Решение № 153 от 26.11.2020 г. на ВКС по гр. д. № 4753/2019 г.

Решение № 153 от 26.11.2020 г. на ВКС по гр. д. № 4753/2019 г., III г. о., ГК, докладчик съдията Майя Русева Производството е по чл. 290 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Е. Т. Ж. срещу решение № 125/12.07.19 по г. д. № 542/18 на АС Пловдив – в частта, с която, след частично обезсилване на решение № 42/9.02.18 по г. д. № 59/16 на ОС Стара Загора, последното е отменено в частта, с която Б. И. Б. и И. Б. Б. са осъдени да платят на касаторката 21650 лв., дадени през периода 1992 г. -м. 06. 16 г. в изпълнение на договор за издръжка и гледане, изповядан с н. а. № 16, т. ХІ, н. д. № 3379/91, и искът й е отхвърлен. Ответните страни Б. Б. и И. Б. не вземат становище. С определение № 482/28.05.20 е допуснато касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпрос във връзка със задължението след разваляне на договор поради неизпълнение да се възстанови полученото на отпаднало основание. С обжалваното решение е прието, че през 1991 г. Б. Б. и Е. Б. /починала в хода на производството/ са продали процесния имот срещу задължение за издръжка и гледане на дъщеря си Д. Б., починала през 2012; нейният единствен наследник - дъщеря й Е. Ж., не е изпълнявала задълженията за издръжка и гледане на прехвърлителите /нито един от свидетелите не е установил дори еднократно посещение и предоставяне на грижи и издръжка в натура или в пари/; предвид необходимостта от непрекъснато изпълнение на договора, каквото не е налице, същият е развален с влязлото в сила в тази част първоинстанционно решение. По насрещната претенция по чл. 55, ал. 1 пр. 3 ЗЗД за връщане на даденото на отпаднало основание - за заплащане на паричната равностойност на положените от праводателката на Е. Ж. и от последната грижи и издръжка през периода 1992-м. 06. 16 – е прието, че за уважаването й е необходимо да се докаже какво точно е дадено, изпълнено по договора, и отпадане на основанието, на което е извършено изпълнението. Тъй като по делото не се установява точния обем на изпълняване на задължението за издръжка-т. е. дали Д. Б. е задоволявала всички нужди на родителите си за закупването на храна, не е доказано да е плащала битови сметки, не се установява вида, количеството и стойността на закупуваните лекарства, е формиран извод, че не е установен първият елемент от фактическия състав - вида и размера на изпълнението по договора. При тези обстоятелства, макар да е налице вторият – разваляне на договора, искът е неоснователен и следва да се отхвърли. В отговор на поставения въпрос, по който е допуснато касационно обжалване на въззивното решение, Върховният касационен съд намира следното: Съгласно задължителната практика, в това число цитираната /реш. № 88/16.04.13 по г. д. № 528/12, ІV Г0 отношенията между страните във връзка с даденото по разваления договор следва да се уредят съобразно чл. 55 ЗЗД, като всеки дължи връщане на даденото на отпаднало основание или неговата равностойност, ако полученото не е налице в неговия патримониум или връщането му е невъзможно по други причини. По касационната жалба: По делото е безспорно, че през 1991 г. Б. Б. и Е. Б. /починала в хода на производството/ са продали процесния имот срещу задължение за издръжка и гледане /нот. акт № 16, т. ХІ, д. № 3379/91 от 5.12.1991 г. / на дъщеря си Д. Б.; на 29.12.12 тя е починала; с влязлата в сила част на първоинстанционното решение договорът за прехвърляне на имота срещу задължение за издръжка и гледане, предвид липсата на надлежно изпълнение, е развален. От показанията на разпитаните свидетели се установява, че Д. Б. е била в много добри отношения с родителите си, обичала ги и казвала, че като се пенсионира, ще ги вземе да живеят при нея в Стара З. /св. М., св. Г. /. За да ги посещава в [населено място], където те живеели, молила познати и приятели да я карат, чакат и връщат с кола – тъй като нямала своя собствена, била много пълна /към 130 кг-150 кг/ и тежко подвижна /трудно й било да ходи, не ползвала градски транспорт, понякога се прибирала с такси от работа/. Носила на родителите си храна и лекарства-когато са я водили свидетелите Х. и М.; св. Г. я е виждал и тя самата да се връща от селото с торби. Относно периода и честотата на посещенията й показания дава св. И. – който сочи, че я е карал през времето 2000-2001 г. – 2 пъти в седмицата; св. М. – който я е возил 3-4-5 пъти в годината, св. Х. - доста пъти, св. Г. – на 10 дни или две седмици /без последните трима да уточняват периода, за който говорят/. След като Д. починала, св. Г. карал сина на прехвърлителите при тях - през ден, два, три - за да им помага с каквото може; от града вземали продукти и зърно и каквито храни били необходими за кокошките. От около 2014-2015 той, макар и да имал ограничено зрение и почти да не виждал вече, се преместил при родителите си, тъй като те не можели да се гледат сами, да си чистят и оправят; бабата била с тежка операция, с патерица и бастун, дядото имал проблеми и ходел с два бастуна. През периода 2000-2010 през ден или поне веднъж в седмицата ги посещавала и св. Г., братовчедка на Д., като сега изключително мъжът й им вземал лекарствата. Съгласно заключението на съдебно-счетоводната експертиза средният разход за месечната издръжка на едно двучленно семейство за времето 1991-2012 г. и в периода от 2012 г. до настоящия момент е в размер на 393, 43 лв. /231, 05 лв. храна, 99, 26 лв. еленергия, 37, ЗЗ лв. здравеопазване и грижи, 28, 79 лв. други/. При така установените обстоятелства и с оглед отговора на правния въпрос следва да се приеме, че предвид развалянето на договора за издръжка и гледане отношенията между страните във връзка с даденото по него следва да се уредят съобразно чл. 55 ЗЗД-всеки дължи връщане на даденото на отпаднало основание или неговата равностойност, ако полученото не е налице в неговия патримониум или връщането му е невъзможно по други причини. Установяването на даденото на отпаднало основание, респективно неговия размер, е в тежест на ищеца по насрещния иск /чл. 154 ГПК/. От събраните по делото доказателствата не се установява считано от смъртта на приобретателката Д. Б. през 2012 г. до развалянето на договора да е имало някакво изпълнение на задължението за издръжка и гледане от страна на правоприемника й Е. Ж. - нито един свидетел не установява каквато и да е грижа или изпълнение. За времето от сключването на договора през 1991 г. до 2012 г. се установява частично изпълнение - не за целия период и не в пълен обем. Това е така, доколкото изпълнението на задължението за издръжка и гледане, ако не е уговорено друго, предполага издръжка, включваща изцяло храна, режийни разноски, дрехи и други според нуждата на прехвърлителя (без оглед на възможността му да се издържа сам от имуществото и доходите си), и полагане на грижи за здравето, хигиената и домакинството му според неговата нужда и възможностите му да се справя сам /реш. № 82/05.04.11 по г. д. № 1313/09, ІV ГО, реш. № 863/22.12.10 по г. д. № 1534/09, ІV ГО и др. / - а в случая, макар да се установява, че Д. Б. е посещавала родителите си и е носела торби с храна и лекарства, не се установява това да е ставало през целия период и предоставеното да е покривало изцяло нуждите от храна, лекарства, разноски за бита, грижи за домакинството. При тези обстоятелства и доколкото искът безспорно е доказан по основанието си, той следва да бъде уважен при условията на чл. 162 ГПК. Като изхожда от данните за честотата на посещенията и носената издръжка в натура - които сочат на изпълнение, което не е значително по степен, и заключението на счетоводната експертиза относно размера на издръжката на едно двучленно семейство, настоящият състав намира, че за целия период м. 12. 1991 г. -м. 12. 2012 усредненият размер на изпълнение следва да се определи на 5%. При това положение дължимата на отпаднало основание сума, съответна на престираното преди развалянето на договора, изчислена на база посочения месечен разход от експертизата и горния процент, възлиза на 5000 лв. За тази сума искът с правно основание чл. 55, ал. 1 пр. 3 ЗЗД е основателен и следва да се уважи, а за разликата до пълния предявен размер – да се отхвърли. По изложените съображения настоящият състав на ІІІ ГО на ВКС приема, че на основание чл. 293, ал. 2 ГПК въззивното решение следва да отмени - като постановено в нарушение на материалния закон - в частта, с която насрещният иск е отхвърлен за сумата 5000 лв., и за същата се уважи, а в останалата обжалвана част – да се потвърди. С оглед изхода на спора и съразмерно на уважената част, Е. Ж. има право на 107, 62 лв. разноски. Мотивиран от горното, ВКС, ІІІ ГО,