Решение № 8741 от 2.07.2020 г. на ВАС по адм. д. № 7723/2019 г.

Решение № 8741 от 2.07.2020 г. на ВАС по адм. д. № 7723/2019 г., II о., докладчик председателят Галина Солакова Производството е по чл. 208 и сл. от АПК, образувано е по касационна жалба на "Андроник 1" ЕООД, със седалище и адрес на управление гр. София, представлявано от управителя С. Велков, чрез адв. Сапунджиева, против решение № 2966 от 03.05.2019 г., постановено по адм. дело № 7391/2018 г. по описа на Административен съд София- град. С доводи за необоснованост и незаконосъобразност на решението се претендира неговата отмяна със законните последици. Претендира се присъждане на разноски. Ответникът директор на Дирекция "Общински строителен контрол", чрез юрк. Георгиева, оспорва касационната жалба, като неоснователна. Счита, че постановеното решение е правилно и моли да бъде оставено в сила. Претендира юрисконсултско възнаграждение. Прокурорът от Върховна административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на жалбата и предлага да се остави в сила обжалваното решение като законосъобразно. Върховният административен съд, второ отделение приема, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 211, ал. 1 АПК и е процесуално допустима, а след като провери правилността на обжалваното решение, намира същата за неоснователна. С обжалваното решение, административният съд е отхвърлил жалбата на настоящия касатор против писмо - отказ изх. № САГ17-УТ00-478-/4/07.06.18 г. на Гл. архитект на СО за издаване на Удостоверение за търпимост по § 127, ал. 1 от ПЗР на ЗУТ по заявление на "Андроник 1" ЕООД с вх. № САГ17-УТ00-478/28.12.2017 г. За да постанови решението си съдът е приел, че писмото - отказ е издадено от компетентен орган, в предвидената от закона писмена форма, не са допуснати нарушения на административно-производствените правила и същото е в съответствие с материалноправните норми. Въз основа на представените по делото доказателства, обсъдени в съвкупност и потвърдени от констатациите на приетата без оспорване съдебно-техническа експертиза, съдът е приел, че заявеният за търпим строеж е претърпял в периода от 1994 г до 2009 г. съществени изменение в квадратурата, предназначението и обема си, като в настоящия си вид и обем е изграден след 2001 г. и не попада в приложното поле на направил § 127, ал. 1 от ПЗР на ЗУТ. Така постановеното решение е законосъобразно. Административното производство е инициирано по заявление на "Андроник 1" ЕООД с вх. № САГ17-УТ00-478/28.12.2017 г., в което обекта, за който се иска издаване на Удостоверение за търпимост по § 127, ал. 1 от ПЗР на ЗУТ е описан като пристройка-закрит дървен навес с ПМО към Трафопост, построен през м. 02.2001 г., като в съдебната фаза на производството са въведени твърдения за изграждането му в предходен период – 1994 г. От събраните по делото доказателства, вкл. заключението на съдебно-техническата експертиза е установено, че наличния през 2001 г. дървен навес-складово помещение /придобиване с договор от 13.05.2001 г. на обособена част от общинско предприятие чрез търг/ е 68 кв. м. /полумасивна постройка/, който е различен обект от изградения през 2009 г. нов преместваем обект по чл. 56 ЗУТ. С различни параметри е описан обекта в конструктивното становище от 2018 г. – пристройка от 73 кв. м. към основно застрояване. Обоснован е в тази връзка извода на административният съд, че дървеният навес-складово помещение от 2001 г. /полумасивна постройка/ е престанал да съществува и фактически и юридически, най- късно към момента на реализиране на обекта по разрешение за поставяне № 12/18.10.09 г. на преместваем обект, изграден по одобрени по- рано през 2009 г. проекти. Следователно, отказа на издаване на Удостоверение за търпимост на изградения след 31.03.2001 г. обект, който е установено, че съставлява строеж по смисъла на § 5, т. 38 от ДР на ЗУТ, е правилен и съответен на нормата на § 127, ал. 1 ПЗР на ЗУТ. Неоснователни се явяват доводите по касационната жалба за неустановеност в съдебната фаза на производството на точната година на изграждане на процесния обект, както и твърденията, че е изграден и съществува във вида от 1994 г. Изяснената по делото фактическа обстановка сочи на категоричен извод за промяна параметрите и вида на обекта след 2001 г. Освен това не всички строежи, изградени до визираната крайна дата в § 127, ал. 1 от ПЗР на ЗУТ /31.03.2001 г./ попадат в тази хипотеза, съгласно която "Строежи, изградени до 31.03.2001 г., за които няма строителни книжа, но са били допустими по разпоредбите, които са действали по времето, когато са извършени, или по действащите разпоредби съгласно този закон, са търпими строежи и не подлежат на премахване или забрана за ползване". Успоредно с този режим на търпимост са действащи и тези по ал. 1, ал. 2 и ал. 3 от § 16 ПР на ЗУТ, според времевия период на изграждане на строежа, които три хипотези въвеждат различни изисквания. В тази връзка, дори и да се приеме твърдението, че процесния обект е идентичен с първоначално изградения такъв през 1994 г., то той отново не попада в режим на търпимост, тъй като ал. 2, § 16 ПР на ЗУТ изисква тези строежи да "са декларирани от собствениците им пред одобряващите органи до 31.12.1998 г. " Предвид изложеното касационната жалба се явява неоснователна, а обжалваното решение -правилно и следва да се остави в сила. С оглед изхода на делото и своевременно заявената претенция за разноски от ответника, касаторът дължи юрисконсултско възнаграждение за касационната инстанция, определено в минимален размер от 100 лв, съгласно чл. 78, ал. 8 ГПК във вр. с чл. 37, ал. 1 ЗПП и чл. 24 от Наредбата за заплащането на правната помощ. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо от АПК, Върховният административен съд, второ отделение