Решение № 14082 от 13.11.2020 г. на ВАС по адм. д. № 6429/2020 г.

Решение № 14082 от 13.11.2020 г. на ВАС по адм. д. № 6429/2020 г., VIII о., докладчик председателят Мирослав Мирчев Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс. Образувано е по касационна жалба на "Лакпром" АД, подадена чрез адв. Иванова, против решение № 309/25.02.2020 г., постановено по адм. дело № 1850/2019 г. по описа на Административен съд – Варна, с което е отхвърлена жалбата на дружеството срещу Акт за установяване на задължение по чл. 107, ал. 3 ДОПК № МД-АУ-1873-1/01.04.2019 г., издаден от орган по приходите към "Контролно-ревизионни дейности" в дирекция "Местни данъци" към община Варна, потвърден с Решение № МД-РШ-012/18.06.2019 г. на директор на Дирекция "Местни данъци" при община Варна, с който на "Лакпром" АД са установени задължения за ДНИ и ТБО за 2014 г., 2015 г., 2016 г., 2017 г. и 2018 г. в общ размер на 18 029, 07 лв. и лихва в размер на 4 898, 95 лева. Касационният жалбоподател счита решението за неправилно, като постановено в нарушение на материалния закон - отменително основание по чл. 209, т. 3 АПК. Твърди, че процесният имот е с трайно предназначение на територията "Урбанизирана" и начин на трайно ползване "Друг вид дървопроизводителна гора". Излага доводи, че предназначението на гората не е било променяно, поради което не следва да се облага с данък, съгласно разпоредбата на чл. 10, ал. 3 ЗМДТ. По повод приложената към касационната жалба покана за доброволно изпълнение отправя искане съдът да възстанови надплатените ДНИ, ТБО и лихви за просрочие. Моли съда да отмени решението и в частта на присъдените в полза на община Варна разноски като заявява, че същите са определени, без по делото да е приложен списък по реда на чл. 80 ГПК. Иска се отмяна на решението и отмяна на процесния акт, както и присъждане на направените по делото разноски. Ответникът - директорът на дирекция "Местни данъци" при Община Варна, оспорва чрез юрк. Илиева с писмен отговор касационната жалба, като неоснователна. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Представителят на Върховна административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, състав на Осмо отделение, като се запозна със събраните по делото доказателства, съобрази доводите и възраженията на страните, обсъди процесните касационни основания и тези по чл. 218, ал. 2 АПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното: Касационната жалба е допустима, като подадена в срока по чл. 211 АПК от надлежна страна, имаща право и интерес от оспорването и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. Разгледана по същество жалбата е неоснователна. Касаторът излага идентични доводи с тези, поддържани в рамките на първоинстанционното производство. За да постанови обжалваното решение, Административен съд – Варна е приел за безспорно установено от фактическа страна, че на 19.12.2018 г. от "Лакпром" АД е била подадена декларация по чл. 14 ЗМДТ за имоти с партиден № 8319007500002. По делото е представена и декларация по чл. 14 ЗМДТ от 17.02.2011 г., с която "Лакпром" АД е декларирал земя и сграда в курортен комплекс (кк) Чайка, със застроена площ 567, 70 кв. м. и посочена площ на земята 1200 кв. м. С декларация по чл. 14 ЗМДТ са декларирани и 4 бр. сгради, построени през 1988 г., съответно с площ 1868, 80 кв. м., 68 кв. м., 38 кв. м. и 16 кв. м., находящи се в кк Чайка, в която е посочено, че площта на земята е 4669 кв. м., в т. ч. 1200 кв. м. УПИ. С нотариален акт № 40/25.07.2000 г. дружеството е признато за собственик на основание чл. 17а ЗППДОбП на отстъпено право на строеж и реализирано такова за имот - Почивна станция, находяща се в гр. Варна, кк Чайка, местност "Баба Алино", с обща застроена разгърната площ 1900, 90 кв. м., заедно с мястото в което са построени почивната станция и вилата с площ 1200 кв. м., застроено и незастроено, попадащо в регулацията на кк Чайка. С договор за покупко-продажба № 202/01.07.2004 г. началникът на Национално управление на горите е прехвърлил на "Лакпром" АД имот с площ 4670 кв. м., прилежащ към почивна станция, собственост на дружеството, находящ се в държавния горски фонд отдел 153, част от подотдел "г", "12" в териториалния обхват на дейност на Държавно лесничейство "Варна", представляващ имот № 474001 в землището на махала "Виница". По делото е представена скица от 26.02.2018 г. за имот № 10135.2573.285, в която е посочено, че имота е с площ 4669 кв. м., в местност "Баба Алино", начин на трайно ползване "Урбанизирана", начин на трайно ползване "Друг вид дървопроизводителна гора". Представени са и скици на изградените сгради в имот № 10135.2573.285. Съдът е посочил, че при оспорването на Акт за установяване на задължение по чл. 107, ал. 3 ДОПК № МД-АУ-1873-1/01.04.2019 г. по административен ред, решаващият орган е счел, че имотът е един, не е разделян, поради което няма основание да се разглежда като два отделни имота: земя, горски фонд - застроена и земя, горски фонд - незастроена. В хода на съдебното производство са допуснати и изслушани СТЕ и ССчЕ. За да постанови решението си, съдът въз основа на събраните доказателства по делото е преценил, че АУЗД е издаден от компетентен орган по приходите, в законоустановената форма, при спазване на административнопроизводствените правила и в съответствие с целта на закона. За да отхвърли жалбата срещу процесния Акт за установяване на задължение по чл. 107, ал. 3 ДОПК с № МД-АУ-1873-1/01.04.2019 г., се е обосновал, че в разпоредбата на чл. 2, ал. 1 и ал. 2 от Закон за горите (ЗГ) е уточнено какво представлява гора и горска територия по смисъла на закона, а в чл. 2, ал. 3, т. 1 ЗГ е посочено, че разпоредбите на този закон не се прилагат за паркове и градини в урбанизирани територии, какъвто е настоящият случай. Процесната част от "гора", "друг вид дървопроизводителна гора" се намират в имот, който съгласно ОУП на Община Варна, одобрен със Заповед № РД-02-14-2200/03.09.2012 г. на министъра на МРРБ и попада в територия, определена като устройствена зона "Ок" - курортни зони и комплекси, който факт се потвърждава от заключението на СТЕ. Съдът е посочил, че съгласно представена по делото скица за имот с идентификатор 10135.2573.285, трайното предназначение на територията е "урбанизирана", а начинът на трайно ползване "друг вид дървопроизводителна гора". Обосновал е извод, че предназначението на имота или статута на територията не могат да бъдат променени чрез различно посочване в кадастралната карта, тъй като те се определят с ПРЗ по чл. 112, ал. 1 ЗУТ във връзка с чл. 8 ЗУТ и чл. 7, ал. 1 ЗУТ. Позовавайки се на ЗКИР е направил извод, че посочването в кадастралната карта на начина на трайно ползване на даден имот или територията, в която е разположен, не може да се ползва като доказателство, поради което обстоятелството, че в кадастралната карта въпросния имот е посочен, като "дървопроизводителна гора", е ирелевантно. Съдът е приел за неотносима разпоредбата на чл. 10, ал. 3 ЗМДТ, тъй като имотът попада в урбанизирана територия. Посочил е, че не може да намери приложение и изключението по чл. 10, ал. 3 ЗМДТ да се обложат с данък застроените земи - за действително застроената площ и прилежащия й терен, защото процесният имот, в който са изградени сградите се се намира в урбанизирана територия. Изследвал е съдържанието на договора за покупко-продажба, с който началникът на Национално управление на горите е прехвърлил на "Лакпром" АД имот с площ 4670 кв. м. като е счел, че посоченото в него обстоятелство, че имотът се намира в държавния горски фонд, e неотносимо за установяването на дължимите ДНИ, след като по ОУП същият попада в територия, определена като устройствена зона "Ок" - курортни зони и комплекси. Касателно ТБО, съдът се е позовал на приложените писмени доказателства и заключение на ССчЕ, като е счел, че услугите по обезвреждане на битовите отпадъци в депо и поддържане чистотата на териториите за обществено ползване, са реално предоставяни от община Варна на територията на кк Чайка за процесния имот, местност "Баба Алино" за периода 2014 г. – 2018 година. По тези съображения е приел, че за имота се дължи ДНИ и ТБО, които съгласно заключението на вещото лице са правилно изчислени. Решението е валидно, допустимо и правилно. Спорът между страните е правен и касае статута на имота, който представлява в едната си част залесена територия, а в останалата е застроен, като задълженията за ДНИ и ТБО са установени за целия имот - застроена и незастроена част. Установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка е изведена съобразно съвкупният анализ на събраните в хода на административното и съдебно производството доказателства, като изводите на съда по спорния въпрос са формирани след обсъждане на възраженията на страните в тяхната цялост и след обстойна преценка на доказателствата, като е спазен материалния закон. Доводът на касатора, че на основание чл. 10, ал. 3 ЗМДТ не дължи ДНИ и ТБО, тъй като имотът представлява земя от горски фонд, не се възприема от настоящия касационен състав. Изложените мотиви от Административен съд – Врана се споделят от настоящата инстанция, поради което и не следва да се повтарят. В допълнение на аргументите на първоинстанционния съд следва да се съобрази следното: Разпоредбата на чл. 10, ал. 1 ЗМДТ съдържа две отделни хипотези, които са относими за имоти, включени в строителните граници на населените места и селищни образувания и втората хипотеза е за имоти извън тях, които според подробен устройствен план имат предназначението по чл. 8, т. 1 ЗУТ. Изискването за промяна на предназначението на земята, когато това се предвижда в специален закон, се отнася само за втората група имоти - тези извън строителните граници на населените места. В конкретния случай не е спорно между страните, че процесният поземлен имот е в урбанизирана територия. В трайната практиката на ВАС не е налице противоречие, че за включените в ПУП имоти се дължи ДНИ и ТБО. Само обстоятелството, че имотът попада в държавния горски фонд, не означава, че същият има характер на гора. Както правилно отбелязва и първоинстанционният съд, Законът за горите изрично регламентира, че неговите разпоредби не се прилагат за паркове и градини в урбанизирани територии, какъвто е настоящият случай. В тази връзка неотносимо е представеното писмо от 27.09.2004 г. от Главна данъчна дирекция към Министерство на финансите, в което е посочено, че незастроените земи от горския фонд не подлежат на облагане с данък върху недвижимите имоти - чл. 10, ал. 2 ЗМДТ, тъй като съгласно приетия ОУП на гр. Варна от 2012 г., процесният имот попада в устройствена зона "Ок" - курортни зони и комплекси. За целите на данъчното облагане по чл. 10, ал. 1 ЗМДТ е релевантно предназначението на недвижимия имот. Имотите с предназначение по чл. 8, т. 1 ЗУТ могат да бъдат в урбанизирана територия, т. е в населени места и селищни образувания, но могат да бъдат и отделни имоти, извън тях, т. е и за двете групи поземлени имоти е налице изискването да имат предназначението по чл. 8, т. 1 ЗУТ. В случая от събраните по делото доказателства и заключението на СТЕ, безспорно е установено, че процесният имот има предназначение по чл. 8, ал. 1 ЗУТ, същият е в урбанизирана територия, урегулиран, няма характера на гора. Съдържащите се твърдения в касационната жалба в този смисъл са неоснователни. Налице са изискванията за облагане на процесния имот с данък недвижими имоти, посочени в чл. 10, ал. 1 ЗМДТ и същият не попада в изключенията по чл. 10, ал. 3 ЗМДТ за освобождаване от облагане. Чл. 10, ал. 3 ЗМДТ изключва от облагане с ДНИ на земеделските земи и горите, но тълкуването на нормата в нейната цялост налага извод за това, че ал. 3 няма предвид недвижими имоти в строителните граници на населеното място, които са останали с непроменено предназначение. С оглед изложеното, правилно първоинстанционният съд е приел, че ДНИ е дължим от "Лакпром" АД за собствения му недвижим имот на основание чл. 10, ал. 1, предложение първо ЗМДТ. Правилно е разрешен и втория спорен въпрос относно законосъобразността на установените с акта задължения за ТБО. Съгласно чл. 64, ал. 1 ЗМДТ таксата за битови отпадъци се заплаща от лицата по чл. 11 ЗМДТ. Лицата по чл. 11 от с. з. са собствениците на облагаеми с данък недвижими имоти. Облагаеми с данък недвижими имоти са имотите по чл. 10, ал. 1 ЗМДТ. Тъй като процесният имот е облагаем с ДНИ, правилно първонистанционния съд е приел, че касатора има качеството на задължен за ТБО правен субект. Ползването на имота е без значение за дължимостта на определената такса за битови отпадъци, без значение е дали от имота се генерират битови отпадъци. Изводите на първоинстанционният съд за законосъобразност на обжалвания акт кореспондират изцяло на събраните по делото писмени доказателства, ценени в съвкупност със заключенията на приетите експертизи, същите са правилни и законосъобразни и съответни на приложимият материален закон. Не са налице сочените касационни основания за отмяна на атакуваното решение и същото следва да остане в сила. Твърдението на касатора, че не се дължи присъждане на юрисконсултско възнаграждение поради липса на представен списък по реда на чл. 80 ГПК, противоречи на Тълкувателно решение № 6/2013 г. по т. д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС. Според чл. 80 ГПК и т. 9 от посоченото тълкувателно решение, страната, която е поискала присъждане на разноски, представя на съда списък най-късно до приключване на последното заседание в съответната инстанция. В противен случай, тя няма право да иска изменение на решението в частта му за разноските. Следователно представянето на списък по чл. 80 ГПК е процесуална предпоставка от кръга на абсолютните за развитие на производството по изменение на решението в частта му за разноските, но не и основание съдът да не присъжда такива. Още повече, че според т. 8 от ТР № 6/2013 г. по т. д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС, липсата на представен списък по чл. 80 ГПК в хипотезата, при която съдът не се е произнесъл по искането за разноски, не е основание да се откаже допълване на решението в частта му за разноските. В този случай допълване се прави единствено при наличие на първата предпоставка - валидно заявено искане за присъждане на разноски, което в настоящия случай е сторено. Изрично следва да се посочи, че е правно неаргументирано изложеното в отговора на касационната жалба, че тъй като Тълкувателно решение № 6/2013 г. по т. д. № 6/2012 г. е постановено от ВКС, то е неотносимо към практиката на административните съдилища и ВАС. Съгласно чл. 130, ал. 2 от Закона за съдебната власт, тълкувателните решения са задължителни за органите на съдебната власт. Предвид резултата по спора и на основание чл. 8, ал. 1, т. 4 от Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения, на ответника по касация се дължат разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на 1217, 84 лева.