Решение № 10565 от 23.10.2026 г. на ВАС по адм. д. № 6461/2026 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/. Образувано е по касационна жалба, подадена от З. Х., гражданка на Алжир, чрез процесуалния й представител адв. Д. И.- Ауак, срещу решение № 10781/18.03.2026 г., постановено по адм. дело № 5905/2025 г. по описа на Административен съд-София град, първо отделение, 42-ри състав. В касационната жалба са релевирани доводи за неправилността на атакувания съдебен акт, като постановен при допуснати съществени процесуални нарушения, необоснован и в противоречие с приложимия материален закон, по които се претендира отмяната му като неправилен и постановяване на нов съдебен акт по съществото на спора – за уважаване на жалбата, по която е образувано първоинстанционното производство. В съдебно заседание жалбоподателката се явява лично и се представлява от пълномощника, който поддържа жалбата по релевираните в нея доводи и моли същата да бъде уважена, като бъде постановен съдебен акт с който да бъде отменена процесната заповед, алтернативно- да бъде върнато делото за ново разглеждане от първостепенния съд. Ответникът – началник на отдел “Миграция“ - Министерство на вътрешните работи /МВР/, в писмена молба от 09.10.2026г., чрез пълномощника си, е изразил становище за неоснователност на жалбата и е отправил искане за за потвърждаване на обжалваното решение. Направено е искане за присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Представителят на Върховна касационна прокуратура, взел участие в настоящото производство, дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, тричленен съдебен състав на четвърто отделение, като прецени данните по делото и доводите на страните, приема касационната жалба, като подадена от надлежна страна в законоустановения срок, за допустима, а разгледана по същество – за основателна, по следните съображения: Производството пред административния съд е образувано по жалбата на З. Х. срещу заповед рег. № 513з- 5830/ 15.05.2025г., издаден от началник на отдел “Миграция“-МВР, с която на чуждата гражданка е отказано да й бъде предоставено право на продължително пребиваване в Република България /РБ/. Пред първата инстанция е събрана цялата административна преписка по издаване на оспорения акт, от данните по която се установяват следните правнорелевантни факти и обстоятелства: Със заявление от 25.04.2025 г. алжирската гражданка е заявила желанието си да й бъде предоставено право на продължително пребиваване в РБ на основание чл.24, ал.1, т.13 от Закона за чужденците в РБ /ЗЧРБ/- като член на семейството на чужденец, на когото е предоставена международна закрила. Към подаденото заявление, в което е посочила адрес в РБ в [населено място], [улица], З. Х. е приложил всички изискуеми съобразно чл. 14, ал. 1 и чл.19 от Правилника за прилагане на ЗЧРБ /ППЗЧРБ/ документи, в това число нотариално заверена декларация от Т. Ж. Т., че й предоставя адрес за пребиваване в собствения му недвижим имот, находящ се в [населено място], [улица]. По преписката е приложена докладна записка рег.№513р-48205/08.05.2025г., съгласно която при посещение на посочения от чужденеца адрес, последният не е открит на адреса, но пък при проведен телефонен разговор със собственика на имота- Т. Т., последният е заявил, че не познава З. Х., нито съпруга й М. А. И.. При тези данни, решаващият административен орган издава атакувания пред първата инстанция отказ, с който отказва да предостави на алжирската гражданка право на продължително пребиваване в РБ на основание чл. 26, ал. 1 във вр. с чл. 10, ал. 1, т. 23 ЗЧРБ. Според посочените в акт мотиви на административния орган, представляващи фактическо основание за неговото издаване, З. Х. е декларирала неверни данни относно адреса на пребиваване, тъй като представената към заявлението нотариално заверена декларация за предоставяне на адрес за пребиваване е съставена единствено с цел заобикаляне нормите, регламентиращи режима на чужденците в РБ и получаване на разрешение за пребиваване, без реално адреса да се ползва от чужденката. При така установеното от фактическа страна, административният съд формира правен извод за неоснователност на жалбата, като приема, че атакуваният индивидуален административен акт е издаден от компетентен орган, в законоустановената форма, без допуснати съществени процесуални нарушения и в съответствие с приложимите материалноправни разпоредби, в частност по чл. 10, ал. 1, т. 23 ЗЧРБ, и целта на закона. В този смисъл постановява оспорения пред касационната инстанция съдебен акт – за отхвърляне на жалбата, при съответно произнасяне по разноските. Решението е валидно и допустимо, но неправилно. Необоснован е решаващият извод на административния съд, че са налице безспорно установени по делото факти, които опровергават писмените изявления на чужденката от представеното на 25.04.2025г. пред началника на отдел "Миграция" заявление, ведно с приложения към него документ за адрес. По данни от съдържанието на процесния акт, атакуваният отказ е издаден на изрично посочено в него правно основание чл. 10, ал. 1, т. 23 във връзка с чл. 26, ал. 1 ЗЧРБ. Съгласно тези разпоредби се отказва издаване на разрешение за /постоянно/ пребиваване в страната, когато чужденецът е представил документ с невярно съдържание или е декларирал неверни данни. Следователно, за да може административният орган законосъобразно да откаже правото на постоянно пребиваване в една от двете хипотези, визирани в чл. 10, ал. 1, т. 23 ЗЧРБ, е необходимо в административното производство по раздел ІІ ППЗЧРБ, а в последствие – и пред съда, да бъде безспорно установено, че чужденецът е предоставил документ с невярно съдържание или че е декларирал пред органа неверни данни. Разглежданият случай не е такъв. Данните от приобщените по делото доказателства, част от които неправилно интерпретирани от административния съд, изключват възможността касационният съдебен състав да приеме, че като в заявлението си е посочила адрес за пребиваване в РБ в [населено място], [улица], и същевременно към него, съобразно изискванията на чл. 14, ал.1 и чл.19 ППЗЧРБ, е приложила подписана от собственика на имота, декларация за предоставяне на адрес на пребиваване, чужденката е представила документ с невярно съдържание или е декларирала пред органа неверни данни. Съдът изцяло е игнорирал обстоятелството, че съгласно представеното от нотариус Д. Стойкова заверено копие от страница от общия регистър на нотариалните удостоверявания в нейната кантора, на 28.04.2025г., с рег. № 4395, прието като доказателство по делото в с.з. на 26.02.2026г., е извършена нотариална заверка на подписа на Т. Т. в декларацията, визирана и по- горе, съгласно която същият дава съгласието си в собственото му жилище в [населено място], на [улица], да живеят и да бъдат адресно регистрирани по време на пребиваването си лицата З. Х., М. А. И. и детето им А. М. А.. Всъщност, нотариалната заверка на подписа на Т. Т. под декларацията е безспорен факт, установен още в рамките на административното производство. Действително, декларацията като частен диспозитивен / а не свидетелстващ, както е приел административният съд/ документ, не притежава задължителна обвързваща сила за съда, но следва да бъде преценена с оглед всички данни по делото, обуславящи извода каква е нейната доказателствена сила. В разглеждания случай, първостепенният съд не е следвало безкритично да даде вяра на удостоверяванията в докладната записка, макар същата да е официален документ. Твърдението на декларатора /дадено при телефонен разговор с длъжностното лице/, че З. Х., съпруга й и детето й, са непознати на собственика на декларирания имот, при положение, че е налице надлежно удостоверяване от нотариус, че деклараторът е дал съгласието си горепосочените лица, сред които и жалбоподателката, да обитават имота. В тази връзка, основателно касаторът твърди, че първоинстанционният съд необосновано е игнорирал същественото противоречие между съдържанието на докладната записка, от една страна, и направеното официално нотариално удостоверяване, от друга, което е довело и до необоснованост на крайният му извод, че фактическите установявания на решаващия административен орган налагат извод за правилността на постановения отказ с правно основание чл.10, ал.1, т.23 ЗЧРБ. Изложеното мотивира съдебния състав да приеме, че в случая установените по делото факти не могат да бъдат подведени под нито една от двете хипотези на чл. 10, ал. 1, т. 23 ЗЧРБ, респективно, че при несъответствие на посоченото в отказа правно основание с установените по делото факти, оспореният административен акт се явява издаден при отсъствие на фактическо основание, поради което е и материално незаконосъобразен. По изложените съображения и установеното отсъствие на фактическото основание по чл. 10, ал. 1, т. 23 във връзка с чл. 26, ал. 1 ЗЧРБ за постановяване на процесния отказ, настоящият съдебен състав счита, че като е достигнал до извод за материална законосъобразност на атакувания акт, административният съд е постановил неправилно решение, което следва да бъде отменено. След отмяната на първоинстанционния съдебен акт, предвид изяснеността на делото от фактическа страна следва да бъде постановен нов съдебен акт по съществото на спора – за отмяна на отказа на началника на отдел “Миграция“-МВР и изпращане на делото като преписка на същия административен орган за ново разглеждане на заявлението на З. Х. от 25.04.2025г. за предоставяне на право на постоянно пребиваване в РБ, при съобразяване с направеното в мотивите на настоящия съдебен акт тълкуване и прилагане на закона. Останалите оплаквания на касационната жалбоподателка, а именно- за неправилна преценка от страна на административния съд за липсата на допуснати нарушения на административно производствените правила при издаването на акта, които са довели до нарушаване правото й на защита, както и за необоснон извод досежно липсата на компетентност на издателя на акта, са неоснователни. Жалбоподателката не е направила искане за разноски както пред настоящата инстанция, така и пред административния съд, поради което такива не й се дължат. Искането на процесуалния представител на ответника за присъждане на юрисконсултско възнаграждение, направено в молбата от 09.10.2026г., предвид изхода на спора, е неоснователно. Водим от горното и на основание чл. 222, ал. 1 АПК, Върховният административен съд, четвърто отделение,