Решение № 349 от 21.09.2012 г. на ВКС по н. д. № 1124/2012 г.

Решение № 349 от 21.09.2012 г. на ВКС по н. д. № 1124/2012 г., III н. о., НК, докладчик съдията Фиданка Пенева Производството е по реда на глава Тридесет и трета от НПК. Образувано е по искане за възобновяване на наказателното производство по в н о х д № 405/2012 г. на Пловдивския окръжен съд, направено от осъдения С. К., чрез упълномощения от него за настоящето производство защитник, адвокат П. В. от САК. В искането, като предпоставка за допустимостта му, са въведени две касационни основания - за допуснати нарушения на закона и за съществени процесуални нарушения по чл. 348, ал. 1, т. 1 и 2 от НПК. Твърди се, че въззивният съд е допуснал нарушение на закона, тъй като е признал за виновен и е осъдил К. само за престъплението по чл. 144, ал. 3 от НК, извършено на 26.06.2011 г., по обвинение, каквото не му е повдигнато. По второто основание твърдението е за нарушение правото на защита, като една от гаранциите за справедлив процес. Освен това, от съдържанието на искането може да се изведе и възражение за допуснато нарушение на принципа за разкриване на обективната истина по чл. 13, ал. 1 от НПК, поради отказ на въззивния съд да допусне повторен разпит на свидетели и на този за изграждане на вътрешното съдийско убеждение по чл. 14, ал. 1 от НПК. Направено е искане за отмяна на въззивното решение по реда на възобновяването и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд. Пред ВКС осъденият К. се явява лични и с адвокат В., който поддържа искането си по изложените в него съображения. Прокурорът дава заключение за неговата основателност по съображения различни от изложените в искането. Представителят на ВКП намира, че при постановяване на въззивния съдебен акт съдът е допуснал съществено процесуално нарушение, тъй като се е произнесъл с решение вместо с присъда. Счита, че съдът е следвало с нова присъда да приложи процедурата съобразно чл. 336, ал. 1, т. 3 от НПК, при оправдаването на осъденото лице за едно от двете престъпления включени в продължаваното престъпление, вместо с решение да изменя присъдата на основание чл. 337, ал. 1, т. 2 от НПК. Върховният касационен съд, за да се произнесе, съобрази следното: Искането е неоснователно. С присъда № 58/10.02.2012 г. по н о х д № 8371/2011 г., състав на Пловдивския районен съд е признал осъдения К. за виновен в това, че при условията на продължавано престъпление, на 16.06.2011 г. и на 26.06.2011 г. в гр. Пловдив, се е заканил с убийство на С. Д., което е могло да възбуди основателен страх от осъществяването му и за престъпление по чл. 144, ал. 3 във вр. с ал. 1 и чл. 26, ал. 1 от НК му наложил наказание лишаване от свобода в размер на шест месеца, което да се изтърпи при строг режим в затворническо общежитие от закрит тип. Със същата присъда на основание чл. 68, ал. 1 от НК е активирана присъдата постановена по н ох д № 6204/2010 г. по описа на РС-Пловдив, за изтърпяване на наказание от една година лишаване от свобода, при общ режим в заведение от открит тип. Тази присъда е проверена по жалба на осъдения от Пловдивския окръжен съд, като въззивна инстанция и е изменена, като същият е бил оправдан за деянието извършено на 16.06.2011 г. и за това то да е извършено в условията на продължавано престъпление. По реда на извънредния способ за проверка, законосъобразността на въззивното решение се оспорва от гледна точка на задължението на съда да проявява процесуална активност при събиране на доказателствата, необходими за изясняване на обективната истина. Твърди се, че на осъдения са нарушени правата му като страна в процеса и в частност правото му на защита, тъй като не са уважени доказателствените му искания. При проверката по делото се установи, че посочените доводи не кореспондират с данните по делото. По принцип, основна функция на съда в състезателното наказателно производство е да реши спора между обвинението и защитата. Справедливият процес изисква страните да бъдат обезпечени с равни възможности за пълноценно упражняване на предоставените им от закона права. Посочените принципи не са били накърнени при разглеждане на делото в двете инстанции. Изводите по фактите, приети за установени от Пловдивския окръжен съд, се основават на преценката на доказателствената съвкупност, част от която според защитата неправилно не е кредитирана от предходните две инстанции. Това са показанията на свидетелите Т. К., М. Д. и К. П., които с показанията си поддържат тезата на осъдения, че по времето за което се твърди, че е отправил заканите за убийство, той не е бил на адреса посочен в обвинителния акт, като място за извършване на престъплението. Преди всичко, следва да се има предвид принципът, че при изграждане на своето вътрешно убеждение инстанциите по фактите имат пълното суверенно право да го изградят на базата на едни доказателства, а други да отхвърлят, стига да посочат аргументи за това и тези аргументи да кореспондират с установеното по делото. В конкретния случай, от една страна, на л. 30 от мотивите към първоинстанционната присъда съдът е изложил убедителни мотиви в изпълнение изискванията на чл. 305, ал. 3 от НПК за изясняване на противоречията в доказателствения материал, а от друга, въззивният съд в съдебното заседание на 24.04.2012 г. е отговорил мотивирано на искането да се допуснат до нов разпит тези свидетели, които в съдебното заседание пред първата инстанция са изложили факти за отсъствието на осъденото лице на инкриминираната дата от мястото на престъплението. Настоящият състав намира, че това искане правилно е отклонено от ПОС. Съдилищата са изяснили обстоятелствата от кръга на тези по чл. 102 НПК, като са основали тезата си за авторството на подсъдимия и неговата вина на основата на прекия участник в инцидента - пострадалия, както и на показанията на свидетеля-очевидец /Х. К./, който е присъствал на заканата отправена на инкриминираната дата. Именно на основата на тези доказателства и протокола за разпознаване, въззивният състав е потвърдил първоинстанционната осъдителна присъда спрямо К. за деянието извършено на 26.06.2011 г. Поради това, е неоснователна тезата на защитата, че са налице правни пороци при изготвяне на въззивното решение. И двете съдебни инстанции в мотивите си са изложили съображения за наличието на признаците от обективна и субективна страна на престъпния състав по чл. 144, ал. 3 НК. Решението на предишните инстанции, с което е отхвърлена тезата на защитата, че деянието не е извършено от осъдения К., е взето при спазване на процесуалните изисквания за формиране на вътрешното съдийско убеждение и при спазване на правилата за изготвяне на въззивното решение. Затова няма правно основание за касационна отмяна, по реда на възобновяването на атакуваното решение. Настоящият състав не споделя тезата на представителя на обвинението, за допуснато съществено процесуално нарушение от въззивния съд, относно вида на съдебния акт и процесуалните последици от това. Правилно ПОС с решение е изменил първоинстанционната присъда, като частично е оправдал осъдения за елементи от единното продължавано престъпление и е потвърдил същата в останалата част, а именно, относно признаването за виновен на осъдения К. в извършване на деянието закана с убийство по чл. 144, ал. 3 от НПК, извършено на 26.06.2011 г. в гр. Пловдив. Това съдът е сторил в рамките на правомощието си по чл. 337, ал. 1, т. 2 от НПК за изменение на обжалвания съдебен акт. Поради изложеното и отсъствието на основания за отмяна на въззивното решение, искането на осъдения за възобновяване на наказателното производство следва да се остави без уважение. Водим от горното, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение