Решение № 379 от 26.6.2025 г. на ВКС по г.д. № 20248002102992/2024 г.

Производство по чл. 290 ГПК. Образувано е по касационна жалба на ищцата Н. А. К. и насрещна касационна жалба на ответницата Н. Г. И. против решение № 313 от 26.03.2024 г. по гр. д. № 293/2024 г. на Окръжен съд – Варна. В жалбата на ищцата се правят оплаквания за неправилност на въззивното решение в обжалваната от страната част, поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Ответницата пък в насрещната си жалба се позовава на неправилност на въззивното решение в обжалваната от нея част, поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Претендира разноски. Ответниците по касационни жалби ги оспорват. С частите от въззивното решение, предмет на касационна проверка, съдът: - след частична отмяна на решение № 4146/19.12.2023 г. по гр. д. № 15224/2022 г. на Районен съд – Варна и при условията на чл. 271, ал. 2 ГПК се е произнесъл по евентуално предявения иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД като го е уважил за сумата от 3 000 лв. и е осъдил ответницата Н. Г. И. да я заплати на ищцата Н. А. К. и - е отхвърлил горния осъдителен иск по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, предявен от Н. А. К. против Н. Г. И. като евентуален, за разликата над присъдените 3 000 лв. до претендираните 9 000 лв. Въззивният съд е постановил обжалвания резултат като е приел, че предмет на делото са предявени от Н. А. К. срещу: - Н. Г. И., Ц. Б. Ц. и Г. Б. Ц. обективно – кумулативно и субективно съединени искове с правно основание чл. 240, ал. 1 ЗЗД и чл. 92 ЗЗД за осъждане на ответниците, в качеството им на наследници по закон на починалия Б. Ц. И., да заплатят на ищцата, припадащата се на всеки от тях част от задължението на общия наследодател, произтичащо от договор за паричен заем от 20.12.2019 г., на обща стойност 9 000 лв., както следва: сумата 6 000 лв. – претендирана от първата ответница (съпруга на починалия) и сумата 1 500 лв. – претендирана от всеки един от останалите двама ответници (синове на починалия), ведно със законната лихва върху главниците, считано от датата на депозиране на исковата молба – 17.11.2022 г., до окончателното им изплащане, както и договорна неустойка по чл. 6 от договора за заем, претендирана както следва: сумата 300 лева - от Н. И. и сумата 75 лева - от Ц. и от Г. Ц.. - ответницата Н. Г. И. (поддържани в условията на евентуалност спрямо горните претенции) искове с: 1/ с правно основание чл. 240, ал. 1 ЗЗД - за осъждането й да заплати на ищцата сумата от 5 000 лв., представляваща дължима сума по договор за заем от 23.12.2019 г. и сумата от 4 000 лв., представляваща дължима сума по договор за заем от същата дата; 2/ с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД - за осъждане на ответницата И. да заплати на ищцата сумата от 9 000 лв., представляваща сбор на платени без основание суми по банковата сметка на ответницата на 23.12.2019 г.; 3/ с правно основание чл. 59 ЗЗД - за осъждане на ответницата да заплати на ищцата сумата от 9 000 лв., с която се е обогатила неоснователно за сметка на ищцата, посредством превод на визираната сума по банковата сметка на ответницата на посочената дата. Установено е, че с договор от 20.12.2019 г. ищцата като заемодател и Б. Ц. И. като заемател, постигнали съгласие първата да даде на втория паричен заем в размер на 9 000 лв., а той да върне заетата сума ведно с годишна лихва в размер на 0, 1 % от нея, в срок до 13.12.2021 г., по банков път. Съгласно чл. 2, ал. 1 и ал. 3 от договора предаването на заетата сума от заемодателя на заемателя е уговорено да се извърши по банков път, в срок от три дни от подписване на договора (до 23.12.2019 г.). По силата на чл. 6 пък страните постигнали съгласие при забава на която и да е от тях, виновната страна да дължи неустойка в размер на 0, 5 % за всеки просрочен ден, но не повече от 5 % от заетата сума, а съгласно чл. 7 от договора изменения на условията по договора е уговорено да се извършват по съгласие на страните, изразено в писмена форма. Прието е също, че на 23.12.2019 г. ищцата е наредила извършването на два банкови превода от личната й сметка по банковата сметка на ответницата Н. И. – веднъж за сумата 4 000 лв. и втори път - за сумата 5 000 лв., с вписано основание в съответния платежен документ „плащане по договор, аванс“. Установено е, че Б. И. е починал на 08.11.2021 г. и е оставил за свои наследници – ответниците, преживяла съпруга Н. И. и двама синове, Ц. и Г. Ц., както и че подписът, положен за „заемател“ в договора за паричен заем от 20.12.2019 г., е изпълнен от първия (съобразно заключението на назначената съдебно – почеркова експертиза). Решаващият състав е обсъдил събраните по делото писмени и гласни доказателства и е приел, че ответницата Н. И. и покойният й съпруг Б. са сключили, на 28.06.2019 г., с „Таблетка“ ООД с ЕИК[ЕИК], представлявана от С. К. два договора за покупко – продажба на недвижими имоти, находящи се в сградата на [улица] (изградена на етап „груб строеж“) в [населено място] и обективирани в нотариални актове № №... и..., от същата дата на нотариус О. С. – с рег. № 196 на НК. По тях първите двама са продали на дружеството свои имоти в режим на СИО, при цена съответно от общо 123 000 евро и 155 000 евро, част от която е уговорена да бъде платена от купувача като капаро по сметка на Н. И. преди нотариалното извършване на сделките, а остатъкът от цената (съответно 103 000 евро по сделката, обективирана в първия от посочените по – горе нотариални актове и 139 500 евро – по сделката във втория) е разписано да се осигурява чрез банков ипотечен кредит, отпуснат на дружеството с договор от 27.06.2019 г. Уговорено е въпросните кредити да се усвояват от купувача (да се отпуснат, но да останат блокирани по сметката му) на части в определени времеви периоди (извън частта от средствата, които се отпускат в тридневен срок от вписване на нотариалните актове за сделките) и са съобразени с представянето на актове образец 15 и 16 за сградата, в която са намират процесните имоти. Плащането по банков път на продавачите на сумата, обвързана с представянето на първия от посочените документи, акт обр. 15 и на удостоверение за тежести – чрез разблокирането й, е отразено да се извърши не по – късно от 20.12.2019 г. Остатъкът от средствата по отпуснатия кредит, до крайната цена на имотите, е предвидено да се изплати по сметка на продавачите в 10 – дневен срок от представяне на акт обр. 16. В обжалваното решение е прието, че ищцата и съпругът й С. К. са съдружници в дружеството – купувач по горните сделки и че на 10.12.2019 г. ищцата има регистрирано излизане от страната през ГКПП Аерогара Варна (при съобразяване, че с оглед пълноправното членство на РБ в ЕС от 01.01.2007 г. данните за задграничните пътувания на българските граждани в информационната система на граничния контрол са непълни). Обсъдени и ценени по правилото на чл. 172 ГПК са събраните по делото гласни доказателства (на св. С. К. – съпруг на ищцата и св. В. И. – сестра на покойния Б. И.). Показанията на първия не са кредитирани в частта им, че отзовавайки се на молбата на покойния Б. И. за финансова подкрепа на семейството му, ищцата е извършила двата процесни банкови превода, с които през няколко дни на м. декември 2019 г. е предоставила паричния заем. Изложени са съображения, че показанията не кореспондират на останалите писмени доказателства, удостоверяващи осъществените от ищцата банкови нареждания по сметката на ответницата Н. И., при това в един и същи ден (а не в различни дни) и се опровергават от вписаното в тези нареждания основание за извършения превод („плащане по договор, аванс“), както и от показанията на св. В. И., че не знае семейството на брат й да е вземало заем, тъй като било заможно, който факт се сочи и от св. Р. Я.. При горните факти по главния иск с правно основание чл. 240, ал. 1 ЗЗД решаващият състав е приел, че за предаването на заетата сума от 9 000 лв. от заемодателя Н. К. на заемополучателя Б. И. липсват доказателства и същото остава недоказано по делото, а то е част от фактическия състав на сключването на договора за (паричен) заем. Съобразил е, че съгласно доказателствата, процесната сума е преведена по банков път на трето лице - съпругата на заемателя. Поради недоказване на факта на предаване на заетата сума, инстанцията по същество е направила извод, че между ищцата и наследодателя на ответниците (преживяла съпруга и двама синове) не е възникнало правоотношение по договор за паричен заем от 23.12.2019 г. и затова искът за връщането на исковата сума в изпълнение на задължението на заемателя по чл. 240, ал. 1 ЗЗД, предявен против тях, е неоснователен и като такъв е отхвърлен. От друга страна, поради недоказване предаването на заетата сума от заемодателя Н. К. на заемополучателя Н. И. да е на основание сключен помежду им договор за заем, е отхвърлен и евентуалният иск по чл. 240, ал. 1 ЗЗД срещу ответницата И.. По предявения отново срещу нея – също в условията на евентуалност - иск по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, въззивният съд е направил съждение, че исковата сума е постъпила в банковата сметка на ответницата, което е удостоверено от представените платежни документи за извършения от ищцата банков превод. С постъпването на процесните суми в банковата сметка на Н. И. същата е установила фактическа власт върху тях и доколкото не е ангажирала доказателства за основанието й да задържи полученото, е реализирала без основание имуществена облага в размер на 9 000 лв., която трябва да върне. За неоснователно е намерено възражението на ответната страна, че процесните суми са получени в изпълнение на задължение за заплащане на цена по договори за покупко- продажба на недвижими имоти от 28.06.2019 г., доколкото посоченото основание в платежния документ, е „плащане по договор, аванс“. В тази връзка решаващият състав е преценил съдържанието на продажбените договори от тази дата, обективирани в два нотариални акта и е приел, че плащанията по тях са изрично и подробно уговорени да бъдат извършени чрез платено на продавачите капаро - към момента на сключване на договорите и чрез банков кредит (за остатъкът от цената), превеждан на части от търговска банка на продавачите, което изключва плащане от вида на извършеното от ищцата с двата превода от 23.12.2019 г. По тези мотиви е направен извод, че предявеният иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за връщане на полученото без основание, е основателен. Произнасяйки се по неговия размер, въззивният съд се е позовал на правилото на чл. 271, ал. 1, изр. 2 ГПК, с което законодателят е въвел забрана за влошаване на положението на жалбоподателя при липса на насрещна жалба, и е присъдил сумата от 3 000 лв. Изразено е виждане, че при констатираната липса на жалба срещу първоинстанционното решение от ищцата Н. К. (а само въззивна жалба от ответниците в уважената част на главните искове по чл. 240, ал. 1 ЗЗД срещу тях, вкл. срещу ответницата И. за сумата 3 000 лв.), произнасяне за уважаване на претенция срещу последната за сумата над 3 000 лв. (колкото е присъдил първостепенния съд по главния иск по чл. 240, ал. 1 ЗЗД на ищцата срещу нея, за припадащата й се част от задължението на наследодателя), макар и на друго правно основание, би довело до влошаване положението на жалбоподателя по смисъла на чл. 271, ал. 1, изр. 2 ГПК. По тези съображения е обоснован извод, че предявеният (само) срещу ответницата И. иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ГПК, е основателен до размер от 3 000 лв. и е уважен, а за разликата до предявените 9 000 лв. е отхвърлен. С определение № 1362 от 23.03.2025 г. по настоящото дело е допуснато касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК на въззивното решение в частта на разгледания за първи път от втората инстанция евентуален иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД като обусловено от разрешението, че произнасянето по него е ограничено изцяло в пределите на произнасяне на първостепенния съд по предявения и частично уважен главен иск в случаите когато няма жалба срещу отхвърлянето му за разликата до предявения размер. Обжалването е допуснато и на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по правния въпрос за доказването на предпоставките от състава на иск по чл. 55, ал. 1 ЗЗД при посочено от ищеца основание за плащане. Относно основанията, на които е извършено селектирането на касационните жалби на страните (основна и насрещна), този състав на ВКС намира следното. Първоначалното обективно съединяване на исковете може да се осъществи чрез кумулативно, алтернативно или евентуално съединяване на няколко иска от ищеца с една искова молба - чл.210, ал.1 ГПК. При евентуално съединяване по почин на ищеца, съдът се произнася по евентуалния иск, ако отхвърли главния иск. Това е вътрешнопроцесуалното условие, от чието сбъдване е обусловено разглеждането на евентуалния иск. Когато втората инстанция отмени решението на първостепенния съд по предпочитания от ищеца иск, тя се произнася за първи път по заявения в условията на евентуалност иск, респ. искове (последователно, в посочената от ищеца поредност, доколкото естеството им не налага друго), по които липсва произнасяне на първата инстанция. Това е така, защото в описания случай се възстановява висящността и по евентуално предявените искове – чл. 271, ал. 2 ГПК, при това въпреки липсата на оплаквания (каквито не би могло и да се правят) във въззивната жалба, свързани с тях. Когато обаче главният иск бъде уважен частично, евентуалният иск не подлежи на разглеждане. Недопустимо е съдът да „преизчислява“ за каква част следва да се произнесе по евентуалния иск, ако главният иск е частично уважен, защото е възможно съединените искове да са различни по вид или пък макар и от един и същи вид да са с петитум, който не позволява компенсиране или пък евентуалността да е по отношение на субектите (в този смисъл решение № 210/27.07.2015 г. по гр. д. № 5600/2014 г., а вж. и решение № 51/19.07.2017 г. по гр. д. № 2232/2015 г., и двете по описа на IV г. о. на ВКС). Във всяко положение обаче, всеки един от съединените искове осигурява самостоятелна защита на накърненото от правния спор материално субективно право и съдът я дължи в пределите, очертани с основанието и петитума на така предявените искове, като го признава или отрича. При отмяна на уважен частично главен иск и произнасяне по същество на евентуалния, респ. евентуални искове, въззивният съд следва да го/ги разгледа и осигури дължимата защита - санкция на засегнатото от спора субективно материално право във вида, в който то се претендира със заявените при условия на евентуалност искове, последователно – в поредността, посочената от ищеца. Касае се за самостоятелна искова защита, присъща според естеството (вида) на предявения като евентуален иск, респ. искове, отличаваща се със свое съдържание и насрещни страни. Част от това съдържание е и размерът на исковата претенция. При частично уважаване на предпочитания иск от първоинстанционния съд и отмяна на решението му по него, втората инстанция дължи произнасяне в целия обем на търсената защита, претендирана със съответния, заявен като евентуален иск, след като е сезирана с жалба от ответната страна и въпреки липсата на жалба на другата страна (ищеца по делото). В описания случай, разглеждайки за първи път евентуалната претенция или претенции, въззивният съд може и е длъжен да се произнесе по цялото, така заявено спорно право, като го признае или отрече (при вземания - вкл. в претендирания размер). С новото решение не се нарушава принципът да не се влошава положението на жалбоподателя при липса на друга жалба – чл. 271, ал. 1 ГПК. По въпроса за доказването на предпоставките от състава на иск по чл. 55, ал. 1 ЗЗД при посочено от ищеца основание за плащане, този състав на ВКС споделя практиката, опредметена в решение № 9 от 03.02.2017 г. по гр. д. № 2656/2016 г. на IV г.о. на ВКС, според която ищецът носи тежестта да докаже получаването на исковата сума, а ответникът – да докаже основанието, на което е получил плащането, както и че това основание се е осъществило. С посочване на основанието, с оглед осъществяването на което е платил, ищецът не поема задължението да го докаже. С посочването на основанието той само освобождава ответника от тежестта да го докаже той, като в негова (на ответника) тежест остава да докаже само осъществяването на посоченото основание. Ответникът не е обвързан от посоченото от ищеца основание, той може да докаже, че в действителност основанието за плащане е друго, както и че то се е осъществило. Върховният касационен съд, състав на трето гражданско отделение, като разгледа жалбите и провери обжалваното решение с оглед изискванията на чл. 290, ал. 2 ГПК, намира следното: Спорът между страните е висящ по предявения в условията на евентуалност иск по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, предявен срещу ответницата Н. И.. Основателен е касационния довод на ищцата, че приемайки, че ще наруши принципа за влошаване положението на жалбоподателя при липса на жалба от другата страна – чл. 271, ал. 1 ГПК, въззивният съд е уважил установения в своето основание евентуален иск срещу ответницата, по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, не до пълния предявен размер от 9 000 лв., а само за сумата от 3 000 лв. и така е допуснал съществено нарушение на съдопроизводствените правила. След като се е произнесъл за първи път по този иск – поради отмяна на частично уважения главен иск по чл. 240, ал. 1 ЗЗД – предявен срещу тримата наследници на сочения заемополучател и отхвърляне на последващия евентуален иск на същото основание срещу ответницата И., въззивният съд е следвало да даде търсената с иска по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД самостоятелна защита срещу същия ответник като установи и присъди или отрече наличието на вземане в исковия му размер, без да съобразява изхода на делото по предпочитания иск в първата инстанция и в частност – размерът, до който той е уважен и отсъствието на жалба за разликата. Частичното уважаване на главната претенция не реализира условието, при което евентуалната такава подлежи на разглеждане. Затова и отмяната на частично уважения главен иск (с отхвърлянето му) от въззивния съд, сбъдва без изключение поставеното от самия ищец условие за разглеждане и произнасяне (последователно, по поредността, посочена от ищеца) по евентуалните искове във вида, в който те са предявени – вкл. и да присъди по тях целия размер на претендираното вземане, макар да липсва жалба срещу отхвърлянето на предпочитания иск срещу ответницата И., за разликата над уважения в първата инстанция до претендирания размер. Разгледан по същество, искът с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД е неоснователен. Получаването на исковата сума (с два банкови превода, наредени от ищцата) по сметката на ответницата Н. И. е безспорно по делото. В тежест на последната е да докаже, че има право да получи и да задържи престацията (паричната сума) – т.е. да докаже основанието, на което е получила плащането. Ищцата обаче и в двата си превода (платежните нареждания, чрез които те се извършват) е посочила, че това е „плащане по договор, аванс“. Така, сочейки основанието, с оглед осъществяването на което е платила, ищцата е освободила ответницата от тежестта да докаже тя конкретната договорна обвързаност, породила задължението за плащане, а в нейна (на ответницата) доказателствена тежест е да докаже единствено, че основанието се е осъществило – че ищцата има парично задължение по договора към ответницата с настъпил падеж и с оглед на това е платила. Установява се по делото, че по време на извършените два банкови превода – на 23.12.2019 г. страните (в частност техните семейства и дружество, в което ищцата и съпруга й са съдружници) са били обвързани от договори за покупко – продажба на имоти, обективирани в нотариални актове № №... и..., и двата от 28.06.2019 г. на нотариус О. С. – с рег. № 196 на НК. По продажбените сделки ответницата и нейния покоен съпруг Б. И. са продавачи, а едно трето лице „Таблетка“ ООД – [населено място], представлявано от съпруга на ищцата, е купувач. Макар вещно – прехвърлителния ефект да е настъпил, между страните са останали висящи и неприключени отношенията по повод плащане на продажната цена. Същата е уговорена да бъде платена на части, като за осигуряването на втората и третата част от дължимата цена е договорен банков ипотечен кредит, който ще се отпусне на дружеството – купувач на траншове, при определени условия с деблокиране на сумата по кредита и превеждането й на продавачите. Тези условия са свързани с представяне на актове обр. 15 и 16 в съответните етапи на плащане, ведно с удостоверение за тежест при междинното, второ плащане. Неговият падеж е посочен на „не по – късно от 20.12.2019 г.“ При събраните данни по делото, че семейството на ищцата се е намирало тогава в Германия, е била налице обективна пречка дружеството – купувач (чийто управители са били тя и съпругът й) да се снабди с необходимите документи за отпускане на втория транш от кредита, породи което плащането на дължимите суми за цената на продадените имоти – макар и за твърде малка част от него, е извършено от личната сметка на ищцата по сметката на ответницата И.. Купувачите са разполагали с банковата сметка на ответницата Н. И., защото капарото по продажбените договори е заплатено по тази сметка. Действително, уговорките по горните сделки за цената – като размер и начин на плащане, са били други, но при отсъствието на данни за изпълнение по начина и според условията, уговорени в съглашенията, следва да се приеме, че плащането е по договорите за продажба на имоти и касае част от цената. Това изпълнение (макар и с отклонения от уговорките между страните по продажбените сделки по цитираните два нотариална акта), прието от кредитора. То кореспондира и на уговорения падеж на задължението за втория, междинен транш на плащане - не по – късно от 20.12.2019 г., а това е твърдяната от ищцата дата на сключване на заемния договор с наследодателя на ответницата – Б. И.. При съвкупната преценка на доказателствата се налага, че ответницата е доказала основанието, на което е получила плащането на сумата от 9 000 лв. Това изключва наличието на неоснователно разместване на имуществени блага. Гореизложеното налага касиране на въззивното решение в частта, в която е уважен предявеният от Н. К. против Н. И. осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за сумата от 3 000 лв., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на исковата молба – 17.11.2022 г. до окончателното плащане и произнасяне по съществото на спора в тази му част. Въззивното решение в разглежданата част трябва да се отмени, а осъдителният иск по чл. 55, ал. 1, предл. 1 за връщане на сумата от 3 000 лв., предявен срещу ответницата Н. И. да бъде отхвърлен като неоснователен и недоказан. В частта на произнасяне с отхвърляне на горната претенция над присъдените 3 000 лв. до предявените 9 000 лв., въззивното решение е правилно по мотивите и съображенията, изложени от настоящия съдебен състав. Затова ще следва да бъде оставено в сила в тази му част. С отмяната на въззивното решение в уважената част на иска по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД и постановяването от ВКС на ново решение по същество - за отхвърляне изцяло на заявения (по поредността му, посочена от ищцата) евентуален иск в обратен смисъл, се е сбъднало вътрешнопроцесуалното условие за разглеждане на съединения с него (последен) евентуален иск по чл. 59 ЗЗД, по който въззивният съд не се е произнесъл с оглед разпоредбата на чл. 271, ал. 2 ГПК. Възстановена е висящността на спора по този евентуално съединен иск и делото следва да се изпрати на въззивния съд, който да се произнесе в друг състав по него, както и по исканията за разноски за всички инстанции. В този смисъл са разясненията, дадени в т. 10 от ТР № 1 от 17.07.2001 г. и т. 15 от ТР № 1 от 04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС, както и трайно установената практика на ВКС (решение № 56 от 10.06.2015 г. по гр. д. № 5143/2014 г. на І г.о.; решение № 91 от 09.05.2012 г. по гр. д. № 613/2011 г. на ІІ г.о., решение № 51 от 19.07.2017 г. по гр. д. № 2232/2015 г. на ІV г.о., решение № 103 от 25.07.2019 г. по гр. д. № 2700/2018 г. на ІІІ г.о. и др.). Касационната инстанция не може да разгледа за първи път искове, по които въззивната инстанция не е постановила решение по материалноправния спор. Така мотивиран и на основание чл. 293, ал. 3 ГПК, ВКС, състав на III г. о.