплаха е сериозна, не е посочил коя е застрашената ценност - националната сигурност или обществения ред. Липсата на мотиви относно тези основни елементи на правната норма не дават възможност на съда да извърши проверка за съответствие на фактическите и правни основания за издаването на акта с изискванията на закона, т. е. не може да извърши проверка за законосъобразността на наложената принудителна административна мярка, за съответствието й с целта и материалните разпоредби на закона. Видно от доказателствата по делото, Стоян Илиев Илиев пребивава в страната ни повече от 40 години, няма контакти със страната по произход. Всички тези факти не са били обсъдени от органа, а те са релеванти за налагане на принудителната мярка. Наред с тях разпоредбата на чл. 12, § 3 от Директива 2003/109 относно статута на дългосрочно пребиваващи граждани от трети страни, изисква преди вземане на решение за експулсиране да се отчетат и възрастта на лицето, както и последствията за него и за членовете на неговото семейство, което също не е направено от органа. Това не дава възможност на съда да прецени дали наложената мярка е пропорционална на твърдяната заплаха и дали с нея не се засягат в недопустима степен правата на чужденеца, гарантирани от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи и от европейското право - т. 16 от Директива 2003/109. По изложените съображения, Върховният административен съд, състав на седмо отделение, счита обжалваната заповед за незаконосъобразна, с оглед на което следва да бъде отменена. Водим от горното и на основание чл. 172, ал. 2 от АПК, Върховният административен съд, седмо отделение