Решение № 35 от 14.03.2017 г. на ВКС по гр. д. № 60126/2016 г.

Решение № 35 от 14.03.2017 г. на ВКС по гр. д. № 60126/2016 г., III г. о., ГК, докладчик съдията Майя Русева Производството е по чл. 290 ГПК. Образувано е по касационна жалба на А. Р. Ю., Г. Ю. И., С. Ю. Ю. и С. Ю. М. срещу решение № 733/13.04.16 г. по г. д. № 686/16 г. на Софийски апелативен съд, 7 с., - в частта, с която е потвърдено реш. № 4906/6.07.15 г. по г. д. № 9550/14 г. на Софийски градски съд, I-13 с., в частта, с която са отхвърлени предявените от касаторите срещу ЗК [фирма] искове с правно основание чл. 226, ал. 1 КЗ (отм.) за сумите над 20 000 лв. до 26 000 лв. Излагат се съображения за материална незаконосъобразност на обжалваното решение. Моли се за отмяната му. Ответната страна ЗК [фирма] оспорва жалбата; претендира юрисконсултско възнаграждение. С определение № 833/8.12.2016 г. е допуснато касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпроса "Налице ли е процесуално нарушение по чл. 266, ал. 3 ГПК, ако въззивният съд не допусне поискан с въззивната жалба свидетел, който в нарушение на процесуалните правила не е бил изслушан от първоинстанционния съд?". С обжалваното решение въззивният съд е приел, че са налице основанията на чл. 226, ал. 1 КЗ (отм.) за ангажиране на отговорността на ответника като застраховател по "гражданска отговорност" на водач, който, нарушавайки правилата за движение, е причинил смърт на Ю. И. Ю. - съпруг и баща /съответно на първата и на останалите/ на касаторите-за претърпените от тях вследствие на загубата неимуществени вреди. Посочил е, че между страните е било постановено влязло в сила решение, с което на ищците са били присъдени на горното основание максимално претендираните при условията на частичен иск суми /по 60000 лв. ведно със законната лихва/, като спорът е концентриран върху размера на претенции от по 26000 лв. за всеки ищец - съставляващи разлика над присъдените по 60000 лв. до пълните претендирани размери. Въззивният съд, на база показанията на разпитаните пред първоинстанционния съд при условията на чл. 159, ал. 2 ГПК двама свидетели, е приел, че тези претенции са частично основателни и за справедливото обезщетяване на болките и страданията следва да се определи обща сума от по 80000 лв. - респективно исковете са основателни за по 20000 лв. и неоснователни за разликите над 20000 лв. до 26000 лв. В отговор на поставения въпрос, по който е допуснато касационно обжалване на въззивното решение, Върховният касационен съд намира следното: Съгласно задължителната практика на ВКС, в това число цитираната, съдът е длъжен да допусне до разпит като свидетели недопуснатите такива, ако вече разпитаните не са установили обстоятелствата, за които са били посочени; когато първоинстанционният съд не е изпълнил това си задължение, свидетелите трябва да бъдат разпитани от въззивния съд, щом страната е поискала това с въззивната жалба - в случая не се касае за несвоевременно ангажиране на доказателства по вина на страната, а за своевременно поискани доказателства, които не са допуснати поради процесуални нарушения на съда; в тази хипотеза събирането на доказателствата пред въззивния съд е допустимо. По касационната жалба: Първоинстанционният съд е бил сезиран с обективно съединени искове с правно основание чл. 226 КЗ (отм.) - за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди от причинената от застрахован при ответника по ГО водач смърт на техния наследодател - баща и съпруг - Ю. Ю.. Между страните няма спор относно наличието на предпоставките за ангажиране на отговорността на ответника за така причинените вреди - като те са обвързани и от постановено влязло в сила решение по частичен иск. Спорен е въпросът дали претенциите на ищците са основателни в пълния предявен размер - за сумата над 20000 лв. до 26000 лв. или не. За да докажат обема на търпяните вреди и съответно причинените болки и страдания от загубата и неблагоприятните последиците от нея, ищците /4 на брой/ са поискали допускане на трима свидетели с исковата молба; първоинстанционният съд е допуснал двама, като след разпита им е оставил без уважение направеното в същото съдебно заседание искане на пълномощника им за допускане и на третия свидетел при условията на чл. 159, ал. 2 ГПК. Искането за разпит на този свидетел е било подновено и във въззивната жалба - но въззивният съд го е отхвърлил - а впоследствие не е уважил изцяло претенциите за заплащане на обезщетение. С оглед отговора на правния въпрос, даден по-горе, следва да се приеме, че така постановеният отказ е незаконосъобразен. Въззивната инстанция е била длъжна да допусне до разпит свидетелите, ако разпитаните не са установили обстоятелствата, за които са били посочени. Като не го е направила и впоследствие е намерила претенциите за недоказани в пълния претендиран обем, тя е допуснала съществено процесуално нарушение, което се е отразило на правилността на атакуваното решение. Налице е съществено процесуално нарушение - което е основание за отмяна на обжалваното решение съгласно чл. 281, т. 3 ГПК. От друга страна несъбирането на надлежно поискани и допустими доказателства от въззивната инстанция и обсъждането им препятства касационния съд да извърши необходимата проверка за правилността на обжалвания акт. С оглед на това делото трябва да се върне на основание чл. 293, ал. 3 ГПК на въззивния съд за събиране на доказателства - допускане и разпит на третия поискан от ищците свидетел, и обсъждането им във връзка с твърденията на страните относно търпените неимуществени вреди и дължимото обезщетение. С оглед разпоредбата на чл. 294, ал. 2 ГПК настоящият съдебен състав не следва да се произнася по искания за пресъждане на разноски. Мотивиран от горното и на основание чл. 281, т. 3, пр. 2 ГПК и чл. 293, ал. 3 ГПК, Върховният касационен съд, III ГО,