Решение № 7354 от 3.7.2025 г. на ВАС по адм. д. № 676/2025 г.

Производството е по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на началник сектор Пътна полиция при Областна дирекция на Министерство на вътрешните работи (ОДМВР) - Велико Търново срещу Решение 3744 от 04.12.2024 г. на Административен съд - Велико Търново по административно дело 775/2024 г. Касационният жалбоподател счита обжалваното решение за недопустимо, алтернативно - за неправилно, постановено в нарушение на материалния закон и необосновано отменителни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Излага фактите по спора и относимата нормативна уредба и сочи, че оспореното писмо има уведомителен характер и не притежава характеристиките на индивидуален административен акт. Алтернативно счита, че постановеният отказ е законосъобразен. Моли съда да обезсили, алтернативно - да отмени обжалваното решение и да постанови друго, с което да отхвърли жалбата. Ответникът по касационната жалба - А. М. Б., чрез процесуален представител, в писмен отговор до съда, изразява становище за неоснователност на подадената жалба. Моли съда да остави в сила решението на административния съд. Претендира присъждането на адвокатско възнаграждение по реда на чл. 38, ал. 2, във връзка с ал. 1, т. 2 от Закона за адвокатурата (ЗА). Представителят на Върховната касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд счита касационната жалба за допустима подадена е от надлежна страна, в срока по чл. 211, ал. 1 АПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. Разгледана по същество, касационната жалба е неоснователна. С оспореното решение съдът е отменил отказ за прекратяване на регистрацията на лек автомобил с рег. [рег. номер] , обективиран в Писмо рег. 127500-14005/12.08.2024 г., издадено от началник сектор Пътна полиция при ОДМВР - Велико Търново и е върнал преписката на органа за произнасяне в 30 дневен срок по заявлението на А. Б. за прекратяване на регистрацията. За да постанови този правен резултат първоинстанционният съд е приел за установено от фактическа страна следното: А. М. Б. е собственик на лек автомобил БМВ с рег. [рег. номер] от 2016 г. Върху този автомобил са наложени обезпечителни мерки запор от частен съдебен изпълнител на 24.01.2018 г. и 25.02.2020 г. На 28.12.2023 г. А. Б. е депозирала пред Районна прокуратура Велико Търново жалба за обсебване на посочения лек автомобил. От събраните в хода на досъдебното производство доказателства се е установила, че Б. е закупила автомобила на 12.12.2016 г., на същата дата в 23,45 часа е преминала границата с автомобила и е влязла на територията на Република Турция. На 13.12.2016 г. в 1,25 часа Б. се е върнала обратно в България с друг автомобил, заедно с трима души. По данни от Гранична полиция автомобилът не е навлизал на територията на страната до датата на проверката 12.01.2024 г. На 15.02.2024 г. районен прокурор се е произнесъл по жалбата на лицето, като е отказал да образува досъдебно производство. На 12.07.2024 г., съгласно положена нотариална заверка на подписа, А. Б. е направила отказ от правото си на собственост върху лек автомобил БМВ с рег. [рег. номер] на основание чл. 99 от Закона за собствеността (ЗС). От А. Б. на 30.07.2024 г. е депозирано заявление за прекратяване на регистрацията на автомобила поради отказ от право на собственост. Към заявлението са приложени копия от малък и голям талон на автомобила, постановление за отказ за образуване на досъдебно производство и декларация за отказ от право на собственост. На подаденото заявление е отговорено с писмо, в което е посочено, че не може да бъде извършена заявената услуга. Въз основа на така установените по делото факти първоинстанционният съд е приел от правна страна, че оспореният акт е издаден от компетентен орган, в исканата от закона писмена форма, при допуснато съществено нарушение на административнопроцесуалните правила и в нарушение на материалния закон. Съдът е приел, че мотивите в акта са неясни, не е ясно основанието, на което е отказано прекратяването на регистрацията. Според съда, ако органът е приел, че заявлението е нередовно, е следвало да даде възможност на заявителката да поправи нередовността като представи изискуемите документи. Въз основа на горното съдът е направил извод за незаконосъобразност на оспорения акт и го е отменил. Изводът на съда е правилен. Върховният административен съд, след като обсъди твърденията и доводите на касатора и провери обжалваното съдебно решение с оглед на правомощията си по чл. 218, ал. 2 АПК, счита същото за валидно, допустимо и правилно. Оспореният отказ притежава характеристиките на индивидуален административен акт, тъй като засяга права и законни интереси на Б. не е удовлетворено искането й за прекратяване на регистрацията на собствения й автомобил, което обуславя допустимост на жалбата пред първоинстанционния съд и допустимост на оспореното съдебно решение. Правилно съдът е приел, че постановеният отказ за прекратяване на регистрацията е незаконосъобразен. Съгласно чл. 140, ал. 1 от Закона за движението по пътищата (ЗДвП) по пътищата, отворени за обществено ползване се допускат само моторни превозни средства (МПС) и ремаркета, които са регистрирани и са с табели с регистрационен номер, поставени на определените за това места. Условията и реда за регистриране, отчет, пускане в движение и спиране от движение на моторните превозни средства и ремаркета, теглени от тях, се определят с наредба на министъра на вътрешните работи, съгласувано с министъра на транспорта и съобщенията и министъра на отбраната (чл. 143, ал. 2 ). В изпълнение на това си правомощие министърът на вътрешните работи е издал приложимата към спора Наредба I-45/2000 г. за регистриране, отчет, спиране от движение и пускане в движение, временно отнемане, прекратяване и възстановяване на регистрацията на МПС и ремаркета, теглени от тях, и реда за предоставяне на данни (Наредба I-45/2000 г.). В Раздел III Прекратяване регистрацията на моторни превозни средства и ремаркетата, теглени от тях , в нормите на чл. 18-19 законодателят е описал подробно процедурата по прекратяване регистрацията на МПС. Предвидени са две групи хипотези за прекратяване регистрацията чл. 18, т. 1 по писмено заявление на собственика и т. 2 служебно. Разпоредбата на чл. 18а от Наредбата посочва наличието на необходимите предпоставки, за да се извърши прекратяване на регистрация на МПС по молба на собственика му, т.е. с тази разпоредба е посочено какви документи следва да представи собственикът на автомобила, за да се постанови прекратяване на регистрацията от съответния административен орган. Административният орган е отказал да дерегистрира автомобила, без да посочи конкретно правно основание. Изложени са няколко различни фактически основания за отказ - посочено е, че автомобилът е със служебно прекратена регистрация, че заявлението за дерегистрация не отговаря на изискването за форма, че по отношение на автомобила има два наложени запора. От изложените фактически основания и липсата на конкретно посочена правна норма, послужила като основание за отказ, не става ясно кое е действителното основание за отказ за прекратяване на регистрацията. На следващо място, ако административният орган е считал, че заявлението не отговаря на изискването за форма, е следвало да даде възможност и срок на заявителката да отстрани нередовността. Както се посочи по-горе с разпоредбите на чл. 143 ЗДвП и Наредба I-45/2000 г., законодателят е определил условията и реда за първоначалната регистрация, промените в регистрацията, пускането в движение и спирането от движение, отчета на моторните превозни средства и на ремаркетата, теглени от тях, собственост на български физически и юридически лица. В обжалвания административен акт, издателят му е следвало да се позове на конкретна правна законова норма, за да откаже прекратяване на регистрацията на автомобил, а не само да излага факти. Липсата на посочена правна норма, която да обуславя отказа на органа, води до издаване на административен акт, който не отговаря на изискванията на чл. 59, ал. 2, т. 4 АПК, поради което се явява и незаконосъобразен и следва да се отмени. Съдът правилно е установил фактите по делото, направил е обосновани фактически изводи, правилно е тълкувал и приложил материалния закон, поради което обжалваното съдебно първоинстанционно решение следва да бъде оставено в сила. При този изход на спора основателна е претенцията на процесуалния представител на ответника за присъждане на адвокатско възнаграждение по реда на чл. 38, ал. 2 ЗА в полза на адв. И. Млъзев, с оглед на което юридическото лице, към чиято структура принадлежи касатора следва да бъде осъдено да заплати на адв. Млъзев сумата от 500 лева, представляваща адвокатско възнаграждение по реда на чл. 38, ал. 2 ЗА. Така мотивиран и на основание чл. 221, ал. 2 АПК Върховният административен съд, състав на Седмо отделение