Решение № 5307 от 16.04.2013 г. на ВАС по адм. д. № 984/2013 г.

Решение № 5307 от 16.04.2013 г. на ВАС по адм. д. № 984/2013 г., VI о., докладчик съдията Георги Чолаков Производство е по чл. 208 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на Пламен Илиев Пенев от гр. Габрово срещу решение № 590 от 20.11.2012 г. постановено по адм. дело № 787/2012 г. по описа на Административен съд - Велико Търново. Касаторът Пламен Илиев Пенев поддържа, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон, касационно основание по чл. 209, т. 3 от АПК. По съображения, изложени в касационната жалба касаторът Пламен Илиев Пенев моли решението да бъде отменено, а вместо него постановено друго, с което да бъде уважена жалбата против оспорения от него ревизионен акт. Ответникът по касационната жалба - директорът на дирекция "Обжалване и управление на изпълнението" при ЦУ на НАП - гр. Велико Търново, (с ново наименование директор на дирекция "Обжалване и данъчно-осигурителна практика" при ЦУ на НАП) чрез пълномощника си юрисконсулт Елмира Ушилова, в писмено становище излага доводи за правилност на атакувания съдебен акт. Прави искане за отхвърляне на жалбата, като претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационното оспорване. Върховният административен съд, като взе предвид наведените доводи в жалбата и доказателствата по делото, намира за установено следното: Касационната жалба е подадена в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК от надлежна страна по смисъла на чл. 210, ал. 1 от АПК срещу съдебно решение, което подлежи на касационно обжалване и е допустима. Разгледана по същество е основателна. По делото няма спор по фактите и същите правилно са установени от първоинстанционният съд. Пред първоинстанционният съд е обжалван ревизионен акт (РА) № 1 от 25.04.2012 г. издаден от орган по приходите при ТД на НАП - гр. Велико Търново след извършена ревизия на Пламен Илиев Пенев от гр. Габрово, възложена със заповед за възлагане на ревизия (ЗВР) № 1 от 19.01.2012 г. за вноски към фондовете на държавно обществено осигуряване (ДОО) за периодите от 01.01.2006 г. до 31.12.2010 г. С този РА за ревизираните периоди са определени задължения за вноски към фондовете на ДОО в общ размер на 3 209,40 лв. и лихви върху тях в общ размер на 2 123,58 лв., както и вноски за здравно осигуряване в размер на 1 142,40 лв. и лихви върху тях в размер на 322,41 лв. Издаденият РА е обжалван по административен ред само в частта за определени вноски към фондовете на ДОО, като с решението на ответника по касация РА е отменен в частта за определените осигурителни вноски за периодите на 2010 г., като на основание чл. 155, ал. 4 от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс (ДОПК) преписката е върната за извършване на нова ревизия в тази част, а ревизионния акт е потвърден в останалата му обжалвана част. Законосъобразността на РА в тази му част и определените задължения за осигурителни вноски за периодите от 01.01.2006 г. до 31.12.2009 г. са предмет на спора за законосъобразност по делото. Няма спор по делото, че Ревизионен акт № 1 от 25.04.2012 г. е издаден от компетентен орган, определен на основание чл. 119, ал. 2 от ДОПК, съгласно заповед за определяне на компетентен орган № К 1_3/20.04.2012 г., отговаря на изискванията на чл. 120 от ДОПК и е издаден при спазване на процедурата по глава ХV, чл. 113 - чл. 120 от ДОПК. Няма също спор, че касатора Пламен Илиев Пенев от гр. Габрово е пенсионер считано от 1976 г. (обстоятелство което не се оспорва от страните). При извършването на ревизията, органите по приходите са установили, че за ревизираните периоди от 01.01.2006 г. до 31.12.2009 г. касатора Пламен Илиев Пенев е бил самоосигуряващо се лице, упражняващо свободна професия - адвокат. Същият е подавал годишни данъчни декларации по чл. 41 от ЗОДФЛ (отм.) и чл. 50 от ЗДДФЛ, като е декларирал получени доходи от свободна професия, като за част от периодите са правени осигурителни вноски. Органите по приходите са приели, че след като касатора Пламен Илиев Пенев е бил самоосигуряващо се лице, получавал е доходи от свободна професия, като пенсионер не е декларирал изрично, че не желае да се осигурява за осигурителните рискове по чл. 4, ал. 3, т. 1 от Кодекса за социално осигуряване (КСО), внасял е осигурителни вноски, то дължи внасянето на осигурителни вноски в размера, определен върху минималния месечен осигурителен доход, определен за конкретните ревизирани периоди със Закона за бюджета на държавното обществено осигуряване. Поради това са начислили осигурителни вноски в посочения в РА размер, ведно с лихви за просрочие. Така направените констатации се оспорени от касатора Пламен Илиев Пенев, с възражения, че той като пенсионер не е задължен да се осигурява, като въпреки това е правил доброволно осигурителни вноски съобразно доходите си. Така направените възражения съдът не е приел за основателни, като с обжалваното решение е възприел изцяло тезата на органите по приходите. Обжалваното решение е незаконосъобразно, тъй като е при постановяването му, Административен съд - Велико Търново е приложил неправилно материалния закон. Лицата, на които е отпусната пенсия, се осигуряват по свое желание в случаите, когато упражняват дейностите по ал. 3, т. 1, 2, 4 и 5 по реда на този кодекс - така гласи правилото по чл. 4, ал. 6 от КСО. Следователно, когато упражняват изброените дейности лицата, на които е отпусната пенсия, не са задължително осигурени. Желанието да се осигуряват за посочените осигурителни рискове те трябва да заявят изрично. Нежеланието си да се осигуряват за тези рискове не са длъжни да заявяват изрично. Следователно едно лице, на което е отпусната пенсия, но то упражнява дейност по чл. 4, ал. 3, т. 1, 2, 4 или 5 от КСО и желае да се осигурява за инвалидност поради общо заболяване, за старост и за смърт, трябва да заяви своето желание пред съответното териториално поделение на НОИ, откъдето ще получи осигурителна книжка за удостоверяване на осигурителния стаж. В тази осигурителна книжка ще бъде вписано като осигурителен стаж само времето, за което това лице е правило осигурителни вноски - чл. 9, ал. 1, т. 4 от КСО. На въпроса може ли това лице да се откаже от осигуряването, което е заявило изрично, следва да бъде даден позитивен отговор. Това е така, защото осигуряването на лицата по чл. 4, ал. 6 от КСО е тяхно право, но не и задължение, а всеки правен субект има гарантирана от правния ред свобода да прецени дали ще упражни предоставеното му от закона субективно право или ще се въздържи от упражняването на това право. Както вече се посочи, желанието за осигуряване по чл. 4, ал. 6 от КСО следва да бъде изразено изрично. Ако бъде изразено желание за осигуряване, последващото го нежелание да продължи това осигуряване може да бъде изразено и имплицитно - чрез преустановяване на доброволно внасяните до този момент осигурителни вноски. Все защото се касае за доброволно осигуряване, а не за задължително осигуряване, при прекратяването на заявеното от тях осигуряване по чл. 4, ал. 6 от КСО, лицата, на които е отпусната пенсия, не носят отговорност и по задължения, определени на това основание с ревизионни актове. Задължително осигурените лица, са длъжни по закон да внасят в държавното обществено осигуряване дължимите от тях осигурителни вноски и дължат внасянето им, ведно със следващата се лихва, защото те са възникнали в резултат на тяхното виновно поведение - неизпълнение на законоустановеното задължение да внесат осигурителните вноски. Лицата по чл. 4, ал. 6 от КСО не са задължени да внасят осигурителни вноски дори и когато са изразили желание да се осигуряват за социалните рискове по този текст. Затова с преустановяването на осигурителните вноски те не стават задължени към фондовете на държавното обществено осигуряване и на тях не се следва да се съставят ревизионни актове, както неправилно е процедирано в конкретния случай. В тази връзка обаче, следва да се има предвид и обстоятелството, че такива лице нямат право да претендират връщане на внесените от тях осигурителни вноски. Тези вноски са внесени доброволно, по тяхно собствено желание и не подлежат на възстановяване. С оглед изложените съображения и след като е приел, че жалбата на касатора Пламен Илиев Пенев срещу ревизионният акт, и потвърдителното решението на ответника по касация е неоснователна, и е отхвърлил тази жалба, Административен съд - Велико Търново е постановил едно неправилно решение. Това решение като неправилно следва да бъде отменено и на основание чл. 221, ал. 2, пр. 2 от АПК вместо него следва да бъде постановено друго, с което тези актове на приходната агенция бъдат отменени. Разноски по делото се претендират само от ответника по касация, във вид на юрисконсултско възнаграждение. С оглед изхода от делото обаче, такива не му се дължат. Водим от изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 2, пр. 2; чл. 222, ал. 1 и чл. 173, ал. 1 от АПК, Върховният административен съд, шесто отделение,