Решение № 14942 от 8.12.2010 г. на ВАС по адм. д. № 5496/2010 г.

Решение № 14942 от 8.12.2010 г. на ВАС по адм. д. № 5496/2010 г., I о., докладчик председателят Йордан Константинов Производството е по реда на чл. 208 и сл. от АПК. С решение № 142 от 04.02.2010 г., постановено по адм. д. № 1134/09 г. Пловдивският административен съд, VI-ти състав, е отхвърлил жалбата на едноличен търговец ЕТ "Окай - Сабатин Ибрям" - гр. Асеновград, представляван от Сабатин Хасан Ибрям, против акт за установяване на публично държавно вземане № 4/16.06.2009 г., издаден от директора на Областно пътно управление - гр. Пловдив към Национална агенция "Пътна инфраструктура", понастоящем Агенция "Пътна инфраструктура" към МРРБ. Срещу решението на Административен съд - гр. Пловдив е подадена касационна жалба от едноличен търговец ЕТ "Окай - Сабатин Ибрям" - гр. Асеновград, представляван от Сабатин Хасан Ибрям. В същата се прави оплакване, че решението на административния съд е неправилно поради допуснато нарушение на материалния закон - отменително основание по чл. 208, т. 3 от АПК. В касационната жалба се излагат подробни доводи в подкрепа на оплакванията. Моли Върховния административен съд да постанови решение, с което да отмени решението на административния съд и вместо него да постанови друго такова, с което да отмени обжалвания акт. Претендира се присъждане на разноски. Ответният по касационната жалба директор на Областно пътно управление гр. Пловдив чрез своя процесуален представител взема становище за неоснователност на жалбата. Представителят на Върховна административна прокуратура дава заключение, че касационната жалба е процесуално допустима, като по същество е неоснователна. Върховният административен съд, състав на първо а отделение, като прецени допустимостта на жалбите и наведените в тях касационни основания, съгласно разпоредбата на чл. 218 от АПК, приема за установено следното: Касационната жалба е подадена в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК, от надлежна страна и е процесуално допустима. Разгледана по същество е неоснователна. С решението си административният съд е отхвърлил жалбата на едноличен търговец ЕТ "Окай - Сабатин Ибрям" - гр. Асеновград, представляван от Сабатин Хасан Ибрям, против акт за установяване на публично държавно вземане № 4/16.06.2009 г., издаден от директора на Областно пътно управление - гр. Пловдив към Национална агенция "Пътна инфраструктура", понастоящем Агенция "Пътна инфраструктура" към МРРБ, относно установени задължения в размер на 33 419,72 лв., в това число главница в размер на 25 200 лв. и лихви за забава в размер на 8 219,72 лв. за периода от 1.01.2005 г. до 12.06.2009 г. Административният съд е описал много подробно установената фактическа обстановка по делото, дал е тълкуване на относимите към спора правни разпоредби, след което е пристъпил към изграждане на своите правни изводи. В тази насока е прието, че обжалваният акт за установяване на публично държавно вземане е издаден от компетентен орган, в предвидената от закона форма и при спазване на материална-правните разпоредби. Изложени са подробни мотиви защо съдът не възприема възраженията на жалбоподателя относно липса на конкретизация на обекта, за който са определени дължимите държавни такси за специално ползване на пътищата чрез експлоатация на търговски крайпътен обект, както и относно неправилното определяне на размера на дължимите такси, основано по негови твърдения на нормативен акт, който е в сила от 1.01.2009 г. и няма обратно действие. Направен е краен извод за законосъобразност на издаденият акт. Решението на Административен съд - гр. Пловдив е правилно и законосъобразно. Основното оплакване, развито в касационната жалба, е за допуснато нарушение на материалния закон. На практика са възпроизведени същите оплаквания, които са развити и пред първоинстанционния съд, относно допуснати нарушения на закона при издаване на акта, свързани както с липса на определеност на обекта, така и за неправилно определен размер на таксата. Направено е и възражение за изтекла погасителна давност. По същите настоящата инстанция приема за установено следното: На първо място неоснователно е оплакването, че задълженията за такси са определени от административния орган без да е бил конкретизиран имотът, за ползването на който те се дължат. В тази насока административният съд е изложил логически обосновани мотиви, които се споделят напълно от настоящата инстанция. Разрешението за ползване на определен крайпътен обект се издава въз основа на искане на заинтересованото лице, по делото няма данни (такива доводи впрочем не са и правени) да е извършвана промяна в обема на ползвания имот след издаването на разрешително № 5-О-Е-13.04.2004 г., поради което при определяне на размера на дължимите такси се изхожда от вида на обекта, за който е издадено разрешителното. Неоснователни са и оплакванията относно определения размер на дължимите такси и че същите са определени въз основа на нормативен акт, който влязъл в сила от 1.01.2009 г. и който няма обратно действие. В тази насока административният съд е извършил пълен анализ на действащите разпоредби, въз основа на които е определен размерът на задължението (стр. 3 от решението). Отделно от това размерът на таксата е един и същ за календарна година от началния момент на издаване на разрешението за ползване, поради което не намира подкрепа във фактите по делото твърдението на касатора, че размерът на задължението е бил определен неправилно. Що се касае до направеното възражение за изтекла погасителна давност, то е направено за пръв път пред настоящата инстанция, но независимо от това следва да бъде разгледано, тъй като давността е институт, приложението на който води по погасяване на задължението - чл. 168, т. 3 от ДОПК. Съгласно чл. 18, ал. 2 от Закона за пътищата физическите и юридическите лица заплащат такси за специалното ползване на пътищата. Съгласно чл. 162, ал. 1 във вр. с ал. 2, т. 3 от ДОПК публични са държавните и общински такси, установени по основание със закон. На база на цитираните разпоредби следва да бъде направен извод, че таксата за специално ползване на пътища съставлява публично държавно вземане. Нормата на чл. 171, ал. 1 от ДОПК определя, че публичните вземания се погасяват с изтичането на 5-годишен давностен срок, считано от 1 януари на годината, следваща годината, през която е следвало да се плати публичното задължение, освен ако в закон е предвиден по-кратък срок. Съгласно чл. 12, ал. 1 от Наредбата за специално ползване на пътищата, таксата за специално ползване на пътя чрез експлоатация на търговски крайпътен обект и пътни връзки към него е дължима от датата на издаване на разрешението за специално ползване на пътя чрез експлоатация на търговски крайпътен обект и пътни връзки край него. Актът за установяване на публично държавно вземане е издаден на 16.06.2009 г., като първоначално вземане е с дата 1.01.2005 г., поради което следва да бъде прието, че към датата на издаването му не е налице погасителна давност по смисъла на чл. 171, ал. 1 от ДОПК и направеното възражение в този смисъл се явява неоснователно. На база на изложеното следва да бъде прието, че решението на Пловдивския административен съд не страда от пороците, твърдяни в касационната жалба и при условията на чл. 221, ал. 2 от АПК следва да бъде оставено в сила. Водим от горното и на осн. чл. 221, ал. 2 от АПК, Върховният административен съд, състав на първо а отделение,