Решение № 6103 от 3.05.2011 г. на ВАС по адм. д. № 6360/2010 г.

Решение № 6103 от 3.05.2011 г. на ВАС по адм. д. № 6360/2010 г., VII о., докладчик съдията Соня Янкулова Производството е по чл. 208 и сл. АПК. Образувано е по касационна жалба на Тодор Иванов Вълчев, гр. Пловдив, ул. "Коматевско шосе" № 78 срещу решение № 64 от 19.03.2010 г. на Административен съд, гр. Смолян, постановено по административно дело № 13/2010 г. С обжалваното решение съдът отхвърли жалбата на Вълчев срещу заповед № 52 от 23.12.2009 г. на началника на Районно управление на Министерството на вътрешните работи, гр. Чепеларе, с която на основание чл. 171, т. 1, б. "г" от Закона за движение по пътищата му е наложена принудителна мярка - временно отнемане на свидетелството за управление на моторно превозно средство до решаване на въпроса за отговорността му, но не повече от един месец. Касационният жалбоподател счита обжалваното решение за неправилно, постановено в нарушение на материалния закон и съдопроизводствените правила - отменителни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Съдът не отчел, че принудителната административна мярка се налага, когато за извършеното нарушение се предвижда наказание "лишаване от право да се управлява моторно превозно средство". В случая актът е съставен за нарушение на Закона за автомобилните превози от лице, което няма компетентност да съставя актове за нарушения по този закон и е изпратен на автомобилна администрация, гр. Смолян, за налагане на административно наказание. Моли съда да отмени обжалваното решение и постанови друго, с което обезсили оспорвания административен акт. Претендира направените по делото разноски. Касаторът се представлява от адв. Наньо Станев. Ответникът по касационната жалба - началникът на районно управление на Министерството на вътрешните работи, гр. Чепеларе, не взема становище. Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Решението на съда е правилно, постановено в съответствие с доказателствата по делото и разпоредбите на материалния закон. Върховният административен съд счита касационната жалба за допустима - подадена е от надлежна страна, в срока по чл. 211, ал. 1 АПК и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Съдът, като разгледа касационната жалба на посочените в нея основания счита същата за основателна. За да постанови обжалваното решение съдът приел, че оспорваната заповед е издадена от компетентен орган с оглед приложената по делото заповед № Iз-1393 от 9.08.2007 г. на министъра на вътрешните работи за упълномощаване на ответника по касационната жалба да издава заповеди за налагане на принудителни административни мерки. Приел, че оспорената заповед е и мотивирана, тъй като изрично органът се позовал на съставения акт за установяване на административно нарушение. С оглед на това съдът направил извод за законосъобразност на оспорения акт. Този извод на съда е неправилен. По делото няма спор за факти. Безспорно е, че на 23.12.2009 г. на касатора е съставен акт за установяване на административно нарушение - установено е нарушение на чл. 6, ал. 1 от Закона за административните превози. Не се спори, че актът е съставен от младши автоконтрольор, служител на районното управление на Министерството на вътрешните работи, гр. Чепеларе. Безспорно е, че въз основа на този акт е издадена оспорваната заповед № 52 от 23.12.2009 г. на началника на районното управление на Министерството на вътрешните работи, гр. Чепеларе, с която на касатора, на основание чл. 171, т. 1, б. "г" от Закона за движение по пътищата (ЗДП) е отнето временно свидетелството за управление на моторно превозно средство до решаване на въпроса за отговорността му, но не повече от един месец. При така установената безспорно фактическа обстановка спорен по делото е въпросът правилно ли съдът е приложил материалния закон. Временното отнемане на свидетелството за управление на моторно превозно средство на основание чл. 171, т. 1, б. "г" ЗДП е принудителна административна мярка, която съгласно чл. 172, ал. 1 ЗДП се налага с мотивирана заповед на ръководителите на службите за контрол по Закона за движение по пътищата съобразно тяхната компетентност или от оправомощени от тях длъжностни лица. Глава пета от Закона за движение по пътищата определя контролните органи и техните правомощия свързани с правилата за движение по пътищата, изискванията за правоспособност на водачите, както и правата и задълженията на участниците в движението. Съгласно разпоредбите на чл. 165 и 166 ЗДП съществува разделение между контролните правомощия на служителите на Министерството на вътрешните работи и на Изпълнителна агенция "Автомобилна администрация". Нормата на чл. 166, ал. 1 ЗДП определя, че оправомощените служители на изпълнителна агенция "Автомобилна администрация" са компетентни да извършват контрол по спазване на правилата за обществен превоз и превоз за собствена сметка на пътници и товари, както и на всички документи, свързани с извършване на превоза. Служителите на Министерството на вътрешните работи нямат компетентност по отношение на тези законови изисквания. С оглед на това издадената от началника на районното управление заповед за налагане на принудителна административна мярка по чл. 171, т. 1, б. "г" ЗДП за установено нарушение на Закона за автомобилните превози е издадена от орган без компетентност да установява нарушения и налага принудителни мерки по този закон. Налице е материална нищожност (ratione materiae) на постановения административен акт, тъй като по силата на изрична правна норма компетентността за налагане на принудителни административни мерки за нарушение на Закона за автомобилните превози е предоставена на друг административен орган - министъра на транспорта, информационните технологии и съобщенията, съответно на упълномощени от него лица от Изпълнителна агенция "Автомобилна администрация". Нищожността е порок, който не може да се санира. Нищожният акт не поражда правни последици и съдът е следвало да обяви нищожността му. Приложената по делото заповед № Iз-1393 от 9.08.2007 г. за упълномощаване на ответника по касационната жалба безспорно му дава право да издава заповеди за налагане на принудителни мерки, но за нарушения, които служителите на Министерството на вътрешните работи са компетентни да установяват - тези, визирани в чл. 165 ЗДП. Заповедта не може да делегира правомощия, които самият министър, с оглед разпоредбата на чл. 165 ЗДП, няма. Видно от изложеното твърденията на касатора за неправилност на обжалваното решение, поради противоречие с материалния закон е основателно. Съдът като не е съобразил изложеното е постановил неправилно съдебно решение, което следва да бъде отменено. Делото е изяснено от фактическа и правна страна, поради което съдът следва да се произнесе по същество като обяви нищожността на оспорения административен акт - заповед № 52 от 23.12.2009 г. на началника на районно управление на Министерството на вътрешните работи, гр. Чепеларе. С оглед изхода от делото, направено от касатора искане и на основание чл. 143, ал. 1 АПК съдът следва да осъди районно управление на Министерството на вътрешните работи, гр. Чепеларе да заплати на Тодор Вълчев направените по делото разноски. Видно от доказателствата по делото същите са в размер на 15, 00 лв. държавна такса. По делото е приложен договор за правна помощ и съдействие серия СМ, № 1281 от 12.02.2010 г., в който е посочено договорено възнаграждение в размер на 150 лв. По делото няма данни това възнаграждение да е реално внесено, поради което и на основание чл. 143, ал. 1 АПК във вр. с чл. 78, ал. 1 ГПК съдът не следва да го присъжда. Водим от горното и на основание чл. 222, ал. 1 във вр. с чл. 172, ал. 2 АПК Върховният административен съд,