Решение № 10685 от 21.10.2021 г. на ВАС по адм. д. № 6145/2017 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административно-процесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на П. Месечков, от гр. София, чрез процесуалния му представител адвокат Скочев, срещу Решение 1735 от 17.03.2017 г., постановено по адм. дело 2753/2016 г. по описа на Административен съд София - град, с доводи за неговата неправилност като постановено в нарушение на материалния закон, касационно основание по чл. 209, т. 3 АПК. Иска отмяната му и постановяване на друго по съществото на спора, с което се уважат предявените от него искове. Ответника Българска народна банка чрез процесуалния си представител адвокат Георгиев в писмен отговор взема становище за неоснователност на касационната жалба и правилност на обжалваното решение. Претендира разноски. Представителят на Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за основателност на касационната жалба и неправилност на обжалваното решение. Касационната жалба е подадена в срок от надлежна страна, за която съдебният акт е неблагоприятен и е допустима. Производството пред Административен съд София град се е развило по предявените от П. Месечков срещу Българска народна банка (БНБ) обективно съединени искове за обезщетяване на претърпени имуществени вреди: в размер на 8 627,27 лв. произтекли от забавено изплащане на гарантирано вземане от 196 000 лв. в периода от 30.06.2014 г. до 04.12.2014 г. причинени от незаконосъобразното бездействие на БНБ да изпълни свое задължение, произтичащо от разпоредбата на чл. 1, § 3 от Директива 94/19/ЕО на Европейския парламент и Съвета от 30.05.1994 г. относно схемите за гарантиране на влоговете; в размер на 240 217.81 лева, неизплатена част от вложенията на ищеца в Корпоративна търговска банка АД, произтичащи от неправомерни действия на ответника, нарушаващи приложими норми с директен ефект на Общностното право и неправомерно бездействие, изразяващо се в неупражняване ефективен и ефикасен банков надзор. С обжалваното решение първоинстанционния съд е отхвърлил предявения иск за претърпени имуществени вреди от забавено изплащане на гарантирано вземане като неоснователен, при приетото, че не са налице законовите предпоставки на чл. 1, ал. 1 от Закона за отговорността на държавата и общините (ЗОДОВ) на които се основава отговорността на ответника. Относно предявения обективно съединен иск за обезщетяване на причинени имуществени вреди, изразяващи се в неизплатена част от влога на ищеца е приел неговата неоснователност, основавайки се на разпоредбата на чл. 8, ал. 3 ЗОДОВ предвиден специален ред за обезщетяване. Съобразно този изход на спора е осъдил ищеца да заплати на ответника разноски по делото. Решението е валидно, допустимо и частично неправилно. Установено е от доказателствата по делото и не е спорно, че: ищецът е имал безсрочни депозити в Корпоративна търговска банка АД (КТБ); с решение 73 от 20.06. 2014 г. Управителният съвет на БНБ поставя КТБ под специален надзор за срок от три месеца; на 06.11.2014 г. БНБ отнема лиценза на КТБ; на 04.12.2014г. Фондът за гарантиране на влоговете в банките (ФГВБ, Фондът) започва изплащане на гарантираните влогове и гарантираният размер от влоговете на ищеца е изплатен. Съгласно разпоредбата на чл. 205, ал. 1 АПК БНБ е надлежен ответник. Макар и структурирана като независима институция, отчитаща се пряко пред Народното събрание, при упражняване на вменените й от Закона за кредитните институции надзор върху дейността на другите банки в страната с оглед поддържане стабилността на банковата система и защита интересите на вложителите, БНБ действа като държавен (публичен) регулаторен орган, като правоотношенията между БНБ и поднадзорните й търговски банки не са отношения между равнопоставени правни субекти, поради което редът за ангажиране отговорността на БНБ за вреди, причинени от нейни органи във връзка с осъществяване или неправомерното неосъществяване на вменената й от закона надзорна дейност може да се ангажира по реда на чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ. При установената по делото фактическа обстановка несъответен на закона е изводът на първоинстанционния съд за неоснователност на предявения от ищеца иск за обезщетение на претърпени вреди, пропуснати ползи, произтичащи от несвоевременно изплащане на гарантирания размер на вложенията му в КТБ. Искът за вреди се основава на неприлагане от страна на БНБ на разпоредбата на чл. 1, параграф 3, буква i от Директива 94/19/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 30 май 1994 относно схемите за гарантиране на депозити, която разпоредба за целия исков период и до 14.08.2015 г. не е била транспонирана в националното ни законодателство, гласяща: неналичен депозит" означава депозит, който е дължим и платим, но не е бил платен от кредитна институция, съгласно правните и договорни условия, приложими към него, когато е налице едно от следните обстоятелства: i) съответните компетентни органи са установили, че по тяхно виждане съответната кредитна институция изглежда неспособна за момента, по причини, които са пряко свързани с нейното финансово състояние, да изплати депозита и, че не съществува близка перспектива тя да бъде в състояние да го направи; компетентните органи установяват това колкото е възможно по-скоро и във всеки случай не по-късно от пет работни дни след като са се уверили за първи път, че дадена кредитна институция не е изплатила депозити, които са дължими и изискуеми. С оглед задължителната и директно приложима на територията на Република България в случая разпоредба на чл. 1, параграф 3, буква i от Директива 94/19/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 30 май 1994 (Директивата) БНБ в качеството си на надзорен по отношение КТБ орган е дължал активно действие, изразяващо се в преценка и обявяване на депозитите в КТБ за неналични депозити, от който момент текат и императивните срокове, разписани в Директивата, за изплащането им в гарантираните от същата максимални размери. В случая е налице незаконосъобразно бездействие да се изпълни дефинирано в закон в намиращата пряко приложение и ползващата се с директен ефект разпоредба на чл. 1, параграф 3, буква i от Директивата задължение на БНБ по обявяване неналичност на депозитите в КТБ. Още на 20.06.2014г. (датата, на която БНБ е поставила КТБ под специален надзор) ответникът се позовава на изчерпване на ликвидните средства на Корпоративна търговска банка, т.е. още на тази дата БНБ е следвало да обяви неналичност на депозитите в КТБ, от която дата следва да се определи и първия възможен достъп на вложителите до гарантирания размер на депозитите им. БНБ не може да бъде оправдана за това, че не е приложила норма на правото на ЕС с директен ефект, само защото Директивата не е била правилно транспонирана и съответно БНБ не е била изрично определена от българския законодател за съответния компетентен орган. В случая, постановявайки Решение 73/20.06.2014г. за поставяне на КТБ под специален надзор, БНБ е разполагала с необходимите факти, основаващи извод за неналичност на депозитите по смисъла на чл. 1, § 3 буква i от Директивата, тъй като взема решение за преустановяването на достъпа до депозитите в нея по причини, пряко свързани с финансовото положение на банката. Не е спорно, че към 20.06.2014 г. КТБ не само не е изпълнила вече подадени заявки за плащане, но и всички вложители са били лишени от възможността изобщо да правят заявки за изплащане на депозитите си. Видно от решението на УС на БНБ КТБ не е била в състояние да приема заявки и да изплаща дължимите и платими депозити. Въпреки това решение за обявяване неналичност не е взето. Едва на 06.11.2014 г. със свое решение БНБ отнема лиценза на КТБ, на който акт се основава последвалото изплащане на гарантирания размер на депозитите от 04.12.2014 г. при приложението на чл. 23, ал. 1 от Закона за гарантиране на влоговете в банките (отм.). Следва да се вземат предвид и постановените в хода на производството по делото решения на Съда на Европейския съюз по дело С-571/16 и С-501/18, постановени по преюдициални запитвания по дела със сходен предмет. Така съгласно Решение С-571/16 член 1, точка 3 и член 10, параграф 1 от Директива 94/19/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 30 май 1994 година относно схемите за гарантиране на депозити, изменена с Директива 2009/14/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 11 март 2009 г., трябва да се тълкуват в смисъл, че не допускат, от една страна, национално законодателство, съгласно което установяването на неналичността на депозитите зависи от неплатежоспособността на кредитната институция и от отнемането на нейния банков лиценз, и от друга страна, отклоняване от предвидените от тези разпоредби срокове за установяване на неналичността и за изплащане на депозитите по съображение, че е необходимо кредитната институция да бъде поставена под специален надзор, както и че член 1, точка 3, подточка i) от Директива 94/19, изменена с Директива 2009/14, има директен ефект и представлява правна норма, целяща да се предоставят на частноправните субекти права, които да позволят на вложителите да предявяват искове за обезщетяване за вредите от късното изплащане на депозитите. За да се задейства схемата за гарантиране на депозитите, Директива 94/19/ЕО предвижда процедура само от три стъпки: 1) компетентният орган се уверява, че депозит, който е дължим и платим, не е бил изплатен от кредитна институция; 2) в рамките на пет работни дни след това заключение, компетентният орган трябва да определи дали съответната кредитна институция изглежда неспособна за момента, по причини, които са пряко свързани с нейното финансово състояние, да изплати депозити, които са дължими и платими и че не съществува близка перспектива тя да бъде в състояние да го направи; 3) схемата за гарантиране на депозити трябва да е в състояние да изплати надлежно доказаните вземания на вложителите в рамките на 20 работни дни, след като компетентният орган е взел своето решение. Обстоятелството, че ЗГВБ /отм./ обвързва началото на срока от 20 работни дни за изплащане на гарантираните депозити с решението за отнемане на лиценза на кредитната институция е ирелевантно, тъй като, както е приел СЕС в т. 1 от диспозитива на решението по дело С-571/16, разпоредбите на чл.1, § 3 и чл.10, § 1 от Директива 94/19/ЕО не допускат национално законодателство, което се отклонява от сроковете за установяване неналичността и за изплащане на депозитите. Изискванията на директивата са да не се възпрепятства бързото изплащане като удължаване на императивните срокове може да се извършва само при изключителни обстоятелства. Налице е в случая неизпълнение на парично задължение, основаващо търсените вреди от забавено плащане, в размер основан на законната лихва върху дължимата сума за периода на забава. Вредата за ищеца в случая се изразява в пропуснатата полза от невъзможността за ползване на паричния капитал от 196 000 лева. Относно началната дата на периода следва да се посочи, че срокът от 5 работни дни по чл. 1, т. 3, буква i от Директива 94/19, в който БНБ е била длъжна да издаде изричен акт за установяване неналичността на депозитите, смятано от 20.06.2014 г. (датата на поставянето на КТБ под надзор) изтича на 27.06.2014 г. След този момент действително БНБ е в нарушение на посочената разпоредба, но постановяването на акт, с който се установява неналичността на депозитите, не е достатъчно условие за започване на тяхното изплащане, а се стартира схемата за изплащане на гарантираните депозити, съответно започва да тече срокът за изплащане. По арг. чл. 23, ал. 5 ЗГВБ, при вземане на дължимото се решение по чл.1, §3 i) в петдневния срок т.е. най-късно на 27.06.2014 г., то срокът от 20 работни дни за изплащане на депозитите изтича на 25.07.2014г. От следващия ден - 26.07.2014 г., ищеца започва да търпи реални вреди, поради неизплащане гарантирания размер на депозита. Решението за обявяване неналичността на депозитите е взето на 06.11.2014 г., когато е отнет лиценза на КТБ и е стартирана процедурата по компенсиране по чл. 10 от Директива 94/19. От тази дата включително БНБ вече не осъществява незаконосъобразно бездействие, поради което за този период до датата на изплащане на депозита на ищеца липсва основание за обезщетение. Поради това периодът, за който се дължи обезщетение е 26.07.2014 г. 05.11.2014 г. Неоснователни са доводите на ответника за липса на претърпени вреди, поради това, че на ищеца е начислявана договорна лихва от КТБ. В хода на производството по делото БНБ е формирала изрично възражение,че до датата на изплащане на гарантирания размер на влоговете, КТБ е начислявала договорна лихва върху депозита на ищцата, съответно, че в изплатения и размер от 196 000 лева, е включена както главница, така и договорна лихва за периода 30.06.2014 г. до 06.11.2014 г. Видно обаче от представеното по делото писмо от КТБ с дата 08.11.2016 г. банката не може да удостовери каква част от изплатената от ФГВБ сума представлява главница и каква лихви, при неизплащане на влоговете в пълен обем - салдото на депозитите на ищеца към 05.11.2014 г. значително надхвърля изплатения гарантиран депозит, незначителна част от които се явява начислената договорна лихва. Доводите на ответника за неоснователност на предявения иск, основани на т. 1 от Решение С-501/18 на Съда на Европейския съюз, съгласно която Директива 94/19/ЕО не дава основание да се приеме, че вложителят в банка има право на обезщетение за вреди, причинени от забавено изплащане на гарантирания размер на депозитите не се споделят от съда. В т. 6 от същото решение съдът приема, че принципите на равностойност и ефективност трябва да се тълкуват в смисъл, че не задължават съда, сезиран с иск за обезщетение, формално основан на национална норма за отговорността на държавата за вреди от административна дейност, но в подкрепа на който се твърди нарушение на правото на Съюза вследствие на такава дейност, да квалифицира служебно този иск като предявен на основание член 4, параграф 3 ДЕС, стига приложимите разпоредби на националното право да не са пречка този съд да разгледа твърденията за нарушение на правото на Съюза, изтъкнати в подкрепа на този иск. Размерът на обезщетението, основан на нормативно определената законна лихва върху сумата 196000 лева за периода 26.07.2014г. 05.11.2014г., възлиза на сума в размер на 5624,38 лева при извършеното изчисление. Ето защо обжалваното решение в частта му, с която е отхвърлен предявения иск за тази сума и период като неправилно следва да бъде отменено, като се постанови друго по съществото на спора, с което същата се присъди. В останалата му част предявеният иск се явява неоснователен и като правилно решението в тази отхвърлителна част следва да бъде оставено в сила. Неправилно е решението и в частта му, с която е отхвърлен предявения иск за обезщетение на претърпени имуществени вреди изразяващи се в размера на неизплатената част от вложенията на ищеца. Този извод се основава на неправилно приложение на разпоредбата на чл. 8, ал. 3 ЗОДОВ. Материалното право на обезщетение за вреди от незаконосъобразно бездействие на БНБ, не може да бъде реализирано в производство по търговска несъстоятелност. Съдът е допуснал смесване на различни субективни материални права, които могат да бъдат потвърдени или отречени със сила на присъдено нещо в различни по вид производства. Защитата на правото на обезщетение за вреди е предвидена в чл. 1 ЗОДОВ. Друг ред за обезщетение, произтичащо от фактическия състав за възникване на отговорността, липсва. Това вземане е равно по размер, но не е идентично с вземането на касатора в производството по несъстоятелност. Отделен е въпросът как наличието на друго вземане към трето лице, в случая КТБ, произтичащо от договорно правоотношение, но в същия размер и заявено в производството по несъстоятелност, респективно неговото реализиране, биха се отразили на основателността на иска. В тази връзка, настоящата инстанция счита, че в тази част съдът не е изложил мотиви и неправилно е тълкувал и не се съобразил с Определение 9750 от 16.09.2016 г. постановено по адм. дело 10130/2016 г. по описа на ВАС относно приложението на чл. 8, ал. 3 от ЗОДОВ. Съгласно разпоредбите на чл. 172а, ал. 2 АПК, съдът излага към решението си мотиви, въз основа на които то е постановено, като тези мотиви следва да съдържат становищата на страните, фактите по делото и правните изводи на съда. Решението в тази част не отговаря на посочените процесуални изисквания. Водим от изложеното, обжалваното решение в тази му част следва да бъде отменено като неправилно, а делото се върне за ново разглеждане от друг състав на съда. При този изход на спора решението се явява неправилно и в частта му относно присъдените на ответника разноски и следва да бъде отменено, като исканията на страните следва да бъдат разгледани при новото разглеждане на делото съгласно чл. 226, ал. 3 АПК. По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 2 и чл. 222, ал. 1 АПК, Върховният административен съд, трето отделение,