Решение № 163 от 6.03.2009 г. на ВКС по гр. д. № 3282/2007 г.

Решение № 163 от 6.03.2009 г. на ВКС по гр. д. № 3282/2007 г., IV г. о., ГК, докладчик съдията Мими Фурнаджиева Производството е по реда на чл. 218а, ал. 1 б. "а" от ГПК (отм.). Образувано е по жалбата на И. Д. Н. от гр. Б. и по жалбата на В. Х. Щ. от същия град, против въззивното решение без номер от 28 февруари 2007 г., постановено по в. гр. д. № 524 по описа на окръжния съд в гр. Б. за 2006 г., с което е оставено в сила решение № 2* от 27 март 2006 г., постановено по гр. д. № 1* по описа на районния съд в гр. Б. за 2005 г. Двете жалби са с идентично съдържание. Сочи се касационното основание по чл. 218б, ал. 1, б. "в" от ГПК (отм.) - неправилност на решението поради допуснати нарушения на материалния закон и необоснованост. Касаторите изтъкват, че съдът е извършил едностранен анализ на представените доказателства; имотът се владее от общината; за имота не е било провеждано отчуждително производство по благоустройствените закони; имотът не е земеделска земя, защото от 1949 г. е в околовръстния полигон на Б.; неотносимо е дали с този имот е била извършена замяна като земеделска земя; касаторите са вписани като собственици в разписния лист; върху имота не е осъществено строително мероприятие; имотът не е придобит по давност, защото такава до 21 ноември 1997 г. не се зачита; налице са условията за възстановяване на имота по чл. 2, ал. 3 от ЗВСОНИ. В писмени бележки и в съдебно заседание процесуалният представител на касатора В. Щ. - адв. Е, поддържа доводите в касационната жалба за неправилността на атакуваното решение. Д., ч. м. на регионалното развитие и благоустройството, представляван от областния управител на област Б., в отговор по реда на чл. 218г от ГПК (отм.) изтъква, че имотът е бил включен в ТКЗС, а не отнет без основание по смисъла на ЗВСОНИ. Ответникът община Б. не дава отговор по реда на чл. 218г от ГПК (отм.). Съдебният състав, като взе предвид посоченото касационно основание, наведените от страните доводи и събраните доказателства по делото, намира следното: Касационните жалби са процесуално допустими - подадени са в срока по чл. 218в, ал. 1 от ГПК (отм.) от лица, легитимирани да подадат жалба, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. При служебно извършената проверка касационната инстанция не откри пороци, водещи до нищожност или недопустимост на атакуваното решение. За да постанови решението си въззивният съд приел, че имотът на касатора Щ. бил заменен от ТПС комисия през 1967 г. с нива, която отново била заменена с друга през 1975 г. и Щ. е обезщетен с друга нива от поземлената комисия; касаторът Н. също е бил обезщетен; и срещу двамата касатори има влезли в сила решения по чл. 14, ал. 3 от ЗСПЗЗ за отхвърляне на жалбите им срещу откази на поземлената комисия; не е установено общината да владее имотите, защото те са пустеещи. Съдът е сезиран с осъдителен иск за собственост по реда на чл. 108 от Закона за собствеността. В исковата молба ищците - касатори в настоящото производство изтъкват, че през 1956 г. закупили част от лозе, а в момента имотът попада в границите на жилищен комплекс; без заповед за отчуждаване ищците били уведомени, че на мястото ще се строи пътен възел. Не е спорно, че с нотариален акт № 191 от 15 май 1956 г. касаторът Щ. закупил 250 кв. м. от лозе, цялото от 2,150 декара в м. "М" в землището на кв. "И" на гр. Б.. С нотариален акт № 192 от същата дата касаторът Н. закупил други 220 кв. м. от същото лозе. С решение на ТПС комисия от 1967 г. лозето на касатора Щ. било заменено с нива от 500 кв. м. в м. "К", а през 1976 г. касаторът се снабдил н нотариален акт за имот в м. "Ш" от 0,5 декара, даден му срещу заменения в м. "К" отново от ТПС комисия. Атакуваното решение е правилно. С предявения иск се цели да се даде защита на правото на собственост на невладеещия имота собственик срещу владеещия или държащия имота несобственик. Преди да бъде подложено изобщо на обсъждане дали ответникът по иска осъществява фактическа власт във някаква форма над процесния имот и дали това фактическо положение се гради на правно основание, ищецът следва да установи по надлежен начин, че е собственик на претендирания имот. Едва тогава ищецът може да иска от съда защита срещу неправомерното владение/държане, осъществявано от ответника. В процесния случай ищците-касатори не могат да проведат успешно ревандикационния си иск, тъй като към настоящия момент не могат да се легитимират като собственици на процесните части от закупеното от тях през 1956 г. лозе, а са получили обезщетение с равностойна земя за притежавания от тях имот. От представените по делото доказателства е видно, че поземлената комисия отказала да възстанови правото на собственост на касатора Щ., защото имотът попадал в терен, отреден за спортен комплекс и терен, отреден за пътен възел. Касаторът Н. атакувал отказ на поземлената комисия да му възстанови закупения имот, но съдът приел, че не съществува възможност имотът да бъде възстановен в старите граници на целия имот. С решение № ОБ от 18 октомври 2004 г. касаторите били обезщетени ч. предоставяне на собственост върху друг имот. Според неоспореното от страните заключение на съдебно-техническата експертиза, изслушано от първостепенния съд и допълнено пред въззивния, процесните имоти попадали в кадастралния план от 1949 г. През 1962 г. имотът е изключен от регулацията и останал в строителните граници. При тези данни, макар да е вярно твърдението на касаторите, че за имота не е провеждано отчуждително мероприятие по благоустройствените закони, следва да се приеме, че имотът е влязъл в ТКЗС, поради което подлежи на реституция според правилата на ЗСПЗЗ. В случай, че земята е била земеделска към момента на обобществяването й (на включването й в ТКЗС, ДЗС, на принудителното й отнемане, одържавяване и пр.), то тя следва да бъде възстановена по реда на земеделската реституция. Липсата на възстановително решение от поземлената комисия прави успешното провеждане на ревандикационния иск невъзможно. Допълнително следва да се отбележи, че отреждането на имота по ЗРП от 1988 г. е станало в момент, когато земята е била в ТКЗС, поради което завземането й за държавни нужди, не е станало спрямо физическите лица, които са закупили земята през 1956 г., а спрямо земеделската кооперация. Ето защо разпоредбите на ЗВСОНИ не са приложими в случая. Правата на касаторите да получат обезщетение за имота им, който е влязъл в ТКЗС, не са спорни, а те и реално са получили легитимация за това от поземлената комисия. Без значение в разглеждания случай е дали общината владее имота, както и дали предвиждането на ЗРП от 1988 г. са изпълнени и дали върху имота има осъществено строителство. Касаторите следва да осъществят правата си по друг ред. На последно място, не се установява верността на твърдението на касаторите, че съдът е извършил едностранен анализ на представените доказателства. За да постанови решението си съдът е взел предвид онези факти и доказателства, които са относими към спора. Не се установи такова нарушение на съдопроизводството, което да е препятствало правата на страните да участват в процеса и да ангажират доказателства в подкрепа на тезите си. По тези съображения, Върховния касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение