Решение № 1955 от 16.02.2017 г. на ВАС по адм. д. № 788/2016 г.

Решение № 1955 от 16.02.2017 г. на ВАС по адм. д. № 788/2016 г., III о., докладчик председателят Ваня Пунева Производството е по реда на чл. 208 и сл. от АПК. Образувано е по касационна жалба на Л. В. К., представлявана от адв. С. Б., против решение № 7124/19.11.2015 г. по адм. дело № 4430/2015 г. по описа на Административен съд - С. град, с което по съществото на спора е отхвърлено оспорването на заповед № РД-22-003/06.04.2015 г., издадена от Областния управител на област С. В касационната жалба и в хода на делото по същество, касаторът поддържа, че съдът е направил необоснован правен извод, че срокът по чл. 9, ал. 4 от ЗОСОИ е започнал да тече от датата на постановяване (02.07.2013 г.)на въззивно решение по гр. дело № 1582/2002 г. на СГС, IIГ състав . Според кастора, съдът не е отчел, че в самото въззивно решение е указана неговата обжалваемост пред ВКС, както и че в производството по ЗВСОНИ въпросът за размерът на цената на иска не стои за разглеждане, доколкото производството е освободено от държавна такса. Претенцията е насочена към отмяна на обжалваното решение и решаването на делото по същество чрез отмяна на процесната заповед № РД-22-003/06.04.2015 г., издадена от Областния управител на област С.. Ответната страна - Областния управител на област С., представлявана от юрк. Димова, в писмен отговор и в хода на делото по същество оспорва касационната жалба, поддържайки че решението на АССГ съответства на нормата на чл. 9, ал. 4 от ЗОСОИ и е обосновано с оглед събраните по делото доказателства. Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Поддържа се, че съдът правилно е приел в обжалваното решение, че в случая правото по чл. 9, ал. 4 от ЗОСОИ е преклудирано на 02.09.2013 г., когато е изтекъл установеният от закона двумесечен срок, което основава и материалната законосъобразност на оспорената заповед. Прокурорът отбелязва, че сроковете за подаване на заявления за обезщетяване по реституционните закони са преклузивни, а процесуалното бездействие при тези срокове е неотстранимо. Върховният административен съд, трето отделение, като приема, че касационната жалба е редовно подадена от надлежна страна, в срок и против подлежащ на касационен контрол съдебен акт, намира същата за допустима. Разгледана по същество е основателна. Производството пред АССГ е образувано по жалба на Л. К. против заповед № РД-22-003/06.04.2015 г., издадена от Областния управител на област С., с която на основание чл. 32, ал 1 от ЗА, чл. 5, ал. 3 от ЗОСОИ във вр. с чл. 9, ал. 4 от ЗОСОИ е отказано да бъде разгледано като недопустимо, поради просрочие, искането на Константинова за обезщетяване с жилищни компенсаторни записи за апартамент, находящ се в гр. С., ул. "О."..№..., ет. ..., с площ от 83,29 кв. м., заедно с избено помещение с площ от 5,40 кв. м. и 16,34% ид. части от общите части на сградата и мястото, съставляващо парзел VI, кв. 129а/нов кв. 132/ с площ от 244 кв. м. по плана на гр. С., м. "Центъра". Фактическото основание за постановения отказ е влизането в сила на решение № 5141/02.07.2013 г. по въз. гр. дело № 1582/2002 г. на СГС, ГО, IIГ състав, считано от датата на неговото постановяване като необжалваемо. С цитираното решение е оставено в сила решение от 19.07.2000 г. по гр. дело № 530/1993 г. на СРС, ГК, 31 състав, в частта му, с която е прието за установено, че извършената продажба на процесния имот е нищожна и същият е възстановен на основание чл. 7 от ЗВСОНИ в полза на ищците, а Константинова е осъдена да предаде владението върху имота. Административният орган, позовавайки се на определение № 187/06.11.2014 г. по гр. дело № 4197/2014 г. по описа на ВКС, с което е оставена без разглеждане касационната жалба на К. против решение № 5141/02.07.2013 г. по въз. гр. дело № 1582/2002 г. на СГС, е приел, че подаденото на 03.02.2015 г. искане за обезщетяване по реда на ЗОСОИ е просрочено спрямо двумесечния преклузивен срок съгласно чл. 9, ал. 4 от ЗОСОИ. Така сезиран, АССГ е квалифицирал жалбата като такава с правно основание чл. 145, ал. 1 от АПК и е провел производството по реда на глава Х, раздел I от АПК. По съществото на спора е прието, че заповедта е издадена от компетентен орган по чл. 6, ал. 1, т. 2 от ЗОСОИ и в изискуемата се форма. Установено е несъществено нарушение на административно производствените правила, изразяващо се в непосочване на някое от условията за недопустимост, изрично посочени в разпоредбата на чл. 27, ал. 2 от АПК. Посочено е, че видно от мотивите административният орган е разгледал и се произнесъл по същество, като е отхвърли искането на жалбоподателката за обезщетяване с жилищни компенсаторни записи. Относно материалната законосъобразност на акта, съдът е приел, че правилно и в съответствие с действащата нормативна уредба - чл. 9, ал. 4 от ЗОСОИ е прието за просрочено искането на К. Съдът е приел, че двумесечния срок следва да се брои считано от 02.07.2013 г. - датата на влизане в сила на решение № 5141/02.07.2013 г. по въз. гр. дело № 1582/2002 г. на СГС, ГО, IIГ състав. Прието е, че срокът по чл. 9, ал. 4 от ЗОСОИ е изтекъл към 02.09.2013 г. Съдът като се е позовал на чл. 296, т. 1 от ГПК е приел, че влизат в сила решенията, които не подлежат на обжалване, както и че дали един съдебен акт е обжалваем е въпрос, регламентиран от закона, а не се определя от съда. При тези съображения, съдът е отхвърлил оспорването на процесната заповед по съществото на спора и се е произнесъл по въпроса за разноските на ответната страна, присъждайки същите в тежест на Константинова. Решението, имащо характера на определение по чл. 200, ал. 1 от АПК е неправилно. Административният съд е квалифицирал неправилно жалбата, възприемайки оспорваната заповед като акт по съществото на претендираното от К. право на обезщетяване по реда на ЗОСОИ. По своето естество, заповед № РД-22-003/06.04.2015 г., издадена от Областния управител на област С. представлява отказ за разглеждане по съществото на искането за обезщетяване и като такъв на основание чл. 197 от АПК подлежи на съдебен контрол по реда на глава Х, раздел IV от АПК. Видно от заповедта с нея не се отказва признаване на правото на обезщетяване като неоснователно, а се отказва разглеждането на искането като недопустимо. В тази връзка, макар да не е спазен процесуалния ред по чл. 197 и сл. от АПК за разглеждането на жалбата, то като се отчете, че в хода на проведеното по реда на чл. 145 от АПК производство, правото на участие и защита на страните не е нарушено, напротив същото е зачетено в максимална степен чрез участието им в проведеното открито съдебно заседание, касационната инстанция намира, че обжалваното решение е допустимо като постановено от родово и местно компетентен съд, сезиран с допустима жалба, като крайното решение съответства на предмета на спора. По съществото си решение е неправилно. Спорът по делото е съсредоточен изцяло върху въпроса от кой момента започва да тече двумесечния срок по чл. 9, ал. 4 от ЗОСОИ, респ . от кой момент е влязло в сила решението по иска по чл. 7, ал. 1 от ЗВСОНИ, с което от Константинова е отнет процесния имот и същата е придобила правото на обезщетяване на основание чл. 7, ал. 2 от ЗВСОНИ във вр. с чл. 5, ал. 3 от ЗОСОИ. Според настоящата инстанция този момент е влизането в сила на определение № 187/06.11.2014 г. по гр. дело № 4197/2014 г. по описа на ВКС, с което е оставена без разглеждане касационната жалба на Константинова против решение № 5141/02.07.2013 г. по въз. гр. дело № 1582/2002 г. на СГС. В. от представения заварен препис от определението на ВКС, същото съдържа отбелязване, че е влязло в сила на 09.12.2014 г. Считано от този момент по съдебен ред е установено, че Константинова няма процесуално право на касационен контрол върху въззивното решение на СГС и че страните по спора следва да съобразят поведението си със силата на пресъдено нещо, следваща се от оставеното в сила решение от 19.07.2000 г. по гр. дело № 530/1993 г. на СРС, ГК, 31 състав, в частта му, с която е прието за установено, че извършената продажба на процесния имот през 1961 г. е нищожна, поради това, че е станала в нарушение на чл. 13 от НПЖДЖФПНС и същият имот е възстановен на основание чл. 7 от ЗВСОНИ в полза на ищците, а Константинова е осъдена да предаде владението му. До произнасянето с окончателно съдебно определение от страна на ВКС за допустимостта на подадената касационна жалба, спорът между страните не е приключен. Съдебният акт на ВКС е този, чрез който се прилага нормата на чл. 296, т. 1 от ГПК по отношение искането за касационен контрол и страните, респ. Константинова е длъжна да се съобрази с решението по иска с правно основание чл. 7 от ЗВСОНИ. Правна сигурност за правата и задълженията на страните по материалния спор ( зависи от указанието на СГС, че въззивното решение подлежи на касационно обжалване ) настъпва не с тяхното лично възприемане и тълкуване на процесуалния закон и в частност по чл. 296, т. 1 от ГПК, а с произнасянето на съответния съд по въпроса за допустимостта на съдебното производство. С оглед изложеното, ВАС намира, че материалното право с основание чл. 7, ал. 2 от ЗВСОНИ във вр. с чл. 5, ал. 3 от ЗОСОИ спрямо Константинова е възникнало на 09.12.2014 г. От тук и съгласно правилата за броене на сроковете, двумесечния срок по чл. 9, ал. 4 от ЗОСОИ е изтекъл на 09.02.2015 г. При това положение и като се отчете, че искането до Областния управител на област С. за обезщетяване е подадено на 03.02.2015 г., същото следва да се приеме за подадено в срок. Обжалваното решение следва да бъде отменено като неправилно и вместо него спорът да се реши по същество чрез отмяната като незаконосъобразна на заповед № РД-22-003/06.04.2015 г. на Областния управител на област С., респ. преписката върната на административния орган за разглеждането й по същество. При този изход на спора, обжалваното решение следва да бъде отменено и в частта за разноските му, а доколкото такива не се претендират от касатора в настоящото производство, то касационната инстанция не дължи произнасяне по този въпрос. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2 във вр. с чл. 222, ал. 1 от АПК, Върховният административен съд, трето отделение