Решение № 7921 от 26.6.2024 г. на ВАС по адм. д. № 2114/2024 г.

Производството е по реда на чл. 208 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационната жалба на Инвестпродукт ООД, ЕИК 040392744, подадена чрез процесуалния му представител адв. Дерузов, против Решение 2170 от 29.11.2023 г., постановено по адм.дело 334/2023 г. по описа на Административен съд - Пловдив /АС-Пловдив/, с което е отхвърлена жалбата му с искане на прогласяване на нищожност в оспорените му части на Акт за установяване на задължения по декларация /АУЗД/ 53-1 от 07.01.2022 г., издаден от главен инспектор в Отдел Събиране и контрол на Дирекция Местни данъци и такси в Община Пловдив, и юридическото лице е осъдено за разноски. В касационната жалба се излагат доводи за неправилност на оспореното решение, поради нарушение на материалния закон касационно основание по чл. 209, т. 3 от АПК. Посочва, че в първоинстанционното производство Актът за установяване на задължения по декларация е оспорен като нищожен в частите му относно определените задължения за данък недвижими имоти /ДНИ/ и такса битови отпадъци /ТБО/ за сградите, невъведени в експлоатация към 01.01.2020 г., като за сградите, които са били въведени в експлоатация, начисленията не са спорни и са платени. Поддържа се нищожност в хипотезата, в която административният акт е издаден в пълно противоречие с материалноправните предпоставки на закона, и като неправилни се считат изводите на съда, че не е на лице посоченото основание. Изтъква, че декларациите по чл. 14 от ЗМДТ за невъведените в експлоатация сгради са подадени поради грешка; срокът по чл. 15, ал. 5 от ЗМДТ (в редакция в сила от 01.01.2019 г.) няма как да е бил изтекъл преди да бъде измислен; че волята на законодателя е била началото на двугодишния срок да се брои именно от 01.01.2019 г. и определените задължения за ДНИ преди изтичането му не почиват на правна норма. При липсата на аналогично правило за начален срок за дължимост на ТБО и в тази му част АУЗД е издаден при липса на правно основание. В обобщение настоява, че процесният административен акт в оспорените му части е издаден при пълна липса на материалноправни предпоставки за това и е изцяло лишен от законово основание, поради което и нищожен. Касаторът претендира отмяна на първоинстанционното решение и отмяна като нищожен на процесния АУЗД в оспорените му части, с присъждане на разноски. Ответникът Директорът на Дирекция Местни данъци и такси при Община Пловдив, чрез процесуалния си представител юрк. Янкова, оспорва касационната жалба, подробно изложени съображения в депозиран писмен отговор. Настоява за оставяне в сила на съдебния акт с присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Представителят на Върховната прокуратура на РБългария дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба и настоява за оставяне в сила на съдебния акт. Върховният административен съд, състав на осмо отделение, за да се произнесе взе предвид следното: Касационната жалба като подадена в срока по чл. 211, ал. 1 АПК и от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно оспорване съдебен акт, неблагоприятен за нея, е допустима, а разгледана по същество е неоснователна. Следва да се уточни, че предмет на съдебен контрол пред АС - Пловдив е бил АУЗД 53-1 от 07.01.2022 г., издаден от главен инспектор в Отдел Събиране и контрол на Дирекция Местни данъци и такси в Община Пловдив, потвърден в хода на административния му контрол с Решение 23/28.03.2022 г. на Директора на Дирекция Местни данъци и такси /МДТ/ при Община Пловдив, в частта му, с която на дружеството жалбоподател, в качеството му на собственик на невъведени в експлоатация сгради и на имот, отреден за второстепенна улица, са установени задължения в съответните им размери за ДНИ за 2019 г., 2020 г. и 2021 г. и за ТБО за 2020 г. и 2021 г., ведно със съответните лихви за забава. За да отхвърли жалбата на дружеството с искане за прогласяване на нищожност на процесния АУЗД, първоинстанционният съд след като подборно е описал установената фактическа обстановка, становищата на страните и дадените експертни заключения по допуснатите единична и тройна съдебни експертизи, е пристъпил към изграждане на собствените си изводи от фактическа и правна страна. Относимата към разрешаването на правния спор част от фактическите установявания на първоинстанционния съд се свежда до следното. Инвестпродукт ООД, е собственик на поземлен имот с идентификатор 56784.521.396 по КККР на гр. Пловдив, съставляващ УПИ XI-415,417, кв.65-нов, 16-стар по плата на Централна Градска част, гр. Пловдив, с административен адрес ул. Стефан Караджа 3, и построените в него сгради с идентификатор 56784.521.396.4, 56784.521.396.5 и 56784.521.396.6 по КККР на гр. Пловдив, съответно блок А, Б и В от строеж Хотелски комплекс /апартаментен тип/ с ресторант барбекю, винарна, кафе, кафе-аперитив и подземен гараж (подробно са индивидуализирани всеки един от обектите). Подадени са съответно Декларация по чл. 14 от ЗМДТ с вх. 6609014929/19.10.2015 г. (земята) и Декларация вх. 66090004125/28.02.2020 г. (сградите), декларирано е ползване със стопанска цел, открита е партида 6609F137292. За блок А е издаден Констативен акт за установяване годността за приемане на строежа (Акт обр. 15) от 29.03.2019 г., както и Акт за приемане на конструкцията (Акт обр. 14) от 30.11.2002 г.; за блок Б е наличен Констативен акт за установяване годността за приемане на строежа (Акт обр. 15) от 29.03.2019 г., като е съставен и Акт за установяване годността на конструкцията, преди започване на довършителните работи (Акт обр. 14) от 30.03.2003 г. За блок В е издаден Констативен акт за установяване годността за приемане на строежа (Акт обр. 15) от 29.03.2019 г., както и Акт за установяване годността на конструкцията, преди започване на довършителните работи (Акт обр. 14) от 30.06.2005 г. За сградите липсва издадено разрешение за ползване, т.е. същите не са въведени в експлоатация по реда на ЗУТ; Притежание на оспорващия е и поземлен имот с идентификатор 56784.521.1728 по КККР на гр. Пловдив, съставляващ земя 241 кв.м., с трайно предназначение на територията урбанизирана, начин на трайно ползване за второстепенна улица, с административен адрес в гр. Пловдив, ул.Стефан Караджа 7, придобит съгласно НА 5, том I, рег. 116, дело 5/2020 г., от дата 29.01.2020 г. Подадена е Декларация по чл. 14 от ЗМДТ с вх. 6609003280/20.02.2020 г., където имотът е деклариран като улица, но същевременно и ползване със стопанска цел. Открита е и партида 6609F137292; Най-сетне в патримониума на Инвестпродукт ООД е и обект с идентификатор 56784.530.109.11 по КККР на гр. Пловдив, представляващ подземен паркинг с РЗП 548 кв.м, находящ се в поземлен имот с идентификатор 56784.530.109 по КККР на гр. Пловдив, с административен адрес гр. Пловдив, ул. Григор Пърличев 18. Подадена е Декларация по чл. 14 от ЗМДТ с вх. 66090004065/27.02.2020 г., включен е към партида М9102743_071213 (открита при декларирането на земята през 2010 г.). Издаден е Акт за приемана на конструкция (Акт Обр. 14) от 16.02.2011 г., както и е налично по делото Удостоверение 156 от 03.12.2019 г. за степен на завършеност по чл. 181, ал. 2 от ЗУТ и чл. 44, ал. 1 т. 8 и чл. 3, ал. 3 Приложение 2 към ЗМДТ, съгласно което изпълненият подобект подземен гараж към строеж Жилищни и обществено-обслужващи сгради, с подобекти: 1. Блок 3, 2. Блок , 3 Подземен паркинг е със степен на завършеност груб строеж, включително и довършителни работи 100 %. За останалите подобекти, а и за земята, съдът е установил подадени съответни декларации по чл. 14 от ЗМДТ, съответно въвеждане в експлоатация на подобекти 1 и 2 преди 2019 г. (така Разрешение за ползване ДК-07-Пд-206 от 28.11.2017 г., Разрешение за строеж 78 от 20.07.2010 г.). С АУЗД са установени задължения за ДНИ и ТБО вкл. и във връзка със същите. С обжалваното пред настоящия касационен състав решение, първоинстанционният съд е приел, че предмет на съдебното производство е само валидността на оспорения акт в посочените му части и този предмет предопределил и обхвата на съдебната проверка само досежно пороци, които могат да обосноват нищожност, но не и унищожаемост на процесния АУПДВ. Посочил е, че: 1. Некомпетентността на органа да издаде административен акт, независимо дали е предметна, времева, териториална или по степен, винаги е основание за неговата нищожност; 2. Порокът във формата е основание за нищожност само, когато е толкова съществен, че практически се приравнява на липса на форма и оттам на липса на волеизявление; 3. Нарушенията на административнопроизводствените правила са основания за нищожност, само когато са толкова съществени, че имат за правна последица липса на волеизявление; 4. Нарушенията на материалния закон принципно имат за последица унищожаемост на административния акт. Нищожен поради материална незаконосъобразност е този административен акт, който е лишен изцяло от правно основание или когато акт със същото съдържание не може да бъде издаден въз основа на никакъв закон или от нито един орган или при пълна липса на условията и предпоставките, визирани в хипотезиса на материалноправната норма; 5. Превратното упражняване на власт също е порок, който принципно води до унищожаемост, осен ако преследваната с издаването на акта цел е различна от законоустановената и не би могла да бъде постигната с никакъв друг акт. За да стигне до извод, че административният акт не е нищожен съдът след като е посочил приложимата правна уредба тази на чл., 4, чл. 8, ал. 5; чл. 10; чл. 24; чл. 15, ал. 5 (в сила от 01.01.2019 г.); чл. 62, чл. 66 и чл.71 от ЗМДТ и текстовете на чл. 7, чл. 8 и чл. 181 от ЗУТ, съответно легалните определения дадени с § 5, т. 29 и т. 46 от ДР на ЗУТ, е установил, че АУЗД е издаден от териториално и материално компетентен орган. Според решаващия състав той съдържа правни и фактически основания, дата на издаване, име и длъжност на издател, подпис и разпоредителна част, поради което не се установявал и порок във формата или липса на форма. Според съда не били допуснати и съществени процесуални нарушения в процедурата по издаване на акта от степен, водеща до липса на волеизявление. Приел е, че по същество възраженията на оспорващия са насочени по тълкуването и прилагането на материалната правна норма. АС-Пловдив е стигнал до извод, че обстоятелството дали законосъобразно е приложен началният момент на облагането, във връзка с иначе годни за облагане с данък и такса битови отпадъци недвижимости, е релевантен за незаконосъобразността на АУЗД до степен на унищожаемост, но няма отношение към неговата валидност, защото този порок не засяга същността на акта като властническо волеизявление. В тази връзка са изложени съображения, че не може да се приеме пълна липса на правно основание, като по същество чрез възраженията на оспорващия, насочени към тълкуването на чл. 15, ал. 5 от ЗМДТ /в редакцията в сила от 01.01.2019 г./, касаят материалната законосъобразно до степен унищожаемост на акта, а тази преценка в случая е изключена. Според първостепенния съд не се установявало и превратно упражняване на власт, т.е административният орган да е целял, чрез предоставената му компетентност да постигне забранени от закона цели. Така постановеното решение е валидно, допустимо и правилно. Както правилно е посочил съдът в действащото законодателство не се съдържа легално определение за нищожност на административен акт, нито са установени правни основания за прогласяване на нищожност на административните актове. В по-общ план следва да се посочи, че в мотивите на ТР 2/1991г. на ОСГК на ВС Върховният съд обобщава, че всяка некомпетентност води до нищожност. Според правната доктрина когато порокът във формата е толкова съществен, че практически се равнява на липса на форма, а оттук и липса на волеизявление (т.е. липса на акт), налице е нищожност. В останалите случаи порокът във формата води до унищожаемост, а не до нищожност. Когато сме изправени пред пълна липса на условията и предпоставките, визирани в хипотезата на приложимата материалноправна норма; когато административният акт е лишен изцяло от законно основание, когато акт със същото съдържание не може да бъде издаден въз основа на никакъв закон, от нито един орган, е налице нищожност. В останалите случаи порокът материална незаконосъобразност води до унищожаемост. Ако преследваната с административния акт цел, различна от законоустановената, не би могла да се постигне с никакъв акт, нито на същия, нито на друг орган, актът е нищожен. Настоящата касационна инстанция споделя правните изводи на първоинстанционния съд, че посоченият АУЗД е издаден от компетентен орган, и не се установяват нарушения на формата, административнопроизводствените правила и материалния закон, които да обосновават прогласяването на нищожността му в посочените негови части. Споделя се от настоящата инстанция, че в конкретиката на казуса може да се приеме, че твърдяните му пороци са релевантни за евентуалната незаконосъобразност на административния акт до степен унищожаемост, но не обуславя нищожност на обжалвания акт, защото порокът не засяга същността на акта като властническо волеизявление в изложените по-горе аспекти. В крайна сметка, както правилно е възприел съставът на Административен съд Пловдив, в случая се касае до недвижими имоти, годни за облагане с данък недвижими имоти, респ. такса битови отпадъци, на лице е законоустановеност на вменените задължения. Така макар и съгласно чл. 15, ал. 1 от ЗМДТ (в приложимата редакция, ДВ бр. 98/2018 г. в сила от 01.01.2019 г.) за новопостроени сгради или части от сгради да се дължи данък от началото на месеца, следващ месеца през който са завършени, с чл. 15, ал. 5 от ЗМДТ (в същата редакция в сила от 01.01.2019 г.) бе въведено изключение от посоченото правило, а именно, че данъкът по ал. 1 се дължи и в случаите, когато в двегодишен срок от завършването на сградата в груб строеж, съответно в едногодишен срок от съставяне на констативен акт по чл. 176, ал. 1 от ЗУТ, сградата не е въведена в експлоатация или не е издадено разрешение за ползване. В конкретиката на казуса не се спори, а и това е категорично установено, че всеки един от обектите е бил построен на етап груб строеж преди влизане в сила на посоченото изменение на закона. Следва да се отбележи, че трайна и последователна е съдебната практика, че неправилното прилагане на чл. 15, ал. 5 от ЗМДТ по аналогия относно определяне началния момент на дължимостта на ТБО, има отношение към незаконосъобразността на издадения в една такава хипотеза АУЗД, но във всички случи е потвърждавана валидността на властническото волеизявление при идентична фактическа обстановка (виж например Решение 1749 от 14.02.2024 г. на ВАС по адм. д. 6976/2023 г., VIII о. и цитираната в него практика). В случая не се установява и превратно упражняване на власт, т.е административният орган да е целял, чрез предоставената му компетентност да постигне забранени от закона цели, до какъвто и извод е достигнал първоинстанционният съд. АС - Пловдив е изложил подробни, верни и убедителни мотиви, които този съд споделя и към които препраща, съгл. чл. 221, ал. 2, изр. 2 АПК. Предвид гореизложеното настоящият съдебен състав на касационната инстанция счита, че не са налице сочените от касатора отменителни основания, поради което оспореното решение, като валидно, допустимо и правилно следва да бъде оставено в сила. При този изход на спора неоснователна е претенцията на касатора за присъждане на разноски, а на ответника по касация при своевременно заявена такава, се дължат разноски за касационната инстанция под формата на дължимото юрисконсултско възнаграждение, определено на основание чл. 8, ал. 1 във вр. с чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредба 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения в размер на 5 337,04 лева. По правилото на § 1, т. 6 от ДР на АПК същите следва да бъдат присъдени в полза на Община Пловдив. Мотивиран така и на основание чл. 221, ал. 2, предл. 1 от АПК, Върховният административен съд, осмо отделение