Решение № 51 от 17.02.2010 г. на ВКС по н. д. № 522/2009 г.

Решение № 51 от 17.02.2010 г. на ВКС по н. д. № 522/2009 г., II н. о., НК, докладчик председателят Лиляна Методиева Производството по чл. 349, т. 1 НПК е образувано по касационна жалба на подсъдимите З. И. И. и Г. П. Б., подадена в срок чрез служебно назначените им защитници адв. Б адв. Ц. И. против въззивно решение № 249 от 14.07.2009 г. постановено по ВНОХ дело № 323/2009 г. па Софийски апелативен съд. В жалбата и в съдебно заседание се поддържат всички касационни основания по чл. 349 НПК, като се излагат съображения за неясна квалификация на престъплението на подсъдимия Б, допуснати съществени нарушения при събирането на доказателствата в досъдебното производство, явна несправедливост на наложените наказания и нарушение на закона в гражданско-осъдителната част. По същество се иска въззивното решение да бъде изменено в наказателната част като наложените им наказания бъдат намалени по размер и бъде отменено в гражданската част и гражданският иск бъде оставен без уважение. Представителят на Върховната касационна прокуратура изразява становище, че жалбата е основателна само н частта за квалификацията на деянието на жалбоподателя Г. Б. Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, като взе предвид доводите на страните и в пределите по чл. 347 НПК изцяло провери правилността на обжалваното въззивно решение, за да се произнесе констатира следното: С присъда № 17 от 20.03.2009 г. постановена по НОХ дело № 47/2009 г. Софийският окръжен съд е признал подсъдимите Г. П. Б., З. И. И. и К. В. Д. за виновни в това, че на 23.08.2008 г. в с. В., Софийска област, в съучастие като съизвършители отнели от владението на Т. Г. Т., без негово съгласие и с намерение да ги присвоят вещи на обща стойност 733.50 лв като употребили за това сила, а подсъдимия Г. е извършил деянието в условията на опасен рецидив, поради което и на основание чл. 199, ал. 1 т. 4 във вр. с чл. 198, ал. 1 пр. 1 във вр. с чл. 20, ал. 2, във вр. с чл. 29, ал. 1 б. "а" и "б" и чл. 55, ал. 1, т. 1 НК за Г. Б. и по чл. 198, ал. 1 пр. 1 във вр. с чл. 20, ал. 2 и чл. 55, ал. 1 т. 1 НК за останалите ги е осъдил както следва: Г. П. Б. на четири години и шест месеца лишаване от свобода при първоначален строг режим, З. И. И. на две години и шест месеца лишаване от свобода при първоначален общ решим и К. В. Д. на две години лишаване от свобода условно, с изпитателен срок от пет години и на основание чл. 67, ал. 3 НК е постановил през изпитателния срок да изтърпи наказание пробация, включващо пробационните мерки задължителна регистрация по настоящ адрес и задължителни периодични срещи с пробационен служител за срок от по една година и 160 часа безвъзмезден труд в полза на обществото за една година. С присъдата съдът е осъдил подсъдимите да заплатят солидарно на Т. Г. Т. сумата 2000 лв. обезщетение за неимуществени вреди от деянието, ведно със законната лихва от деня на увреждането до окончателното изплащане. С въззивно решение № 249 от 14.07.2009 г. постановено по ВНОХ дело № 323/2009 г. Софийският апелативен съд е изменил присъдата в частта по осъждането на подсъдимите Г. П. Б. и К. В., като за първия е преквалифицирал деянието в престъпление по чл. 198, ал. 1 пр. 1 във вр. с чл. 20, ал. 2, във вр. с чл. 29, ал. 1 б. "а" НК, а за втория е отменил наложената пробационна мярка безвъзмезден труд в полза на обществото 160 часа за една година. Потвърдил е присъдата в останалата обжалвана от подсъдимите част. Касационната жалба е неоснователна. Оплакването за постановяване на въззивното решение при наличието на касационното основание по чл. 348, ал. 1 т. 1 НПК не се подкрепя от данните по делото. Единствените конкретни съображения в наказателната част на въззивния съдебен акт касаят начина на формиране вътрешното убеждение на решаващия съд по фактите и точната правна квалификация на деянието на подсъдимия Б. В гражданската част на въззивното решение доводите се свеждат но незаконосъобразното ангажиране на гражданската им отговорност. Такива нарушения по делото не са допуснати. Касационната проверка за правилното приложение на материалния закон се извършва въз основа на фактическите констатации на решавания съд, установени при спазване на правилата за събиране, проверка и оценка на доказателствата. По делото тези правила не са нарушени. За всички факти и обстоятелства, включени в предмета на доказване по чл. 102 НПК относно авторството на подсъдимите, изпълнителното деяние, изразило се в наемането на таксиметровия автомобил да ги закара до посоченото от тях място, действията които са извършили след пристигането им, упражненото насилие над водача и отнемането на вещите му, стойността на отнетото имущество и характера на причиненото му телесно увреждане, са събрани достатъчно безпротиворечиви доказателства. Съобразно действителното им съдържание и в тяхната логическа връзка са оценени направените самопризнания на фактите, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт и подкрепящите ги доказателства съдържащи се в показанията на свидетелите Т, М., С., С., протоколите за разпознаване и за доброволно предаване, заключенията на назначените експертизи. Доводът на жалбоподателите, че са осъдени въз основа на доказателствени материали от досъдебното производство, събрани в нарушение на процесуалните правила, е неоснователен. Съображението, че извършените в тази фаза на процеса разпознавания да опорочени, защото разследващият орган не е изпълнил задължението си по чл. 170 НПК преди извършването им да разпита пострадалия за отличителните белези, по които може да разпознае извършителите на деянието и не е осигурил различни поемни лица при трите разпознавания, не се подкрепя от данните по делото и разпоредбите на закона. Веднага след деянието пострадалият е разпитан като свидетел и е посочил достатъчно индивидуализиращи белези, по които е декларирал, че може да разпознае извършителите и по тях ги е посочил няколко часа след това при разпознаванията. Разпознаването на лица по снимки е годен способ за доказване, а процесуалният ред за извършването му не е опорочен, поради което съставените протоколи са годно доказателствено средство. Законът не поставя като изискване за законосъобразност участието на различни поемни лица, когато в едно производство се разпознават различни лица. Те участват в процесуално-следственото действие като гаранция за законосъобразното му извършване, а от жалбоподателите се не сочат данни по някакъв начин да е било опорочено. При приетите за установени от събраните доказателства фактически констатации, че вместо да му заплатят за извършения превоз, подсъдимите нападнали пострадалия с дъски и му нанесли множество удари, настигнали го при опита му за бягство, повалили го на земята и продължили да му нанасят удари с дъските и да го ритат в ребрата, свалили златните му накити, взели мобилният му телефон и ключът от автомобила и избягали, материалният закон е приложен точно с осъждането им. Налице са всички съставомерни признаци от състава на престъплението грабеж, извършен от тримата подсъдими при форма на съучастие съизвършителство. Не са допуснати нарушения на материалния закон и в частта, с която е ангажирана гражданската им отговорност. По делото е установено, че в резултат на деянието им на пострадалия са причинени множество телесни увреждания в различни части на тялото, които са му причинили временно разстройство на здравето неопасно за живота. Свидетелката С., от която потърсил помощ сред бягството на подсъдимите, констатирала не само видимите следи от побой, но и особеното психическо състояние, в което бил изпаднал. Изживяните в резултат на деянието болки и страдания представляват за него неимуществени вреди, които подлежат на обезщетяване от подсъдимите. Гражданският иск е своевременно предявен и приет за съвместно разглеждане с наказателния процес. При определяне размера на обезщетението не е нарушен принципът за справедливост, залегнал в разпоредбата на чл. 52 ЗЗД. Присъдената сума от 2000 лв е достатъчно да го обезщети за изживяните физически и психически болки и страдания. При непозволеното увреждане обезщетението е дължимо от извършването на деликта и от този момент се дължи лихва ако е поискана, поради което неоснователно се поддържа, че до влизане на присъдата в сила действа презумпцията за невиновност, поради което не може да има забавено плащане. Оплакването за постановяване на въззивното решение при наличието на касационното основание по чл. 348, ал. 1 т. 2 НПК е неоснователно. Доводът на жалбоподателите, че въззивната инстанция формално е извършила служебната проверка на обжалваната от тях осъдителна присъда, поради което не е констатирала и отстранила допуснатите в досъдебното производство нарушения на процесуалните правила при събирането на доказателствата, послужили при формиране вътрешното убеждение на първоинстанционния съд по фактите е идентичен с част от възраженията им пред въззивния състав против правилността на присъдата, където са поддържали, че осъдителната присъда се основава на предположения и нелогични изводи. Такива нарушения от Софийският апелативен съд не са допуснати. Въззивният състав не е изпълнил формално задълженията си по чл. 314 НПК, а изцяло е проверил правилността на невлязлата в сила присъда. При нея е констатирал, че процесуалният ред за разглеждане на делото в първоинстанционният съд е съобразен с искането на подсъдимите, които изцяло са признали фактите, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт и са се съгласили да не се събират доказателства за тези факти. Съобразно изразеното от тях становище и направената преценка, че за признатите факти по надлежният процесуален ред в досъдебното производство са събрани достатъчно доказателства, първоинстанционният съд е разгледал делото по реда на съкратеното съдебно следствие. При проверката не е констатирал логически грешки и превратна оценка на обясненията на подсъдимите и подкрепящите ги доказателства, довели до неправилни фактически констатации, поради което не е имал основание да ги промени. Направил е различна оценка единствено на събраните доказателства за съдебното минало на подсъдимия Б. Приел е, че трите му осъждания обуславят квалификация на деянието като опасен рецидив само по чл. 29, ал. 1 т. б. "а" НК и в тази част е изменил присъдата. В мотивите на решението е отговорил на оплакванията на подсъдимите и е посочил основанията, поради които не ги възприема. Въззивният съдебен акт не е изготвен по начин ограничаващ правото на подсъдимия Б да узнае в извършването на какво престъпление се признава за виновен. В частта по квалификацията на деянието не е налице поддържаното от жалбоподателя и от представителя на обвинението противоречие между диспозитив и мотиви на решението, което не дава възможност да се установи действителната воля на съда по приложението на материалния закон. В мотивите съдът е изложил аргументи в подкрепа на извода си, че деянието е извършено в условията на опасен рецидив и е престъпление по чл. 199, ал. 1 т. 4 НК, като е налице само една от формите на опасния рецидив по чл. 29, ал. 1 НК, а именно тази по б. "а". В диспозитива на решението е приел същата форма на опасния рецидив. Изменението на присъдата, съобразно диспозитива на въззивното решение, само прецизира формата на опасния рецидив, а не квалифицира деянието като по-леко наказуемо престъпление. Този извод се налага от факта, че грабежът по чл. 198 НК не може да бъде квалифициран във връзка с чл. 29, ал. 1 т. "а" НК, както и от липсата на оправдателен диспозитив за осъждането по чл. 199 ал. 1, т. 4 НК. Доколкото съществува неяснота при изписването на диспозитива на решението, тя не може да бъде отстранена посредством връщане на делото за ново разглеждане, а при привеждане на присъдата в изпълнение по реда на чл. 414 НПК. Оплакването за постановяване на въззивното решение при наличието на касационното основание по чл. 348, ал. 1 т. 3 НПК е неоснователно. При решаване на въпроса по чл. 301, ал. 1 т. 5 НПК какви наказания да наложи на подсъдимите, още първоинстанционният съд е преценил относителната тежест на обстоятелствата по чл. 54 НК, съобразил е и изискването по чл. 374, ал. 2 НПК за индивидуализация на наказанията под предвидените за престъпленията минимуми. Въззивната инстанция не е имала основание да промени изводите му и да възприеме тезата на подсъдимите, че определените им обеми наказателна принуда са явно несправедливо завишени. Те точно съответстват на степента на обществената опасност на деянието и на личната им обществена опасност. Процесуалното им поведение е преценено като самостоятелно основание за индивидуализация на наказанията под предвидените за престъпленията минимуми. Относителната тежест на това обстоятелство не е от такова естество, че да прави несъразмерно тежки определените за изтърпяване наказания. И двамата са с обременено съдебно минало, като Б. има три, а И. четири влезли в сила присъди за грабежи. Съобразно отразеното в свидетелствата им съдимост, два от предходните грабежи са извършили в съучастие и са тях са осъдени по НОХ дело № 6203/2005 год. и по НОХ дело № 5668/2006 г. Деянието извършват шест месеца след влизане в сила на последната присъда. Очевидно извършеното деяние не е изолирана проява в живота им, а изтърпените наказания не са оказали необходимия превъзпитателен и възпиращ ефект. При проявената престъпна упоритост намаляването на наказанията би било проява на неоправдан либерализъм. Преди всичко за поправянето и превъзпитанието им се налага да изтърпят наказания в определените размери. По изложените съображения настоящият състав при второ наказателно отделение на Върховния касационен съд приема, че при постановяване на въззивното решение на Софийски апелативен съд не са допуснати нарушения, които са основание за отмяна или изменяване и следва да бъде оставено в сила, поради което и на основание чл. 354, ал. 1 т. 1 НПК