Решение № 174 от 3.09.2009 г. на ВКС по гр. д. № 6269/2007 г.

Решение № 174 от 3.09.2009 г. на ВКС по гр. д. № 6269/2007 г., IV г. о., докладчик съдията Албена Бонева Производството е по реда на чл. 218а б. "а" ГПК от 1952 г. (отм.), вр. § 2, ал. 3 ПЗР ГПК /ДВ бр. 59/2007 г./ Образувано е по жалба на С. Р. Д. против въззивно решение № 1192/26.06.2007 г. на Пловдивския окръжен съд, постановено по гр. д. № 708/2007 г. Касаторът твърди неправилност на атакувания съдебен акт поради противоречие с материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Иска отмяна на въззивното решение и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд, евентуално за решаване на материалния спор от касационната инстанция, като бъде отхвърлен иска. Моли за присъждане на разноски. Ответникът по касация М. Н. К. чрез адв. С адв. Веселин П. К. изразяват становище за неоснователност на жалбата. Г. А. К. не взема становище. Съдебният състав, като взе предвид изложените касационни основания, доводите на страните и данните по делото съобразно приложимите нормативни актове, намира следното: Касационната жалба е процесуално допустима, като подадена в срока по чл. 218в, ал. 1 ГПК от легитимна страна и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Разгледана по същество, жалбата е неоснователна. Пловдивският районен съд е разгледал иск на М. Н. К. по чл. 26, ал. 2 ЗЗД за нищожност на договор по нотариален акт № 33/2004 г., който е отхвърлил и решението в тази му част е влязло в сила. Уважил е иска й по чл. 108 ЗС, като приел за основателно преюдициалното оспорване на същата сделка, като непротивопоставима на ищцата по чл. 22, ал. 3 СК. В тази част съдебният акт е обжалван от С. Д. пред Пловдивския окръжен съд. С обжалваното решение въззивната инстанция съд е приела за установено, че имотите, предмет на ревандикационния иск са придобити в условията на съпружеска имуществена общност от М. К. и Г. К. Последният се разпоредил еднолично с тях, като на 31.03.2004 г. ги продал на С. Д. Липсва съгласие от съпругата. При анализа на многобройните доказателства по делото, съдът е приел за установено, че тя не е знаела за сделката, която е извършена по време, когато е пребивавала в Холандия. Бракът между Г е прекратен с развод, считано от 10.05.2005 г. Жената е узнала за продажбата не по-рано от октомври 2005 г. и на 2.11.2005 г. е предявила иска. При така установеното съдът е приел от правна страна, че договорът от 2004 г. е сключен в нарушение на чл. 22, ал. 2 СК и тъй като е оспорен в срока по чл. 22, ал. 3 СК, не е породил действие за неучаствалата съпруга М. Тя, след прекратяване на брака се легитимира като собственик на э ид. ч. от имотите, прехвърлени по оспорената продажба. Владението на купувача върху тях, се явява неоснователно, поради което е уважен иска по чл. 108 ЗС. Решението на въззивния съд е правилно. Не отговаря на данните по делото оплакването на касатора, че въззивният съд самоволно разгледал иск по чл. 22, ал. 3 СК без да е предявяван. Право и задължение на съда е сам да квалифицира заявените от страните права, като в случая това е сторено съобразно изложените в исковата молба факти, обстоятелства и искания. Съдът не е излязъл извън очертания от ищцата предмет на иска, която основава правото си на собственост на това, че не е дала съгласие за извършената от бившия й съпруг продажба. Нормата, приложима в отношенията между страните е точно издирена и правилно приложена. Когато само единият от съпрузите се разпореди с обща вещ преди прекратяване на съпружеската имуществена общност, се презумира, че действа и от името и за сметка на неучаствалия съпруг - т. нар. презумптивно представителство по закон. Тя може да бъде оспорена, но само от недалия съгласие съпруг и то в 6-месечен срок от узнаването. Вярно е, че първата инстанция е приела, че наред с оспорването по чл. 22, ал. 3 СК, е сезирана и с друг иск по чл. 26 ЗЗД, който е отхвърлила. Това, обаче, не е формирало сила на присъдено нещо в отношенията между страните по спора, че продажбата е противопоставима на недалия съгласие съпруг. Следва да се посочи, че районният съд в своето решение също е разгледала твърденията по исковата молба като оспорване по чл. 22, ал. 3 СК и е приел, че то е основателно. Въззивният съд е формирал вътрешното си убеждение, след като е преценил поотделно и в тяхната съвкупност всички доказателства по делото (писмени доказателства и свидетелски показания), като е изложил съображенията си, защо дава вяра на едни свидетели и защо не дава вяра на други. Съдът е разграничил, кои свидетели излагат свои лични впечатления за факти и обстоятелства, на които са били очевидци, евентуалната им предубеденост, достоверността и безпротиворечивоста на показанията им; съпоставил ги е с другите обстоятелства по делото, като е направил и житейски обосновани връзки. Касационната инстанция не може да проверява вътрешното убеждение на въззивния съд при преценката на гласните доказателства, а само дали при формирането му са спазени правилата на формалната логика, опита и научното знание. Подобни грешки не се констатират. Касаторът твърди още, че искът по чл. 108 ЗС е уважен без ищцата да е доказала правото си на собственост. Това оплакване е също неоснователно. Активната материално-правна легитимация е установена - имотите са били общо съпружеско имущество на М. и Г. К. Заявеното в срок оспорване по чл. 22, ал. 3 СК прави едноличното разпореждане на съпруга непротивопоставимо за М. К. до размера на нейната э ид. ч. от вече прекратената съпружеска имуществена общност. В заключение, обжалваното решение не страда от пороците, на които се основава касационната жалба, съобразено е с материалния закон и е валидно и допустимо. То следва да бъде оставено в сила. МОТИВИРАН от горното, Върховният касационен съд